СЛОВО ЗА УТЕШЕНИЕ

Версия за печат

Братя, не искам вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда” (1 Сол. 4: 13).

Ние можем да се съмняваме в каквото искаме: ще бъде ли утре облачно или ясно, ще бъдем ли здрави или ще заболеем, ще бъдем ли богати или бедни, но в едно нямаме никакво съмнение – ние все едно рано или късно ще застанем пред Бога. Умирането е „пътят на целия свят”. Но, знаейки това, при загуба на близки хора ние все пак изпитваме скръб. И това, според човешкото естество, е разбираемо и обяснимо. Нали даже когато просто се разделяме с любими хора временно, ние тъжим, изпадаме в печал, проливаме сълзи, а още повече, когато предстои последната раздяла в земния живот. Сам Господ Иисус Христос, когато дошъл в дома на Своя умрял приятел Лазар, се натъжил духом и се просълзил, така Го обичал. Но вярващите хора имат голямо утешение, което им помага да преживеят кончината на близките, – молитвата за своите починали. И тази молитва, като нишка, ни съединява със света на хората, които вече са си отишли.

Всеки, който губи близък човек си задава въпроса: „Какво още мога да направя за своя любим?” И действително, когато наши близки се разболяват, ние бързаме да помогнем, отиваме в болницата, купуваме продукти, лекарства; ако те са изпаднали в някоя друга беда, също помагаме с каквото можем. И в това съчувствие се изразява нашата любов, нашето състрадание. Но починалият човек не по-малко, а може би, даже повече се нуждае от нашата грижа.

Човек не изчезва като личност със смъртта на мозъка и спирането на сърцето. Освен тялото (временната обвивка) той има вечна, безсмъртна душа. „Бог не е Бог на мъртви, а на живи” (Мат. 22:32). И именно душата съставлява същността на човека. И ние обичаме (ако действително обичаме) близкия не заради красотата на тялото и физическата сила, а заради душевните качества. Умът, добротата, характерът, любовта – всичко това са качества на душата на нашия близък, това, което съставлява неговия образ. Тялото е дрехата на човека, то старее, боледува, изменя се, с него стават необратими процеси. Понякога, виждайки останките, на лежащите в ковчега, ние не можем даже да узнаем в тях познатия облик, така се изменя покойникът. А душата няма възраст, тя е безсмъртна. Ненапразно казват: „Той е млад по душа”, а човекът отдавна е прехвърлил 60 години.

След като нашият ближен е безсмъртен, той и там, зад чертата на земния живот, се нуждае от нашата помощ и подкрепа. И така, какво очаква той от нас и с какво ние можем да му помогнем?

Нищо земно, разбира се, вече не интересува починалите. Скъпите надгробни паметници, пищните възпоменателни трапези и прочие не са им нужни. Нужно им е само едно – нашата гореща молитва за упокоение на тяхната душа и за опрощение на техните волни и неволни грехове. Сам умрелият не може вече да се моли за себе си. Свети Теофан Затворник казва, че починалите се нуждаят от молитви, „както бедният от късче хляб и чаша вода”.

Има още един много важен момент: ако човекът, който си е тръгнал от нас, не е живял църковен живот, или ние знаем, че животът му е бил далеч от Божиите заповеди, обичащите роднини трябва особено внимателно да се отнесат към своята собствена душа. Ние всички сме взаимосвързани с роднини, с близки, като част от един организъм: „Страда ли един член, страдат с него всички членове” (1 Кор. 12:26). Ако някакъв орган бездейства, у човека се обострят други чувства, други органи поемат върху себе си допълнително натоварване, неговите функции. И ако нашият близък не е успял нещо да направи в духовния живот, ние трябва да запълним за него това. С това ние ще спасим и своята душа и ще принесем голяма полза за душата му. И нашият живот за другите, в памет на някого, може да се изрази в нашата усърдна молитва, в придобиване на християнски добродетели, в щедра милостиня за помен на починалия.

А ние, православните християни, трябва да разтворим своята скръб с християнската надежда, че ако ние самите ще се спасим, ще спасим със своята молитва и нашите близки, тогава, смеем да вярваме, ще ни предстои среща с тях там, в другия живот. А ако те достигнат Царството Небесно, тогава непременно ще се молят там за нас.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев