СЛОВО, ПРОИЗНЕСЕНО ПРИ ПРЕДСТАВЯНЕТО НА СБОРНИКА ”ПЕТДЕСЕТ ИЗБРАНИ ПРОПОВЕДИ НА МИТРОПОЛИТ ИЛАРИОН (AЛФЕЕВ) ПО СЛУЧАЙ ПЕТДЕСЕТГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ"

Версия за печат

Ваши Високопреосвещенства, Ваши Високопреподобия, Ваше Превъзходителство, драги отци, братя и сестри!

Предполагам, че малцина хора в християнското обществено пространство не са чували името на Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев). Със своята църковно-дипломатическа и обществена дейност, с богословските си трудове, книги, статии и преводи на св. Симеон Нови Богослов, на преп. Исаак Сирин, с музикалните си произведения, с филмите, създадени от него, и телевизионните предавания, със своите разностранни дарования, той може да бъде охарактеризиран като една енциклопедична личност.

Добре известни са усилията и трудовете на митрополит Иларион в областта на междуправославните отношения, междуцърковния и междуконфесионалния диалог, в отстояването на непреходните евангелски нравствени ценности пред лицето на секуларизирания свят, в запознаването на нашите съвременници с непомръкващата светлина на Христовото учение, в сферата на богословското образование. Със своето творчество – било то музикални произведения, преводи или книги  митрополит Иларион се старае да свидетелства за Христос, да доближи словото Божие и красотата на Богочовека до търсещото богопознание човешко сърце.

В едно от последните си интервюта той споделя: „Аз проповядвам Христа чрез книги, чрез музика, чрез телевизионни предавания и филми. Но цялата тази дейност е мотивирана не от това, че аз искам нещо някому да кажа или да докажа. Преди всичко, когато пиша или говоря, аз откривам нещо за себе си, пропускам през себе си, а после го отдавам на хората. Животът в Христа, животът в Църквата е много интересен, много наситен, много съдържателен и ми се иска да споделя този живот с тези хора, които по някакви причини се намират извън Църквата, за които вярата не е основен мотивиращ фактор в техния  живот. На мен ми се иска да им обясня какво дава вярата, какво дава Христос”.

Митрополит Иларион (Алфеев) не заравя талантите си, получени от Бога, в земята (Мат. 25:25) и трудовете му не са напразни пред Господа (1Кор. 15:58), той неуморно проповядва „Евангелието на Божията благодат” (Деян. 20:24), „словото” му е „винаги... със сол подправено” (Кол. 4:6), изпълнено е „не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго” (1Кор. 2:13).

Може би, вече от  петнадесет години следя омилетичното творчество на митрополит Иларион. Неговите проповеди са въздействащи, отличават се с пределна яснота, достъпност, в тях няма нищо излишно. През години съм превеждал негови проповеди по различни поводи. В началото на тази година ме споходи идеята да подбера петдесет проповеди на митрополит Иларион в сборник, който да излезе по случай неговата петдесетгодишнина. Тази идея бе радушно възприета от архимандрит Филип, настоятел на Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София, който ме представи на митрополит Иларион, при пребиваването му в София по повод прославлението на свети Серафим, Софийски чудотворец, и той даде благословението си за този замисъл. И ето днес, благодарение на отец Филип и неговите сподвижници от Подворието, пред нас е сборникът с „Петдесет избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев по случай 50-годишнината от рождението му”.

В него намериха място 28 неделни проповеди и 22 празнични и други проповеди. Започват от първата неделя след Възкресение Христово – Томина неделя и завършват с проповед на Велики петък.

За да добиете някаква представа за проповедите на митрополит Иларион, намерили място в този сборник, подбрах няколко пасажа от няколко от тях, като се постарах да звучат в някаква смислова последователност:

„Понякога казват, че християнството е твърде възвишено, че Божиите заповеди са твърде трудни, че Евангелието изисква от нас твърде много. На практика от всеки от нас се изисква само едно – да бъде човек. Ако ти си човек в пълната мяра на тази дума, значи ти си християнин; ако ти си недостоен да се наречеш човек, значи ти още не си  съзрял за християнството...

Нашата любов към Бога се проверява зад стените на храма – където ние се срещаме с човешката мъка, с човешката нужда, с човешкото зло и коварство, където Господ ни призовава да действаме така, както Той Сам е действал сред хората. В нашите ежедневни дела ние трябва да вземем пример от Самия Господ, вглеждайки се в Него като в образ, на когото трябва да подражаваме.

Ние всички сме длъжници пред Бога, защото не изпълняваме или лошо изпълняваме това, което Той ни е заръчал, когато ни е призовал в Своята Църква и удостоил със свещеното име „християни”. Ние сме длъжници пред Бога, защото Неговите заповеди не са станали наш живот, а Евангелието не е станало наша нравствена норма, защото не съответстваме на евангелския идеал.

Ако погледнем в перспектива нашите взаимоотношения с Бога и хората, ще видим, че нерядко тези взаимоотношения биват сякаш изначално порочни и тази порочност е в това, че нашето отношение към Бога е потребителско. Ние Го възприемаме като източник, от който може да черпим безкрайно, ние се обръщаме към Него с молитви, просейки, каквото ни е угодно, надявайки се, че Бог ще ни го даде. И много често, молейки се на Бога и просейки от Него едно или друго, ние като че ли забравяме за Самия Бог. И вече не Той Самият става цел на молитвите, но това, което ние можем да получим от Него. За това потребителско отношение един свещеник, живял в началото на ХХ век, е казал така: „Ние шест пъти казваме на Бога: „Подай, Господи”, – и само един път – „Тебе, Господи”.

Ние трябва да живеем така, че цялото ни сърце да е изпълнено с Бога, пронизано от Неговото присъствие. Нашето сърце винаги откликва на всичко, което става наоколо  и затова нерядко е изпълнено със смутове, преживявания, вълнения, а нали бихме могли да живеем така, че то да е изпълнено с Бога и в него да царува Божията любов. Колко трудности, бедствия и проблеми, вътрешни и външни, би ни се удало да избегнем, ако бяхме се научили да насочваме своите сърдечни, вътрешни сили към Божията любов, ако не бяхме разпилявали душевните си сили в суета, в скърби и преживявания, свързани с живота в този свят.

Много наши беди произтичат именно от това, че ние не умеем да се съсредоточим върху вътрешното, а се залавяме за външното. Но всичко външно, в това число и всички външни атрибути на религиозния живот като постът, десятъкът и тем подобни, са само спомaгателно средство, което може да ни помогне да се взрем навътре в себе си.

Пътят на християнския живот – това е пътят на вътрешното действие. Има множество хора, за които не ще кажеш, че те са добродетелни християни, у които не достигат, както изглежда, най-елементарните добродетели на вярващия човек, а между другото в дълбините на техните сърца се извършва такава вътрешна работа, която вижда само Бог, взиращ се не толкова в думите и даже в делата на човека, колкото в неговото сърце. А има, напротив, такива хора, у които всички външни атрибути на християните са спазени, а вътре няма нищо, вътре цари пустота. Разбира се, външните предписания са важни и ние трябва да ги спазваме, но при това сме длъжни да помним, че те са ни дадени, за да се изменяме вътрешно и да се преобразяваме. Понеже същността на християнството е във вътрешното действие. Всеки от нас може да определи за себе си тази мяра, в каквато ние сме способни да изпълняваме външните предписания, защото не всеки може да ги изпълни в пълна мяра. Но в никакъв случай не трябва да губим този вътрешен ориентир, който ни посочва пътя към Царството Божие.

Господ приема всеки човек, влизащ в храма: и този, който влиза по фарисейски, и този, който влиза като митарят; и този, който влиза, без да оставя до прага на храма своята горделивост, и този, който влиза със смирение. Но истинска Божия награда получават именно смирените по сърце – тези хора, които не се сравняват с другите, които не казват: „Може би аз съм лош, но има и по-лоши от мен; може би аз не във всичко съм преуспял, но аз все пак не съм такъв като този или онзи човек, все пак имам добродетели, за които мога да поблагодаря на Бога”.

Господ ни призовава не да анализираме добродетелите си, а греховете си. Господ ни призовава не да се сравняваме с другите хора, а се поставяме пред съда на Словото Божие, пред съда на Божиите заповеди и да се запитаме: доколко аз, а не моят ближен, съм съумял да въплътя в живота това, което е заповядал нашият Господ. И ако всеки от нас с цялата отговорност се постави пред съда на Божиите заповеди, ще видим, че няма с какво да се гордеем, че няма причина за превъзнасяне над другите хора, защото ние сме така далече от Бога, колкото само може да бъде далече човек, който е грешен, недостоен, не изпълнява заповедите, не бърза към Царството Небесно чрез изпълнение на тези Божии заповеди.

Има хора, които изпълняват външните предписания на църковния живот, но в същото време сърцата им са пусти, в техните сърца няма смирена молитва към Бога, смирено съкрушение за своите грехове и надежда на Божието милосърдие. Такива хора мислят, че щом спазват постите, посещават регулярно богослуженията, веднъж в месеца се изповядват и причастяват, дават пари за храма, с това напълно изпълняват своя дълг по отношение към Бога, а целия останал живот могат да прекарат в развлечения, останалите пари могат изгубят за по-далечни придобивки, всички свои сили, освен тези, които веднъж в седмицата или веднъж в месеца губят за молитва в храма, те могат посветят на светски грижи. Такива хора са доволно много сред нас.

Има сред нас и такива хора, които мислят, че щом са православни, щом спазват всички църковни предписания, те могат да осъждат и съдят другите хора. Господ на всеки от нас е дал право да съди само един човек - самия себе си. Ние трябва да запомним това веднъж и завинаги, и никога да не се опитваме да пренасяме Божия съд върху другите хора.

Ако ние заявяваме себе си като православни християни, строго спазващи Светата Православна вяра, това ще прозвучи убедително само тогава, когато бъде подкрепено с делата на нашия всекидневен живот. Бог е дал на всеки от нас твърде много; най-главното и най-великото, което ни е дал Господ, е Неговата Света Църква, която е спасителен ковчег за всеки от нас, която ни води по пътя към Царството Небесно. Църквата ни дава възможност да се съединяваме с Бога чрез Тайнствата, най-вече чрез Светата Евхаристия, в която ние ставаме причастници на Тялото и Кръвта Христови. Всичко това са Божествени дарове, от нас пък  Господ очаква да бъдем човеколюбиви и състрадателни по отношение на нашите братя, да не пропуснем Него Самия, когато Той идва към нас в облика на хора гладни, жадни, нуждаещи се от помощ – на тези, които ние често не забелязваме или не искаме да забележим редом с нас.

Всеки от нас има възможност да върши добро. Всеки от нас има възможност да раздели с ближните това духовно и материално богатство, което притежаваме.  Всичко, което ни е нужно за това е -  никога да не зацикляме върху самите себе си, а да насочваме своя поглед към тези, които се нуждаят от нашата помощ, на които ние можем да окажем милост за слава Божия. И не трябва да чакаме, докато тези хора дойдат при нас: ние можем сами да ги намерим и никога нито едно добро дело, направено на друг човек, няма да остане без въздаяние от Господа.

Господ не ни призовава днес към мъченичество, но призовава към търпение и смирение. Ако ни връхлетят изпитания, които, като правило, не съставляват даже една стотна или една хилядна част от това, което са търпели мъчениците и изповедниците, тогава тези страдания трябва да се приемат със смирение. Ние трябва да помним, че Господ Иисус Христос винаги е редом, особено в минути на изпитания. И ако понякога ни се струва, че Господ е далеко, че Той ни е забравил или изоставил – това е грешно човешко усещане. Господ само понякога допуска страдания и изпитания, за да ни укрепи във вярата, та с още по-голяма сила и пълнота да усещаме Неговото присъствие в нашия живот.

Господ призовава всеки от нас към подвиг. Най-трудният подвиг в този живот е да помагаш на ближния да носи неговия кръст. Понякога за това е необходимо да преодолеем себе си: своя егоизъм, желанието да живеем в комфорт, удобство и спокойствие. Друг път е необходимо да забележим това, което другите не забелязват. Но именно в това е нашето призвание.

В наши дни, когато Църквата благоденства, Господ не ни призовава към мъченичество, но Той ни призовава да бъдем изповедници на Неговото име и Неговото учение. От всеки от нас Господ очаква изповеднически подвиг: да не гледаме на околния свят, да не се вслушваме в гласовете на тези, които ни говорят, че християнската вяра е остаряла и малко подхожда на съвременния човек. Ние трябва да слушаме само Божият глас, който звучи за нас чрез Светото Евангелие и се обръща към всеки от нас непосредствено и пряко. Ние трябва да молим Господа да ни даде сили да бъдем   изповедници на Неговото свято име, да поставяме винаги на първо място Христос, а всичко останало − на второ или на трето място, винаги да се грижим да угодим на нашия Небесен Жених − Христос”.

Снимка: А. Карадаков