От eвангелското четиво в този неделен ден ние узнаваме за милостивия господар и лукавия слуга. Царят решил да въведе порядък в своето царство и да изиска от слугите да върнат своите дългове в хазната. И ето пред него застава човек, който дължал 10 хиляди таланта, т. е. по днешните мерки сума по-голяма от 10 милиона долара и той нямал възможност да върне даже част от нея. Тогава господарят решава да постъпи с него по закон: да го хвърлят в тъмница, да продадат неговото семейство и всичко, което има, за да върне макар и част от дълга. Но длъжникът, като видял какво го заплашва, паднал в нозете на царя и започнал да моли за помилване. Господарят бил не само справедлив, но и милосърден. Той опростил дълга.
Всичко би било добре, обаче жестокосърдието и алчността на този слуга изменили обстоятелствата на делото. Кулминация на евангелския откъс става неочакваното продължение на тази история: получил опрощение на своите дългове, длъжникът, съвсем неотдавна треперещ от страх, сам се превръща в „господар”, но само че студен и немилосърден. Той намира „едного от другарите си”, който му дължал всичко 100 динария и тъй като този не може да изплати своя дълг, го затваря в тъмница, въпреки смирената му молба: „имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя”.
Царят, като узнал за това, повикал при себе си този слуга и казал: „Рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?” След което „господарят му го предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг” (Мат. 18:23-35).
Тази евангелска притча е актуална и днес. За човешкото „аз” е много трудно да приеме другия като равноценна на него личност. Всички причини и сложните перипетии на социалните проблеми се крият не в смяната на историческите формации, а в междуличностните отношения. Днешната евангелска притча Господня ясно разкрива отношенията в триъгълника Бог–аз–той. Много фигуриращи в нея неща, такива, например, като паричните единици (динарии и таланти), днес се възприемат само като символи. А ето понятието „дълг”, ако не е познато от опит на мнозинството наши съграждани, въпреки това сякаш е взето от заобикалящия ни живот.
Свети Йоан Златоуст, тълкувайки тази притча, казва, че царят – това е Господ, Който сътворил света и дарувал на човека всичко необходимо за живот, стига само да го използваме правилно. Всичко, което ни заобикаля, ни служи: природата, горите, реките, земните недра и даже материалните блага, които при правилно отношение към тях не пречат на човека да влезе в Царството Небесно. Господ всичко ще прости, само трябва сърцето да е чисто. А лукавият слуга – това е човек, неумеещ да прощава и следователно, неумеещ да се ползва от тези блага, които е дарувал Господ. Това се отнася до мнозина от нас.
Всеки човек в една или друга степен притежава интуиция, но най-често тази интуиция е насочена не навътре към себе си, а към другите. В наши дни нерядко се налага да срещаме „свети хора”, които считат, че нямат грехове и няма за какво да се каят, че в техния духовен свят няма никакви противоречия. За никаква святост на живота, разбира се, не може да става дума. А когато ги попиташ за другия човек, тогава получаваш твърде „съдържателен” и разгърнат разказ за всички негови несъвършенства. Как така? Всичко е просто: ние сме много строги „надзорници” на своите ближни – на тези хора, с които ни е събрал Господ.
Егоизмът, отсъствието на опит на дейна любов към ближния ожесточават сърцето и заставят човека да живее живот на потребител: „Нищо няма да отдам. Всичко е мое!” И само отрезвяващият студ на реалността, говорещ за временността на нашия земен живот и необходимостта скоро да даде отговор на Бога, може да го изведе от това състояние на разгорещено самомнение. Преподобни Амвросий Оптински често разказвал простата притча: „Човекът е като бръмбар. Когато денят е топъл и грее слънце, той лети, гордее се със себе си и жужи: всички гори са мои, всички полета са мои! Всички полета са мои поля, всички гори са мои! – А когато слънцето се скрие, полъхне студ и завие вятър, – ще забрави бръмбарът своята участ, ще се притисне към листото и само ще пищи: не ме бутай!”
Всички ние, които живеем в този свят, сме длъжници, дори пред своите родители. Как може да се освободим от това бреме на дълга? Да последваме Апостола, който се чете на празник в памет на преподобни: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов” (Гал. 6:2).
Ще кажа от свой опит, че да бъдем милосърдни към другия, чийто образ Божи сякаш вика към нас: „имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя” (Мат. 18:29), е много по-леко, отколкото да търпим своя вътрешен човек. За да се научим да прощаваме, трябва сами да се стараем да избягваме „дългове” – греха.
Превод: Прот. Йоан Карамихалев