Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Свещ. Ясен ШИНЕВ

„В примки ходим ....” /св.Теофан Затворник/ Нека да сме откровени - нашият, съвременен свят поставя понятието „човек” на пиедестал. Обсипва го с внимание, обръща го с грижи, говори за него похвални слова. Нещо повече – поставя го в центъра на всичко , пропагандира непрекъснато неговите интереси, благославя съмнителните му постижения и най-важното – всичко съизмерява с неговата „изключителна” ценност. Негово Величество Човекът! Той управлява, направлява, благославя и проклина. Критерий за нещата, основание за всички полезни и рискови експерименти. И всичко това в качеството на земен съдия и въздаятел в този видим и „единствен” свят. Homo sapiens е в центъра на Творението, фокус на всички светлини, които са отправени към него.

 

Но нима това е истинската любов към човека? Нима е съзнаване на неговата действителна стойност? Това ли е Божието откровение за него?

Светата Църква ни поднася по-различна представа за човешката persona. Най-добре е изразена от Блез Паскал, кайто изрича в своите „Мисли”: „Християнството е единствената религия, която въздига човека без да го превъзнася и го смирява без да го унижава!” И това е така, защото е съизмерила с Неговия Отец и Творец. Единствено Всемогъщият и Вседържителят могат и имат правото да застанат в центъра на цялото Творение и да имат претенции да са мерило за всичко съществуващо. Вечният критерий за стойностите, може да бъде само Онзи който е сътворил скрижалите за добро и зло, изковал е вечните и неизбежни приоритети в поведението и социалната култура.

Наистина, човекът е любимо Божие творение, но чрез непослушанието си е изгонен от Рая и следва след страдания и труд отново да заслужи мястото си в царството Божие. Да го стори чрез добри дела и искрено служение пред престола на Всемогъщия свой Отец! Навсякъде Той изисква послушание и смирение пред Неговия Всемогъщ промисъл. Нещо повече като отношение, следва да прояви-жива вяра и твърдо упование в Него.В мигове на болка и радост, тъга и възторг, възход и падение. Затова и вярата и упованието в човешките сили е илюзия и заблуда, неразбиране и отстъпление от неговото истинско предназначение. Преходното не може да замени непреходното, временото няма как да заеме мястото на вечното. Звучат като присъда думите на св.пророк Йеремия: ”Проклет да бъде оня човек, който уповава на човека!” /Йер.17:5/. Такъв да бъде отхвърлен, защото не е разбрал изконната истина и действителната ценност на нещата в живота, пренебрегнал е истинскатата йерархия на невидимото и видимото. Старият завет е пронизан с подобни прозрения, който имат за цел не да унижат достойнството на човека, а да го смирят и да посочат истинската му духовна мисия. Думите не са израз на човеконенавист, а на мъдра грижа за негово спасение.

Новият завет, като израз и продължение на премъдростта на Стария, но и вдъхновен от духа на богочовека Христос, чрез Пречистите му уста също предупреждава: ”Пазете се от човеците.... /Мат.10:17/. Иисус, Синът на Девата, като Цар на Мира и Любовта е сякаш длъжен да предупреди своите последователи от покварата и коварството на човешката природа.Хората ще отхвърлят учението Му като непригодно и неудобно за своите егоистични и користолюбиви интереси. Ще се опитат да го избутат встрани от центъра на своите приоритети, от основния си стремеж към светска слава и земно благополучие. Ще го заклеймят като непрагматично и неприсъщо за истинската си природа. Много бързо ще се обърнат против вярващите в Христа и ще се превърнат в техни врагове. Създанието ще се опълчи срещу Създателя си, царството на Кесаря ще се противопостави на Царството на Бога.

Прекият продължител на делото на Спасителя, великият Павел, също продупреждава: ”Пазете се от злите работници... /Фил.3:2/, но се опитва и да постави нещата на една по-мъдра и спокойна основа: ”С външните се отнасяйте благоразумно, като скъпите времето.” /Кол.4:5/. С ония, които не са засегнати от божията благодат, незасегнати от небесния огън наречени „външни” трябва да се избягват кофликтите и конфронтацията, провокацията и прекалената поведенческа активност. Апостолът, препоръчва към съобразяване с тяхната невярваща немощ, разсъдливо и разумно отношение към малкия, но неповторим свят на всеки от тях, в дух на кротост и разбирателство.

В творенията си, Светите Отци също съветват към предпазливост и в най-общия смисъл съветват: ”Обичайте всички, но се пазете от всеки!” Тези забележителни психолози и дълбоки познавачи на слабостите на падналата човешка природа, поразена от първородния грях са познали низостта на човека, неспособността му да се пребори със свои лични сили с греха.Осъзнали са през призмата на своя личен религиозен опит безпомощността му да се справи с нещата в битието си, без живителните струи на божията благодат. Те са проумели и осъзнали своята слабост ,проникнали са се от осъзнаването на своята собствена немощ, разочаровани да се борят сами със силите на „земното претегляне”. Когато вярващите се потопят в техните прозрения, проумяват техния пулс и интимен духовен ритъм, лутания, заблуди и излъгани прекалени очаквания от страна на хората, около тях. Подвизаващи или обикновени неверващи те не заслужават да бъдат поставени в центъра на техните съкровенни опити, поради множеството поражения от греха, хилядите язви и пороци, които са пронизали личността им. Духоносните отци са изживели своите изкушения и са преценили истинската ценност на всяко усърдие и практическата неспособност да бъдат опора на другите. Усетили са тяхната слабост и подлост, коварство и корист, завист и злоба, произтичаща от тяхната присъда на изгонените от Рая- човешка непълнота.

Типичен пример за това са „Писма” та на св. Игнатий Брянчанинов, които са горчива илюстрация на неговия личен горчив опит от срещите си с хората, около него. Хиляди пъти предаван и бичуван от свои и чужди, той чрез горнилото на страданията е проумял, че може и трябва да уповава само и единствено на Бога. В откровенията си, признава колко пъти е ходил при всевъзможни старци „богоносци, обикаляйки светите места на Русия, които не само не са му помогнали със своите съвети, но са го тласнати към истински заблуди или ереси, поради неговата неопитност, или откровена наивност. Затова препоръчва на всички, които искат да берат зрели духовни плодове да бъдат внимателни при посещенията и срещите си с духовни лица от всякакъв сан. По-скоро да бъдат лаконични и подредени в изказа си, отколкото обстоятелствени и подробни, не само заради това да не бъдат съблазнени, но и да не се отклонят въобще от спасителния път на Православието. Изисква всеки истински решен да се спаси да си намери строг духовен наставник, достатъчно опитен и стъпил здраво върху светоотеческата традиция.Единствено с него да бъде изчерпателен и открит за специфичните особености на своя духовен живот. Така не само ще запази пламъка на вярата, но и ще бъде запазен от отпадане на своето лично благочестие и отдръпване на действащата благодат!

В този дух е и изказването на св.Николай Велимирович: ”Дръж всички на дистанция, а душата близо до Бога!” Тази антитеза, най-ясно изразява желанието на една истински вярваща душа да защити огъня на вярата чист и неподправен от пагубните умишлени вмешателства отстрани на хора със своите чисто човешки мнения или отстъпления. Човешката намеса понякога може да бъде не само опасна, но и душепогубителна във воденето на духовната битка.

В практиката, много често възрастните духовници в духа на добрата приемственост, предупреждават младите свои събратя да внимават при една, или друга ситуация в храма или енорийския живот. Опразнели истинската ценност на всяко усърдие, като опитни кормчии осветяват пътя и спомагат при преодоляването на „подводните рифове” в едно или друго начинание в многоличния религиозен живот.Както опитните воини на бойното поле, калени в много битки със съветите си предупреждават младите бойци за особеностите на сблъсъците с противника, така и те се намесват ползотворно с наставлениsта си в тази „невидима бран”.

 

Всеки един от нас, който носи небесния огън в духа си и иска да намери спасение на душата си в царството Божие, не само е длъжен да внимава , но и да притижава този особен дар - духовната предпазливост. Това не е проява на страх или малодушие в хода на духовния живот, а истинска грижа за своята душа. Да се научиш да бдиш над себе си и да внимаваш къде стъпваш е повече от необходимо в училището на живота. За да се движиш добре в посоката на спасението са нужни не само силни нозе, но и чисти сетива, обогатени от здравия разум и трезв ум. Затова е изкуство да се спасиш сред хилядите връхлитащи изпитания от всякакъв характер. Нека да поставим Бог в центъра на нашето обозрение и навсякъде и във всичко да търсим Неговата благодатна помощ като благ и човеколюбив Баща. Амин!