ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ВТОРА СЛЕД ПАСХА, НА АПОСТОЛ ТОМА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил

Днес е първата неделя след Пасха, която в църковния устав се нарича по гръцки Антипасха. Предлогът „анти” в дадения случай обозначава не противопоставяне, а последващото събитие: Антипасха е неделята след Пасха, когато ние възпоменаваме явяването на Господа и Спасителя на учениците и Неговата среща с апостол Тома.

Когато Спасителят в първия ден след Своето въздигане от мъртвите се явил на апостолите, те повярвали в Неговото Възкресение, а Тома не видял това и не повярвал. И ето след седмица Спасителят отново се явява на учениците и предлага на Тома да докосне ръцете Му и нозете Му, да се допре до раните Му, да постави пръсти в Неговите пронизани от копието ребра (Ин. 20:19-31).

Това Евангелско повествование ни дава свидетелства за много неща. Преди всичко, то свидетелства, че Христос е възкръснал с тяло, което носело върху себе си печата на Неговите страдания, което притежавало някаква историческа памет. По единодушното мнение на отците на Църквата, така и всеки от нас ще възкръсне със своето тяло. То няма да съответства в пълна степен на това тяло, в което ние сега сме облечени, но, както и тялото на Спасителя, нашето тяло ще има историческа памет. Всичко, което пази нашата памет, ще остане в нашето тяло и след възкресението. Ние ще помним всичко и даже по-добре, отколкото сега, доколкото сега нашата памет е свързана с такива явления като кръвообръщението на главния мозък, състоянието на психиката. А възкръсналото тяло ще притежава прекрасна памет, която ще изобличава нашата съвест в деня на Страшния Съд.

Образът на Възкръсналия Спасител с тяло, пронизано от копието, с ръце и нозе, пробити от гвоздеи, е свидетелство за скъпоценността на Божественото творение и на нашето човешко тяло. Въпреки, че то се разрушава след смъртта, със силата на Божията благодат то ще бъде възстановено, макар и да се отличава от това тяло, в което ние сега с вас пребиваваме, както се отличавал и Спасителят след Своето Възкресение от Този, Който е бил до въздигането от мъртвите.

Ние знаем, че Господ се явявал в тяло едновременно на едно и друго място, т. е. Неговото тяло било извън времето и пространството. Ние знаем, че Той преминавал през стени. Ние знаем, че Той пребивавал някъде покрай това място, където общувал със Своите апостоли. Всичко това е засега тайна, макар мнозина от нас да ги делят от тази тайна само години - даже не десетилетия. Всичко ще се открие след смъртта. Тогава вече ще има не вяра – тогава ще бъде знание и никой няма да може оправдавайки се пред Бога, да каже: „Ето, сега аз Те виждам, сега аз всичко знам и, ако отново бих живял този човешки живот, бих го проживял иначе”. Навярно, никой от нас няма така да каже, разбирайки цялото безумиена тези думи.

И ето днешното неделно четиво ни насочва към още една много важна тема - към темата за вярата. „Блажени, които не са видели, но са повярвали” - казал Господ, явил се на Тома. Това означава, че вярата създава убеждение в съществуването на света, който лежи извън възможността за познание от нашите сетивни органи. Този свят не може да бъде познат със зрението, слуха, обонянието, вкуса, осезанието. Нали всичко, което ние познаваме, влиза в края на краищата в нашия мозък, в нашето съзнание чрез тези сетивни органи; и даже ако светът се познава от абстрактното мислене, то, в края на краищата, резултатите от това познание така или иначе са свързани с нашето тяло, с нашите сетивни органи. А ето вярата познава света независимо от сетивата.

Има още едно чувство, което помага на хората да вярват и познават метафизичния свят, - ние го наричаме религиозно чувство. Светите отци ни учат, че това чувство е присъщо на всеки, но един човек развива това чувство, а друг - не.

Разбива се, може да се направи аналогия - не само религиозното чувство помага на човека да познава света, и не само религиозното чувство изисква развитие. А музикалният слух? А естетическото чувство? Нима тези душевни качества, които също така работят за познаването на околния свят, в еднаква степени на всички са присъщи? Някои не долавят хармонията, която е разлята в този свят. Те не могат да разберат изкуството. Те не разбират музиката. Те не могат да познаят това, което познават другите. А поетическото чувство? Нима всеки човек се възторгва от поетическия слог? За някои е достатъчно да прочетат две стихотворения, за да заспят…

Може ли да се развие естетическия вкус? Да, може, но на това трябва да се учиш. Може ли да се развие поетическото чувство? Може би, не дотолкова сам да пишеш стихове, но достатъчно, за да осъзнаеш красотата на чуждия поетичен слог. Така и музикалният слух може да се развие дотолкова, че, без да владееш способността да създаваш музика или да свириш на музикални инструменти, да се наслаждаваш на хармонията на звуците. Ето точно така може и трябва да се развива религиозното чувство, за да излезем зад пределите на видимия свят и нашите сетива да познаят метафизичния свят, да се докоснат до невидимия свят.

Но ако за здравия човек не се изискват никакви усилия, за да гледа и вижда, да слуша и да чува, да докосне и да почувства, защото това е част от неговата природа - то за развитие и на музикалното, и естетическото, и поетичното чувства трябва работа над себе си. Точно така трябва да се работи над развитие на религиозното чувство и тази работа коства много усилия. Именно към това е насочена цялата вероучителна дейност на Църквата: да помогне на човека да развие религиозното чувство. То е вродено, то присъства в природата на всеки, но е нужно да се развива, не трябва да се стои на едно място и, най-главното, трябва построиш своя живот така, че да не погубиш това чувство, да го възпитаваш, развиваш, усъвършенстваш.

Тогава пред човека се откриват хоризонтите на друг свят, така че той с осезанието, не със зрението, не със слуха, но с вътрешното религиозно чувство или, както ние казваме, със сърцето, чувства Божественото присъствие. Това е и религиозният опит на човека, и за това Господ е казал на Тома: блажени които не са видели, но са повярвали. Тези думи изискват от всеки от нас голяма работа над себе си, та в никакъв случай да не погубим вроденото религиозно чувство – този удивителен орган, който ни помага да установим връзка с другия свят.

У свети Ефрем Сирин има впечатляващи думи: както светилникът не може да гори без елей, така без вяра не може човек да има добри мисли. А защо е така? Понеже, за да има добри мисли, за да бъдат тези мисли повече, отколкото злите, за да се преализират тези мисли в постъпки, е нужна вяра, нужна е връзка с Бога. Само тази връзка създава трайна система от житейски координати, живеейки в която, възпитавайки се в нея, човек привиква да придобива добри мисли и да върши добри дела.

Ето защо вярата е жизнено необходима за човека. Религиозната сфера е не просто една от сферите на човешката дейност, както понякога говорят: едни се занимават с производство, други – с наука, трети – с изкуство, а ето тези са се отдали на вярата. Не! Вярата – това е област от човешкия живот, която има глобално измерение и само влизайки в тази сфера, човек е способен да възвиси душата си, да се устреми към небето и да преобрази обкръжаващия го свят.

Нека днешното неделно Евангелско четиво, както и забележителната духовна атмосфера на първата неделя след Пасха да съдействат за укрепване на нашата вяра, за осъзнаване важността на всичко това, което ние правим, когато идваме в храма, когато се обръщаме към Бога с молитва. И да ни помага Господ да възрастваме във вярата, без която няма спасение. Амин.

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.patriarchia