ВЪЗНЕСЕНИЕ. Защо празнуваме деня на раздялата с Господа?

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Митрополит Антоний ( Паканич)

Възнесението на нашия Господ Иисус Христос – това е Неговият път към дома. Господ възлиза на небесата и сяда отдясно на Бога Отца в тази слава, която Той имал преди сътворението на света. Но е важно да помним, че сега Господ се възнася на небето в човешко тяло. С това Той ни показва пътя, който трябва да изминем и всички ние. На празника Възнесение човешката природа, станала „причастница на божественото естество”, възхожда на небесата. Към подобно възхождане сме призвани и всички ние.

Още преди Своята кръстна смърт Спасителят е казал: „Кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Ин. 12:32). И сега тези думи се сбъдват. Отсега нашите погледи и помисли трябва да бъдат устремени към небесата, натам трябва да се стремим с цялата си душа. Ние сме изведени от рова на погибелта (см. Зах. 9:11) – възвърнато ни е загубеното достойнство и ни е подарено Божественото осиновление.

Празникът Възнесение Господне е съпроводен с лека тъга: ние се разделяме с Пасхата. Но в същото време, ние не трябва да забравяме, че Пасхата е вечна: всеки неделен ден ние отново се приобщаваме към нея. Възнесението не е отмяна на Пасха, а напротив – изпълнение на Божествения замисъл за човека.

Възнесение – това е празник на раздялата, но именно – празник. Господ оставя учениците и Се възнася на небесата, за да приготви там място за Своите истински последователи, та всички те да бъдат там, където е и Той (вж. Ин. 14:2-3).

Да си припомним последните думи на Спасителя, отправени към нас: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). И в продължение на векове тези думи съгрявали и продължават да съгряват душите на много хора, връхлитани от земни несгоди и бесовски нападения. Особено в наши дни ни удивляват думите на апостол Павел, който не бил пряк последовател на Христос, не бил свидетел на Неговите страдания и възкресение, но който в Посланието до Римляните написал:”Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?” (Рим. 8:35). Действително, „ако Бог е за нас, кой ще е против нас?” (Рим. 8:31).

Изглежда очевидно, че раздялата – това е изпит за зрялост, това е от Бога предоставена възможност да се опитаме да вървим сами. За апостолите времето за ученичество приключило, дошъл е часът да възрастат това Царство Божие, чийто кълн вече е започнал да се подава от земята. И тази заповед за евангелската проповед към всички народи, всички култури и субкултури, към всички социални групи и микрогрупи си остава актуална и днес.

Гласът на Църквата трябва да звучи и той звучи постоянно, макар не всички го чуват и са готови да го чуят. Църквата като богочовешки организъм, живее, следвайки примера на своя Божествен Основател. Той в продължение на четиридесет дни след Възкресението се явявал на Своите ученици, уверявал ги в истинността на Своите думи и в сбъдването от Него на всички ветхозаветни пророчества, подавал им последни наставления и поучения.

Но ние не виждаме в Свещеното Писание Христос да се натрапва: Той не се явява напървосвещениците и старейшините юдейски, не застава пред Пилат с изобличителни думи, укори и заплахи. Той идва само при тези, които Го обичали и чакали в образа на раб. И подобно на Христа Спасителя Православната Църква непрестанно свидетелства за евангелската истина, призовавайки всички да се приобщят към нея, показва на хората пътя, по който може да я достигнат.

За нас е важно да не забравяме, че християнството – това е религия на Словото, Което станало плът. Проповедта – това е велика сила. Трябва да признаем, че въпреки годините на безбожие, нашата страна има огромен религиозен опит, голямо духовно наследство, което оставило своята незаличима следа в литературата, изкуството, традициите, и затова за нас днес е много по-просто, отколкото на първите проповедници на Христа.

Разбира се, да се успокояваме с това, че живеем в християнска страна и затова не е нужно да правим нищо, също е грешно. Нашата първостепенна задача днес се състои в това отново да се актуализира културния и исторически опит на нашия народ, да му покажем християнската основа на всички тези неща, които са му близки още от рождение. Освен това, трябва да помним, че проповедта може да бъде не само вербална. Ние трябва да проповядваме Христос със своя начин на живот: със стил на поведения, с искрени и братолюбиви отношения един с друг.

Празникът Възнесение ни напомня, че Господ отново ще дойде в света, по същия начин, с който Той Се възнесе в слава. И трябва с всички сили да се стараем Второто Му пришествие да не бъде подобно на първото, когато Синът Божи „дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Ин. 1:11).

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.orthodoxy.org.ua