ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ВТОРА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Протойерей Димитрий Смирнов

Днес е празникът на всички светии, просияли по нашата земя. В Евангелието се казва: „Излязъл Сеяч да сее”. Господ посял словото Божие във всички народи и всеки от тях по своему отреагирал на това. Светостта е отговорът на човека на Божия зов.

Бог дошъл на земята, за да повика всички. Той така е казал: „Мнозина са звани”. Ние живеем във век, когато на земята вече не е останал нито един човек, с изключение на малките деца, който да не чувал за Иисус Христос.

Самият звук на Неговото име вече ражда някакви асоциации. Във всеки случай, всички знаят, че Този Човек е говорил за Себе Си, че Той е Син Божи, слязъл от Небесата. И всички знаят, че Той бил разпнат на Кръста. Но реакцията на човешкото сърце за това събитие бива напълно различна. Мнозинството хора въобще не ги интересува това. Те не си дават даже труда да узнаят за какво говорил Христос, живеейки на земята; какво е правил, когато шествал преди две хиляди години из Палестина; как се е случило, че Го разпнали, макар по всичко да е видно, че бил добър Човек,. Животът на Иисус е неинтересен за мнозинството живеещи на земята, т. е. макар до техния слух да достига призив, хората не му дават отговор.

Господ дошъл при всички. Разбира се, Той започнал от Своя избран, любим народ. Но този народ масово Го отхвърлил, така както сега и нашият народ в основната си маса напълно отхвърля Христос – и, между впрочем, поради същата тази причина. Това, очевидно, въобще е участ на човечеството – да отхвърля Бога. Но имало хора, които откликнали на този призив. Как дали те отговор на Бога? Например апостолите, тези първи светии на Новия Завет, ние виждаме как се случва това. В Евангелието от Матея, което днес четохме, се разказва как Господ призовал апостолите Андрей, Петър, Иаков и Иоан. Приближил се Той до Галилейското море, видял двама братя, хвърлящи мрежи в морето, и им казва: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци”. Те тозчас оставили мрежите и тръгнали след Него. Също и синовете Зеведееви. Представете си картината – рибари ловят риба. Това е източникът на тяхното препитание: от тази риба те се и хранят, от тази риба те се и обличат, и издържат своите домове. И ето Той ги зове – те захвърлят това, съвсем, завинаги го оставят и тръгват след Него. А Иаков с Иоан оставили даже и баща си, а Петър оставил жена си у дома и последвал Христос. Малко са тези, които могат да направят това – ето така заради Христос да се откажат от всичко. Затова малко са, тези, които могат да бъдат апостоли.

И е невъзможно за всички нас да станем ловци на човеци, апостоли. За нас е невъзможно всички да станем и мъченици. С това ще се удостои само този, когото Господ избере, на когото ще даде да пострада за Него. Невъзможно е всички да станем преподобни, защото не всички могат да идат в манастир, пък и сега вече няма от кого да се учим на духовен живот. Но за нас не затворен пътя на спасението. Ние, живеейки в света, също можем да придобием праведност в някаква степен. За това трябва така да устроим този живот, че не светът да ни владее, а да ни владее Христос, Неговите заповеди да направляват нашите мисли, чувства, думи и постъпки. И доколкото се потрудим и съумеем заради Христос да преодолеем всичко светско, което е в нас, да изтласкаме цялото зло и да дадем на Божията благодат да действа в нас– дотолкова и ще се приобщим към Царството Христово, към Неговото учение, към любовта Му, към Неговата благодат, която Той пратил на земята, в Своята Църква.

Всеки в своя живот непременно се среща със словото Божие, слуша Неговия зов. Той достига до нас и от Евангелието, и целият заобикалящ ни свят, с изключение на творениятана човешките ръце, свидетелства за Бога. Затова мнозина идвали при Бога, просто гледайки към небето – синьо или тъмно-синьо, пълно със звезди. Само съвсем подивял човек, съзерцавайки нощното небе, няма до дойде до мисълта за Бога и не ще пожелае да Му се моли. Но светската суета постепенно похищава такива добри мисли и човек не винаги е готов да даде на Бога този отговор, който Господ очаква от него.

Христос повикал апостолите – и те оставили всичко и тръгнали. Колкото повече неща оставя човек в този живот, за да тръгне след Христос, толкова повече се приближава той към Него, толкова по-дълбоко навлиза в Неговото учение, толкова по-любим от всички ученици ще Му стане той. Петър веднъж попитал Христос: „Ето ние оставихме всичко, какво ще последва за нас?” Господ отговорил, че той е получил стократно повече от това, което е оставил. А апостол Павел, друг ученик Христов, казал, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”.

Ако човек веднаж е повярвал на Христос, че Неговите думи не са празни, а истински, тогава той никак не се съмнява в Божието обещание. Ако Христос е казал, тогава така и ще бъде. Но за това е нужно да се изпълни условието – колкото може повече неща да остави в този свят. А какво има в този свят? Похот, светска суета и, разбира се, гордост житейска. Нашият живот в значителна степен се състои от гордост, тщеславие, превъзнасяне, от желание да заемем някакво място, с нещо да се покажем, да се представим за нещо. Гордостта ръководи и нашите постъпки, и мислите, и чувствата. Връхлитат ни също всякакви желания, в голямата си част от животински произход, които ни теглят, там, в животинския свят, в скотското съществуване. И спасението на човека от този мрак и ужас, в който той живее, зависи от това какъв ще бъде неговия отговор на Божия призив.

Ако искаме да бъдем граждани на Небето, съграждани на светиите, свои на Бога, тогава ние трябва да победим в себе си това, което е животинско. И непременно трябва да преодолеем това многогрижие, което е свойствено на всички нас. Ето Петър, Андрей, Иаков и Иоан преодолели това напълно и станали апостоли.

Но към спасение са призовани всички, на всекиго от нас е дадена тази възможност, въпросът е в това, ще съумеем ли ние да се възползваме от нея. Някой от нас ще погине, някой от нас ще се спаси, някой ще стане свят. Господ, Който направлява всички, от всеки ще поиска точно толкова, колкото му е дадено. И Господ няма да изпрати повече изкушения и всякакви трудове, скърби, болести, страдания, отколкото ние можем да понесем. Затова, ако ние с вас по някаква причина не влезем в сонма на светиите на нашата земя, тогава това ще бъде само поради наша вина и ничия друга – поради нашата леност, нашата нелюбов към Христос или отсъствие на пълнота на тази любов, която би ни заставяла да се трудим. Значи, за нас светът и всичко най-прекрасно на този свят би се оказало по-скъпо, отколкото словото Божие. Значи, ние някъде в дълбочината на душата си, тайно, може би даже, без да си даваме сметка, сме направили този избор. И ние правим този избор всеки ден. Всеки ден Божият промисъл ни предлага да изпълним заповедта или да я нарушим, да помогнем на ближния или да то отхвърлим, да се помолим или да помързелуваме. И така във всичко, във всяко дело, на всяко ниво, във всеки план на нашето битие. Дошъл е помисъл – ти можеш да го приемеш, можеш да го отхвърлиш. Ако ти си го приел, услаждаш се от него – значи, ти избираш света. Ако го отхвърлиш с гняв – значи, избираш Христос.

Господ казва, че за да достигнем Царството Небесно, трябва да се отречем от себе си. Ние достигаме Христос само в степента на самоотвержеността. Колко по-голяма е самоотвержеността, толкова по-близо сме до Христос. И това е закон на духовния живот, защото в нас няма нищо наше, освен греха. Всичко това прекрасно, което е в нас, е от Бога. Той е създал тялото ни, Той ни е дал разум, Той е вложил в нас безсмъртна душа, в която има от незапомнени времена любов към доброто и желание за Царството Небесно. Във всеки човек е заложен стремеж към по-добро, това в нас е от Бога. А наше е това, което ние сме привнесли в нашата душа, всичкото зло, започвайки от грехопадението на Адам и свършвайки с тези грехове, които ние сме извършили сами. И да дадем на Христос място в нашата душа може само, като изтласкваме това зло, което е в нас, което сме успели да натрупаме в душата. Ако в нас е останал някакъв още незасегнат от греховната проказа участък на съвестта ни, която ни заставя нас да се развиваме към добро, то с това и трябва да живеем, това и трябва да развиваме и да разширяваме в себе си и постепенно да изтласкаме цялата тъмнина от своето сърце. По такъв начин ние даваме свобода на Божията благодат да действа в нашето сърце, а действието на Божията благодат в сърцето на човека е светост.

Светостта няма човешки произход. Това е Божи дар на човека за неговия труд, за неговото отхвърляне на злото, за неговия избор. Ако човек избира Бога в своя живот, тогава Господ Сам го очиства и спасява, и го изпълва с Божествен живот. И към тази пълнота на Божествения живот, скъпи братя и сестри, ние всички сме призвани. Ако ние тръгнем по стъпките на апостолите, които започнали този път, и на всички светии, които са живели преди нас и са се молили, тогава ние ще продължим това дело, ще продължим сиянието на Божията слава на нашата земя. А чрез нашата земя, чрез нас тази слава Божия, може би, ще се разпространи и по-далече. Понеже не може да се спасим със собствени сили.

Ето така и се получава спасението на човешката душа: Господ зове, а човек откликва и тръгва след Него. Този път, разбира се, е труден, защото грехът се е сраснал с нашата душа и трябва да го откъснем с кръв. Затова на малцина въобще им се иска да се п отрудят над себе си – по-лесно е да лежат разслаблени. И затова малцина достигат Царството Небесно.

Ние трябва винаги да помним, че ние сме новият народ Божи, призван към небесния живот, и Господ иска да ни даде този живот небесен. Понякога, случва се, грехът така ни обкръжава, че ни се струва, че нищо не е останало, освен тъмнина. Но ние просто забравяме, че Господ, който ни обича, е край нас, и всички светии на родната земя също са край нас. И те се молят за нас, обичайки ни. Невъзможно е даже да си представим това да бъде иначе. Ако ние, грешните, сме способни на такава любов към тях, то колко повече техните свети сърца трябва да ни обичат и да ни състрадават. И ако ние, вече потъващи, се обърнем, като Петър, и възкликнем: „Господи, спаси ни, ние погиваме!” – Господ е готов да ни се притече на помощ и нашите свети сродници непременно ще чуят нашия вопъл. Стига той да идва от дълбината на сърцето.

Ние действително трябва да осъзнаем цялата дълбочина на нашето падение, цялата огромна разлика между нашия живот и живота на светиите и да се разпалим сърдечно и да се устремим към този праведен живот. Господ е казал: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят”. Ето тогава при сливането на нашата душа с Духа Божи ще стане и това насищане, към което се стреми всеки човек и което той не получава в светския живот.

Затова нека се стараем да бъдем верни на нашия Бог, да не даваме на злото да действа в нас, да се стараем с всичките си душевни сили да противостоим на дявола. А тази немощ, която ние, естествено, изпитваме в нашата борба, нека възпълваме с молитва, да просим от Бога помощ, и тя не ще се забави. Господ е казал: „Силата Ми в немощ се проявява”.

Когато познаем своята немощ, когато се осъзнаем действително като нищи духом, когато оставим всичката своя горда надменност и станем прости, както били прости рибарите-апостоли, – едва тогава ще смогнем да достигнем Царството Небесно. Амин.

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.useknovensky-kharkov.church.ua