СЛОВО НА ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Московски и на цяла Русия Патриарх Кирил

Всеки път, когато се замисляме за житейския път на светите апостоли, си задаваме много въпроси. Въобще трудно е да разберем повествованието за техния живот, трудове, мъченическа кончина. Представете си: Господ, Въплътилия Се Бог, поставя основата на Църквата и, призовавайки апостолите, им повелява да отиват и да проповядват. Не от началник, не от император, не от държавен деец – от Самия Бог те били изпратени на проповед.

Човек, получил висок държавен мандат, си позволява много неща, защото счита, че притежава законна власт. За такъв казват: „О, това е голям началник!” И той е дълбоко убеден в това, че хората са длъжни да го слушат. Какъв мандат пък имали апостолите? Божествен! Би трябвало те да вървят по света с високо вдигната глава. Фарисеи, садукеи, римските гонители – всички би трябвало да се отдръпват пред тях, всяка съпротива би трябвало да се разпръсне като прах и пепел. Но нали нищо такова не станало! Апостолите преживели страшен живот, както се разказва в четеното днес на Литургията послание на свети Павел (2 Кор. 11:21-12:9). Какво ли не само преживял той: три пъти се давел, гонен бил от градовете, пет пъти получил четиридесет без един удари с тояги - и при това бидейки римски гражданин, имащ Божествен мандат! Пребивали го с камъни, нападали го разбойници, никой не го защитавал, той претърпял много злини даже от братя, които се оказвали, по неговите думи, лъжебратя… И как трябвало да се държи апостол Павел, от гледна точка на съвременния човек? Нима Бог би допуснал толкова страдания за този, който проповядва Неговото слово, който чул гласа Му на път за Дамаск, който станал Негов свидетел даже до смърт? Нали и смъртта, която Павел приел в Рим, била мъченическа – той бил посечен с меч.

Малко неща са ни известни за апостол Петър, но знаем, че и в неговия живот имало непрестанни скърби. Налагало му се да се придвижва от град на град; накрая, в Рим, при император Нерон, той бил разпънат с главата надолу, защото не искал да бъде умъртвен като Спасителят. От гледна точка на здравия смисъл целият живот на апостолите бил абсолютно нещастие. И къде бил Бог? Ние с вас понякога си задаваме този въпрос, макар и да не изпитваме такива скърби, каквито сполетявали апостолите. Нещо не се е получило, някакъв проблем не сме успели да решим, някакви болести са започнали да ни досаждат и се прокрадва мисълта: „Нали аз и на Бога се моля, и за Църквата жертвам нещичко и на поклонение ходя – какъв е проблемът? Защо нищо не става?”

Всеки, който в трудна минута чувства отслабване на вярата, трябва да си припомня светите апостоли. При нас житейските обстоятелства са съвсем други, и разбойници не ни нападат, и с тояги никой не ни налага, и с камъни не ни пребиват, а ако плаваме по море, корабокрушенията са голяма рядкост. Ето възниква и въпросът: а къде в живота на апостолите е бил Господ? Как Той им помагал? Отговорът е удивително прост. Той не ги спасил даже от насилствена смърт. Той не ги предпазвал от човешки напасти, от природни бедствия. Той сякаш въобще не им помагал. А в резултат какво? А в резултат тези нещастни, отхвърлени от обществото хора преобърнали целия свят. Възниква въпрос: само те ли, за цялата история на човешкия род били нещастни? Не. Само те ли умрели за идея? Не. Но къде са резултатите от подвига на другите страдалци? Не знаем. А резултатите от страдалческия живот на апостолите, тяхната блажена мъченическа кончина знае целият свят. И днес ние с вас, хора от XXI век, с благоговение възпоменаваме светите апостоли.

Нека се молим Господ в страданията ни да укрепва нашата вяра. За да не отслабваме, когато отслабват нашите физически и духовни сили. За да не роптаем против Бога, когато нещо не се подрежда в нашата кариера. На мнозина им се струва, че това едва ли не е краят на живота, но когато вярващият човек попада в такива обстоятелства, той трябва да си припомни светите апостоли.

И ето още за какво следва да помислим. Апостолите правели всичко, за да укрепят вярата в Господа и Спасителя, за да укрепят Църквата Божия. И ако нашите трудове макар в малка степен да са насочени към това да се утвърждава вярата, животът на Църквата да става по-ярък, по-ефективен, тогава ние ще имаме дръзновение да молим Господа: „Помогни ми, защото аз не само за земното и не само за своето страдам, та Твоето име да се прославя в децата и в правнуците ми”. Дълбоко съм убеден: така ще бъде и с всеки, който с името Божие и без ропот преодолява трудности и макар и частица от своя живот посвещава на Божията слава.

Научени от дивния пример на първовърховните апостоли, ще преминем през живота, продължавайки тяхното служение според силите и възможностите си, съзнавайки, че човек, който е кръстен в името на Отца и Сина и Светия Дух, с това вече се призовава за апостолско служение. Затова и ние наричаме Църквата апостолска - не само защото в началото на нейната история били апостолите, но и защото тя носи велика апостолска мисия. През вековете, през култури и цивилизации, през мирно време и страшни сътресения Църквата се устремява към Бога Спасителя, идващ при нас от небесата. И великият възглас на първите християни „Маран-ата!” – „Да, дойди, Господи Иисусе!” - е възглас на цялата Църква апостолска, която полага своите трудове, та за среща с идващия Спасител да излязат много поколения, големият събор на човешкия род, запазил своята вяра в Господа и Спасителя, придобил със Своята кръв Църквата Си. Амин.

 

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.patriarchia.ru