СЛОВО В НЕДЕЛЯ СЕДМА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Митрополит Меркурий (Иванов)

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес на Божествената литургия ние чухме евангелското повествование на свети апостол Матей за изцеляването от Господа в град Капернаум на двама слепци. Това се предшествало от още няколко чудеса: изцелението на бесноватия юноша, на кръвотечивата жена, възкресяването на дъщерята на Иаир. Безусловно, вестта на тези толкова ярки чудеса, особено в неголемия търговски град Капернаум, започнала да се предава от уста на уста. И двамата слепци, може би, едни от многото в този град, тръгнали след Господа и Спасителя и Го молели за изцеление. И, накрая, когато Господ влязъл в един от домовете, те се приближили до Него, намерили възможност да минат (най-вероятно, не ги пропускали да през множеството хора). Наричайки Господа Син Давидов, те молели за изцеление. Христос им задава само един въпрос: „Вярвате ли в това, че Аз мога да ви изцеля?”. „Да, Господи!” – отговорили тези слепи хора. И Господ, докоснал очите им, ги изцелява, те проглеждат.

Какво е назидателно за нас в това евангелското повествование, какво трябва да докосне сърцето ни, на какво следва да обърнем особено внимание? Предполагам, че всеки от нас има една или друга болест, немощ, страдание. И често, мислейки за болестите, ние считаме, че Господ ги изпраща заради нашите грехове и, страдайки, ние трябва да „отработим” епитимия за своя грях. Но Господ ни обича, даже наказвайки, обича!.. И по никакъв начин не ни изпраща тази болест, за да я носим просто като наказание. Болестите, немощите, скърбите се допускат от Господа, за да смогнем да преосмислим своя живот, да изправим своите житейски пътища, да определим по прав път ли вървим, да намерим духовни ориентири, от които следва да се ръководим. Не е изключена и възможността тези слепи хора, за които говори евангелистът на страниците на Свещеното Писание, също да били вразумявани от Господа. Вътрешно те си задавали въпроса „За какво е допуснато за нас това?”, което е видно от техните отговори, когато те пристъпили към Спасителя и Го нарекли Син Давидов. Ние знаем, че даже апостолите често не Го наричали така: наричали Го Учител, „Равви”. Да наречеш Христос Син Давид значело да Го изповядаш като Месия пред лицето на израилския народ. И ето тези хора, които нищо не виждали, били слепи, – прозрели духовно. В чудесата, делата, думите на Спасителя те видели Сина Божи, Този, Който дошъл да спаси човешкия род. Затова те и Го нарекли Син Давидов, Спасител. Затова тези хора не били слепи духовно. Те полагали огромни усилия, за да вървят след Христос. Можем да си представим колко сложно е да се придвижва за слепия човек, особено в градската тълпа. И въпреки това, тези хора полагали големи усилия.

В нашия живот ние не така често полагаме такива усилия. Понякога ние идваме в църква, палим свещ, даже се изповядваме – и нищо с нас не става, никакви изцеления, ние не чувстваме благодатното действие на Светия Дух. Каквито сме дошли – такива и си тръгваме. Защо?.. Понеже ние не сме готови за възприемане на тази Божествена Сила, не сме готови за това Бог да действа в нас. Ние идваме при Господа, в църквата – точно така, както отиваме при лекаря в болницата: дават ни таблетка, изпиваме я и се оправяме… Ние идваме в църквата, при Бога, с молитва се обръщаме към Него – понякога така, както се обръщаме към лъжелекари: към врачки, екстрасенси, магове, които по пътя на магически действия, заклинания (срещу нашите парични средства) могат, сякаш нещо да изменят в нашия живот. Става страшно от това апокалиптично време, в което живеем. По телевизионните канали разказват как магове, врачки и екстрасенси могат „да изгонват духове”, как те „изцеляват”, „очистват” хората, излизат на спиритически сеанси, по време на които духовете, сякаш нещо им откриват. Не изглежда ли това странно и даже страшно?.. Хората привикват към живот в присъствие на демоническата сила – а не в присъствие на Божията Сила! Бесът така леко и свободно влиза в нашия живот и така естествен ни се струва на мнозина от нас, че ние даже преставаме да отличаваме къде е Божието, а къде бесовското. Често, без да правим разлика, ние така идваме в църквата, както бихме отишли при някакъв екстрасенс, палим свещ и мислим: „Може би, ще помогне”. И това „може, би” не сработва: не защото Бог не вижда нашите трудове, а защото Бог не вижда в нас вяра. Нашата вяра е станала обредна, престанала е да бъде жива, тя не животвори не само околните, но и нас самите. Ние всичко правим формално: формално идваме в храма, изповядваме се, формално пристъпваме към Чашата… Светският дух е влязъл в Църквата. Става смесване на ценности, нарушаване на ценностните координати. Светът се потапя в тъмнина… И в тази тъмнина, която е съестествена на вътрешната тъмнина, разбира се, нищо не става. Понеже хората не отиват към светлината, не искат тази светлина, защото да живеят на светлина е по-тежко, в тъмнината е леко – никой не вижда. Настъпва духовна слепота. Днес, за съжаление, зад високите думи за нравственост, духовност, често нищо не се крие.

Затова, когато имаме някаква немощ, нека не я разглеждаме само като наказание Божие, но като напомняне за това, че всички ние трябва осмислено да подхождаме към явленията в нашия живот и да имаме вяра не формална, но жива. И когато Бог ни попита, отправяйки Своя Глас към нашето сърце, към нашата душа: „Ти вярваш ли, че Аз мога да направя това?”, всеки от нас, прекръстил се, би могъл да каже: „Да, Господи, аз вярвам!”. И тази вяра да се оправдава с нашия живот и с нашите дела. Ето тогава и няма да има в нас слепота духовна– и личностна, и обществена – и ще се радваме, ще живеем щастливо и ще благодарим на Господа за Неговите велики милости към нас. Амин!

 

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.rostoveparhia.ru