УНИНИЕТО ­- БОЛЕСТ НА ВЕКА

Версия за печат

Мно­го пре­ди деп­ре­сив­ни­те със­то­я­ния да ста­нат обект за на­уч­но из­с­лед­ва­не от стра­на на пси­хо­ло­ги­я­та, све­ти­те от­ци на Цър­к­ва­та не са­мо са опи­са­ли кли­нич­на­та кар­ти­на на то­зи ду­ше­вен не­дъг, но са по­со­чи­ли и при­чи­ни­те, ко­и­то го по­раж­дат, и ме­то­ди­те за ле­че­ние. Те на­ри­чат то­ва със­то­я­ние ску­ка, сър­деч­на мъ­ка, ду­шев­на сла­бост, ду­шев­на из­не­мо­га, но то­ва са са­мо раз­лич­ни на­и­ме­но­ва­ния на ед­на от осем­те страс­ти ­ - уни­ни­е­то.

И св. Еф­рем Си­рин, и св. Йо­ан Ка­си­ан, и св. Нил Си­найс­ки, и св. Те­о­фан Зат­вор­ник опис­ват то­ва със­то­я­ние ка­то тъ­га, ко­я­то с осо­бе­на си­ла връх­ли­та по сре­да­та на де­ня, по­мис­ли, ко­и­то го­нят от­шел­ни­ци­те от ки­ли­и­те им, тлас­кат ги да се ски­тат от мяс­то на мяс­то, да по­се­ща­ват чуж­ди ки­лии, мо­на­си­те да сме­нят ма­нас­ти­ри­те си. Вну­ша­ват на под­ви­за­ва­щи­те се, че тру­до­ве­те им са нап­раз­ни, че ня­ма да пос­тиг­нат спа­се­ние, уга­сят мо­лит­ва­та им, уби­ват же­ла­ни­е­то им да из­пъл­ня­ват пра­ви­ло­то си и пос­лу­ша­ни­е­то си.

Съ­щи­те по­мис­ли ка­рат нас, хо­рата в свет­а, да се отег­ча­ва­ме от оби­чай­ния си на­чин на жи­вот и оби­чай­ни­те си за­дъл­же­ния. Ду­хът на уни­ни­е­то ни го­ни от на­ше­то мяс­то на пос­лу­ша­ние: от се­мей­ни­те и про­фе­си­о­нал­ни­те ни за­дъл­же­ния. Чув­с­т­ва­ме се от­в­ра­те­ни от всич­ко, ко­е­то ни за­о­би­ка­ля и всич­ко, ко­е­то из­пъл­ва дни­те ни. В със­то­я­ние на уни­ние чо­век гу­би ра­дост­та от жи­во­та и чув­ст­во­то за удов­лет­во­ре­ние от тру­до­ве­те си. “То­зи мрак на­веж­да ту тъ­га, ту страх, ту без­на­деж­д­ност” (св. Те­о­фан Зат­вор­ник). Всич­ко, ко­е­то пра­вим, за­поч­ва да ни се стру­ва праз­но, без­с­мис­ле­но. Ис­ка ни се да се зах­ва­нем с не­що дру­го, не­що по-ин­те­рес­но, граб­ва­що ни, до­хо­до­нос­но, а за по-иде­а­лис­тич­но нас­т­ро­е­ни­те из­ку­ше­ни­е­то е да се зах­ва­нат с не­що по-по­лез­но за дру­ги­те, по-смис­ле­но, по-обо­га­тя­ва­що ги ду­хов­но... Мис­лим за жал­кия си жи­вот и той ни се стру­ва про­пи­лян, сив, без­ра­дос­тен, низ от про­пи­ле­ни дни, про­пи­ле­ни въз­мож­нос­ти, нап­раз­ни уси­лия, без­п­лод­ни тру­до­ве, про­ва­ли...

“От уни­ни­е­то чо­век от­с­лаб­ва и те­лом и ду­хом. Не му се ис­ка да ра­бо­ти, ни­то да се мо­ли, в цър­к­ва­та хо­ди неб­реж­но и це­ли­ят от­с­лаб­ва” (св. Ам­в­ро­сий Оп­тин­с­ки)

Уни­ни­е­то ни пра­ви и фи­зи­чес­ки не­мощ­ни, умо­ре­ни, сън­ли­ви. Умът ни пом­рък­ва, ду­ша­та ни гу­би сво­я­та креп­кост, доб­ро­де­тел­ност, по­кой, ста­ва­ме ма­ло­душ­ни, уяз­ви­ми, нес­по­соб­ни за ни­как­ви уси­лия. Ста­ва­ме нер­в­ни, нес­по­кой­ни, ни­що не мо­же да ан­га­жи­ра вни­ма­ни­е­то ни, зах­ва­ща­ме се ту с ед­но, ту с дру­го, но лес­но се отег­ча­ва­ме, раз­сей­ва­ме се. Чув­с­т­ва­ме се ся­каш не сме на мяс­то­то, къ­де­то тряб­ва да бъ­дем и не пра­вим не­що­то, ко­е­то тряб­ва да пра­вим.

Уни­ни­е­то ни вну­ша­ва, че ежед­не­ви­е­то ни е си­во, ед­но­об­раз­но, ли­ше­но от въз­мож­нос­ти за твор­чес­ко лич­но раз­ви­тие, под­тик­ва ни да сме­ним ра­бо­та­та си, гра­да, стра­на­та... Вну­ша­ва ни, че са­ми­те ние сме са­мот­ни, зах­вър­ле­ни в ха­о­са на све­та ни­ко­му не­нуж­ни, заб­ра­ве­ни, ни­щож­ни, ка­ра ни да въз­ди­ша­ме и да се оп­лак­ва­ме, а то­ва ни пра­ви до­сад­ни и ка­ра дру­ги­те още по­ве­че да стра­нят от на­с... Уни­ли­ят не по­на­ся уе­ди­не­ни­е­то: “Пог­ле­дът на уни­лия пос­то­ян­но се от­пра­вя към вра­та­та и ми­съл­та му меч­тае за по­се­ти­те­ли, чуе се глас и той пог­леж­да от про­зо­ре­ца, хлоп­не вра­та и той ска­ча, чуе се глас и той гле­да от про­зо­ре­ца и не се ма­ха от не­го, до­ка­то не му ом­ръз­не” (св. Нил Си­найс­ки).

Съ­що­то чув­с­т­во за са­мо­та и изос­та­ве­ност, ко­е­то во­ди мо­на­си­те на раз­го­во­ри със съб­ра­тя, нас ни ка­ра да се­дим с ча­со­ве да клю­кар­с­т­ва­ме с при­я­те­ли в ка­фе­не­та­та, да си бъб­рим по те­ле­фо­на с ня­ко­го, да тър­сим шум­ни ком­па­нии, за­бав­ле­ния, да си ча­тим с не­поз­на­ти. И да кон­с­та­ти­ра­ме, че от то­ва уни­ни­е­то не ни на­пус­ка, а ни връх­ли­та с уд­во­е­на си­ла.

“Та­ка се въл­ну­ва бед­на­та ду­ша, оп­ле­те­на от вра­жес­ки­те коз­ни, до­ка­то умо­ре­ни­ят от ду­ха на уни­ние мо­нах ре­ши или да се хвър­ли в лег­ло­то, или да на­пус­не ки­ли­я­та и да по­тър­си из­бав­ле­ние от та­зи на­паст, ка­то по­се­ти ня­кой брат”. Това каз­ва св. Йо­ан Ка­си­ан и до­пъл­ва, че то­ва мо­мен­т­но ле­кар­с­т­во ни под­х­вър­ля на още по-го­ле­ми стра­да­ния, за­що­то бяг­с­т­во­то са­мо по­ве­че нас­тър­вя­ва вра­га.

За­бе­ле­жи­тел­но е, че ако пси­хо­ло­зи­те в слу­чаи на деп­ре­сив­ни със­то­я­ния съ­вет­ват: от­по­чи­ни си, от­пус­ни се, раз­сей се, пре­по­ръч­ват раз­в­ле­че­ния, по­чив­ка и смя­на на об­с­та­нов­ка­та, то све­ти­те от­ци са ка­те­го­рич­ни: не ос­та­вяй за­дъл­же­ни­я­та си! Да “се бо­риш” с уни­ни­е­то, ка­то тър­сиш раз­в­ле­че­ния, е ка­то да при­тъ­пя­ва­ме бол­ка­та си с обез­бо­ля­ва­щи, вмес­то да ле­ку­ва­ме ра­на­та си. Да се от­да­деш на съ­ня, да се от­да­деш на мъ­ка­та си или да тър­сиш раз­в­ле­че­ния за тях оз­на­ча­ва по­зор­но бяг­с­т­во, а из­бя­гаш ли ка­то сла­бак и страх­ли­вец, вмес­то да вле­зеш в бит­ка със страст­та и да я по­бе­диш, де­мо­нът ще те на­па­да още по-ожес­то­че­но. Да вле­зеш мъ­жес­т­ве­но в бит­ка­та ще ре­че да упор­с­т­ваш в тру­до­во­то си за­ни­ма­ние, в мо­лит­ва­та си, да ос­та­неш на мяс­то­то, къ­де­то си приз­ван от Гос­по­да въп­ре­ки не­же­ла­ни­е­то, въп­ре­ки от­в­ра­ще­ни­е­то, за­що­то са­моп­ри­ну­да­та, про­ти­во­бор­с­т­во­то, упор­с­т­во­то са­ми по се­бе си са спа­си­тел­ни сре­щу уни­ни­е­то. Доб­ро сред­с­т­во в бор­ба­та с уни­ни­е­то е раз­к­ри­ва­не­то на та­зи страст в тайн­с­т­во­то из­по­вед, че­те­не­то на св. Еван­ге­лие и Псал­ти­ра, пом­не­не­то на смърт­та.

“Тър­пе­ни­е­то ле­ку­ва уни­ни­е­то, и то, ко­га­то про­дъл­жа­ваш да вър­шиш сво­я­та ра­бо­та (въп­ре­ки не­о­хо­та­та си), ка­то вся­чес­ки се при­нуж­да­ваш към то­ва по­ра­ди страх Бо­жий”, каз­ва св. Нил Си­найс­ки и съ­вет­ва да си оп­ре­де­лим мяр­ка за ра­бо­та и за мо­лит­ва и да не от­с­тъп­ва­ме пре­ди да я из­пъл­ним, та­ка “ду­хът на уни­ни­е­то ще из­бя­га от те­бе”. Еги­пет­с­ки­те от­ци не поз­во­ля­ва­ли ни­ко­га мо­на­си­те да сто­ят без ра­бо­та и има­ли след­на­та по­го­вор­ка: “Ра­бо­те­щият мо­нах би­ва из­ку­ша­ван от един демон, а вър­ху праз­ния на­па­дат без­б­рой мно­жес­т­во”.

Ре­цеп­та­та сре­щу уни­ние, спо­ред св. Йо­ан Ка­си­ан, тряб­ва да тър­сим в ду­ми­те на св. ап. Па­вел: “Усърд­но да се ста­ра­е­те да жи­ве­е­те ти­хо, да си гле­да­те ра­бо­та­та” (1Сол. 4:10-11). “Та да не би от раз­ни при­каз­ки... ­ каз­ва св. Йо­ан Ка­си­ан ­ да за­гу­би­те своя вът­ре­шен по­кой и да поч­не­те пос­ле да при­чи­ня­ва­те та­ко­ва без­по­койс­т­вие и на дру­ги­те”. “Да не се ув­ли­ча­те в лю­бо­пит­с­т­во и да не се ста­ра­е­те да уз­на­ва­те све­тов­ни­те ра­бо­ти и да ра­зуз­на­ва­те за по­ве­де­ни­е­то на бра­тя­та”.

Же­ла­ни­е­то на чо­ве­ка да го­во­ри за се­бе си, да обяс­ня­ва се­бе си, за да бъ­де раз­б­ран и оце­нен от дру­ги­те е ес­тес­т­ве­но. Но бъб­ри­вост­та е приз­нак на не­ве­жес­т­во­то, вра­та към злос­ло­ви­е­то (осъж­да­не­то), пред­вес­т­ник на сън­ли­вост­та и уни­ни­е­то, от­х­вър­ля­не на пред­паз­ли­вост­та, ох­лаж­да­не на сър­деч­на­та топ­ло­та, от­с­лаб­ва­не на мо­лит­ва­та”.

В дъл­ги раз­го­во­ри чо­век не­вол­но до­пус­ка праз­нос­ло­вие, хвал­би, са­мо­из­тък­ва­не, клю­кар­с­т­ва­не, из­к­ри­вя­ва­не на ис­ти­на­та, осъж­да­не. “На Гос­по­да е неп­ри­ят­но то­ва и Той ви го по­каз­ва с тъ­га” ­ каз­ва св. Те­о­фан Зат­вор­ник. Ос­вен су­ет­но че­те­не и бе­се­ди, преп. Иса­ак Си­рин по­соч­ва ка­то при­чи­на за уни­ни­е­то и пре­си­ща­не­то на сто­ма­ха. До уни­ние мо­же да до­ве­дат и нас­ла­ди­те (св. Йо­ан Лес­т­вич­ник) и при­ят­ни­те раз­в­ле­че­ния, ко­и­то ма­кар и да не са не­що греш­но, не са то­ва, ко­е­то мо­же да за­до­во­ли сър­це­то (вж. св. Те­о­фан). Всич­ко то­ва от­да­ле­ча­ва от Гос­по­да, чо­век гре­ши и мал­ко по мал­ко гу­би бла­го­дат­та, на­ля­га го тъ­га. Уни­ни­е­то, та­зи вра­жес­ка на­паст, спо­ред св. Те­о­фан “на­па­да ко­га­то се пом­ра­чат Бо­жи­и­те пъ­ти­ща в ус­т­рой­ва­не­то на на­ши­те жи­тейс­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва”, ко­га­то заб­ра­вим Бо­жи­и­те за­по­ве­ди и лю­бов­та не­у­сет­но ох­лад­нее в нас. То­ва обяс­ня­ва за­що чес­то из­па­да­ме в дъл­бо­ко уни­ние дори при ви­ди­мо­ бла­го­по­лу­чие, за­що въп­ре­ки, че вън­ш­но всич­ко е на­ред в жи­во­та ни, ни на­ля­гат мъ­ка и чув­с­т­во за праз­но­та и без­на­деж­д­ност. За­що­то в сър­це­то си и в мис­ли­те си сме се от­да­ле­чи­ли от Бо­га и сме да­ли мяс­то за лу­ка­ви­те по­мис­ли. По­мис­ли­те то­га­ва на­ми­рат доб­ра поч­ва в ду­ша­та, “ко­га­то я за­ва­рят из­п­раз­не­на от мис­ли­те за Бо­га” (св. Нил Си­найс­ки).

Спо­ред св. Ам­в­ро­сий Оп­тин­с­ки при­чи­на за уни­ни­е­то е то­ва, че “о­ще не сме през­ре­ли нап­раз­на­та сла­ва и це­ним чо­веш­ко­то мне­ние или по­не още не сме го от­х­вър­ли­ли”. Уни­ни­е­то ид­ва и от мно­го­то жи­тейс­ки гри­жи и от из­пус­ка­не­то на пра­ви­ло­то, но уни­ние ид­ва и от пре­ко­мер­на­та ду­хов­на рев­ност, усър­дие и тру­до­ве, за­то­ва св. Ам­в­ро­сий пре­по­ръч­ва уме­ре­ност във всич­ко. Към то­ва пре­по­доб­ни­ят до­ба­вя и уни­ни­е­то по­ра­ди тщес­ла­вие, ко­е­то ни връх­ли­та, ко­га­то не­що не ста­ва спо­ред на­ше­то же­ла­ние или ко­га­то дру­ги­те го­во­рят за нас не та­ка, как­то би ни се ис­ка­ло.

Из­пад­нем ли в уни­ние, тър­сим при­чи­ни­те вън от се­бе си. Ог­леж­да­ме се и уж всич­ко е съ­що­то: ежед­не­ви­е­то ни, об­к­ръ­же­ни­е­то ни, а го виж­да­ме по нов на­чин, в раз­лич­ни тонове. По­тис­на­то­то ни нас­т­ро­е­ние ни ка­ра да пре­мис­лим жи­во­та си, да пре­це­ним вни­ма­тел­но де­ла­та си, об­ще­ни­я­та, да пре­це­ним от­но­во не­ус­пе­хи­те, за­гу­би­те и да ви­дим как­во мо­жем да на­у­чим от то­ва. Ос­во­бож­да­ва­не­то от ня­кои илю­зии за нас са­ми­те, за хо­ра­та и не­ща­та, ко­и­то ни за­ни­ма­ват ви­на­ги е бо­лез­не­но, но то мо­же да бъ­де и по­ло­жи­тел­но и гра­див­но.

Про­яв­ле­ни­е­то на страс­ти­те е приз­нак за гре­хов­ност, но при съз­на­ни­е­то за на­ше­то пад­на­ло ес­тес­т­во, на­ли­чи­е­то на дре­ме­щи в нас страс­ти ед­ва ли би тряб­ва­ло да ни из­не­над­ва на ка­къв­то и етап от ду­хов­но­то си раз­ви­тие да се на­ми­ра­ме. Уни­ни­е­то е “е­дин от кръс­то­ве­те, ко­и­то не­из­беж­но тряб­ва да но­сим през це­лия си жи­вот”. Но ако въс­та­ва­ме сре­щу не­го и го по­беж­да­ва­ме, “ви­на­ги след по­бе­да­та ще пос­лед­ва ра­дост. Как­то под не­бе­то е ту мрач­но, ту бур­но, ту слън­че­во, та­ка и в ду­ша­та ни е ту тъ­га, ту из­ку­ше­ние ка­то през бу­ря, ту уте­ше­ние и ра­дост, ка­то при слън­че­во вре­ме; и как­то след ло­шо вре­ме ид­ват слън­че­ви дни, та­ка и след из­ку­ше­ние и мъ­ка ид­ва слад­ко уте­ше­ни­е” (св. Ти­хон За­дон­с­ки). От нас се очак­ва бла­го­душ­но да по­на­ся­ме та­ки­ва със­то­я­ния с ми­съл­та, че про­мен­ли­вост­та на чув­с­т­ва­та ни е при­съ­ща и тряб­ва да я по­на­ся­ме, ка­то ос­та­ва­ме не­из­мен­ни в глав­но­то: цел­та на жи­во­та, ко­я­то сме си из­б­ра­ли. Ко­га­то по­на­ся­ме с тър­пе­ние и вя­ра уни­ни­е­то, мо­жем да обър­нем та­зи тъ­га в сък­ру­ше­ние за гре­хо­ве­те и в оръ­дие на доб­ро­то ду­шев­но нас­т­ро­е­ние (вж. св. Те­о­фан Зат­вор­ник). Ма­кар те­зи със­то­я­ния да са мъ­чи­тел­ни за нас, те мо­гат да имат сво­я­та по­ло­жи­тел­на ро­ля в де­ло­то на спа­се­ни­е­то ни. Тер­за­ни­я­та, ду­шев­на­та мъ­ка са ясен знак, че в нас има не­що, ко­е­то се нуж­дае от из­п­ра­вя­не. Уни­ни­е­то е ка­то гмур­ка­не в най-скри­ти­те дъл­би­ни на ду­ша­та ни, къ­де­то не всич­ко е прек­рас­но, но е част от нас. Мо­же би е по-лес­но да не пог­леж­да­ме там, но ед­ва ли е и по-ра­зум­но и по-спа­си­тел­но. Преп. Ан­то­ний Ве­ли­ки раз­съж­да­ва та­ка: “А­ко ня­кой се на­ми­ра в не­що по не­во­ля, с не­же­ла­ние, то ще бъ­де за не­го тъм­ни­ца и на­ка­за­ни­е” и съ­вет­ва: “бъ­ди до­во­лен от със­то­я­ни­е­то си, за­що­то ако го по­на­сяш без бла­го­да­ре­ние (с не­до­вол­с­т­во, не­о­хот­но), без да осъз­на­ваш ще бъ­деш ти­ра­нин сам на се­бе си”.

Мо­жем и от уни­ни­е­то да при­до­би­ем ду­хов­на пол­за, ако вмес­то да се ос­та­вя­ме на скръб­та, от­ча­я­ни­е­то и са­мо­съ­жа­ле­ни­е­то, се въ­о­ръ­жа­ва­ме с тър­пе­ние и молитва. Ако се уте­ша­ва­ме с на­деж­да­та, че всич­ко, ко­е­то ни се случ­ва е част от бла­гия Бо­жий Про­ми­съл, че всич­ко ни е за спа­се­ние.