ВЛЮБВАНЕТО

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Блес­на­ли­те очи, през ко­и­то гле­даш све­та! Блес­на­ли­те очи, през ко­и­то ня­кой гле­да те­бе! Влюб­ва­не­то, ко­е­то пра­ви теб и жи­во­та въл­ну­ва­щи, кра­си­ви, из­пъл­не­ни с ра­дост. Уж всич­ко е съ­що­то: хо­ра­та, гра­дът, ежед­нев­ни­те ти за­дъл­же­ния, ра­бо­та­та - ­ кръ­гът, в кой­то се вър­тиш, вър­тиш..., но фак­тът, че не­го го има и го има за те­бе, из­пъл­ва всич­ко с ус­мив­ка и цвят.

Ед­ва ли ня­кой ка­те­го­рич­но мо­же да ка­же за­що вни­ма­ни­е­то ни се спи­ра точ­но вър­ху то­зи чо­век, а не вър­ху ня­кой друг, точ­но в то­зи мо­мент, а не в ня­кой друг. Спо­ред ня­кои оп­ре­де­ля­щи са об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, сре­ща­та с “точ­ния” чо­век, спо­ред дру­ги ­ соб­с­т­ве­ни­ят ни емо­ци­о­на­лен де­фи­цит в то­зи мо­мент... Ня­кои ще го на­ре­кат “хи­мия”, дру­ги ­ “тайн­с­т­во”... Но очи­те ти се спи­рат на не­чии очи и по­же­ла­ваш да про­ник­неш от­въд тях. Да опоз­на­еш то­зи чо­век и да бъ­деш опоз­нат от не­го, да те пус­не в сър­це­то си, в мис­ли­те си, в жи­во­та си и... в лег­ло­то си.

Доско­ро сте би­ли съв­сем не­поз­на­ти, а днес той вла­дее на­пъл­но мис­ли­те ти, раз­хож­да се в сър­це­то ти и оп­ре­де­ля ри­тъ­ма му, съ­път­с­т­ва те в дни­те ти, спо­хож­да но­щи­те ти.

Вся­ка не­го­ва ду­ма, пог­лед, ус­мив­ка те из­пъл­ват с въз­хи­та и не­о­пи­су­е­мо въл­не­ние. Все­ки знак за вни­ма­ние те ка­ра да се за­дъх­ваш от ра­дост. И най-мал­ко­то от­д­ръп­ва­не или мъл­ча­ние те из­пъл­ват с тре­во­га.

Лю­би­ми­ят чо­век ни се стру­ва не­о­бик­но­ве­но умен, про­ни­ца­те­лен, чув­с­т­ви­те­лен, до­бър, нап­ра­во не зна­еш с как­во си зас­лу­жил вни­ма­ни­е­то му!

Мо­же да си го виж­дал и пре­ди, да сте об­щу­ва­ли по дру­ги по­во­ди, но ед­ва се­га “прог­леж­даш” за не­го и го виж­даш ка­то не­и­мо­вер­но ва­жен, не­пов­то­рим, един­с­т­вен, спе­ци­а­лен. И най-мал­ки­ят знак за вза­им­ност от не­го­ва стра­на е дос­та­тъ­чен, за да се впус­неш в меч­та­ния: да­ли то­ва не е Тя, дъл­го­о­чак­ва­на­та, жа­ду­ва­на­та ­ Ис­тин­с­ка­та лю­бов?

Всъщ­ност би мог­ло и да е Тя, но мо­же да се ока­же и по­ред­ни­ят й зло­по­лу­чен опит да ни се раз­к­рие. То­ва за­ви­си от нас, от на­ша­та ре­ши­мост да от­г­ле­да­ме то­ва се­мен­це на Ис­тин­с­ка­та лю­бов ­ - влюб­ва­не­то.

Спо­ред пси­хо­ло­зи­те, а и спо­ред соб­с­т­ве­ния ни гор­чив опит, то­ва пре­лес­т­но със­то­я­ние на влю­бе­ност ра­но или къс­но пре­ми­на­ва. Кол­ко­то и ин­тен­зив­ни да са чув­с­т­ва­та, на­си­те­ни с емо­ции, въл­не­ния и щас­т­ли­ви ми­го­ве, кол­ко­то и удов­лет­во­ря­ва­щи да са вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та. Влюб­ва­не­то мо­же да про­дъл­жи ня­кол­ко ме­се­ца, мо­же да се про­то­чи и ня­кол­ко го­ди­ни, ако не всич­ко вър­ви глад­ко.

Из­вес­т­но е, че раз­де­ли­те, все­въз­мож­ни­те преч­ки да се осъ­щес­т­ви ду­хов­на и фи­зи­чес­ка бли­зост меж­ду влю­бе­ни­те, как­то и про­ти­во­ре­чи­ви­те и не­пос­то­ян­ни сиг­на­ли от стра­на на еди­ния или два­ма­та, усил­ват вза­им­но­то прив­ли­ча­не и удъл­жа­ват ста­дия на страс­т­но­то ув­ле­че­ние. Но та­зи не­си­гур­ност, та­зи по­ло­вин­ча­тост и пос­то­ян­но чув­с­т­во на глад за вза­им­ност ом­ръз­ва.

Ако не ис­ка в жи­во­та му да нас­тъ­пи ха­ос, чо­век не мо­же да жи­вее в пос­то­ян­на въз­бу­да и при­пов­диг­на­тост и съз­на­ни­е­то му да е за­е­то са­мо с въз­лю­бе­ния. Той за­коп­ня­ва за по-уре­де­ни от­но­ше­ния, за спо­койс­т­вие и си­гур­ност. Ос­вен ако не се е прис­т­рас­тил към то­зи опи­я­ня­ващ кок­тейл от до­па­мин, но­рад­ре­на­лин, фе­ни­ле­ти­мин, се­ро­то­нин, ха­рак­те­рен за със­то­я­ни­е­то на влю­бе­ност. Прис­т­рас­тя­ва­не, ко­е­то ще го ка­ра да се хвър­ля в но­ви и но­ви “раз­тър­с­ва­щи”, “въз­п­ла­ме­ня­ва­щи” връз­ки.

Пък и до­ри при без­ме­теж­но щас­т­ли­ви от­но­ше­ния, хо­ра­та пос­те­пен­но след вре­ме  прес­та­ват да ре­а­ги­рат та­ка бур­но на всич­ки про­я­ви на лю­бов от стра­на на дру­гия. При­със­т­ви­е­то, вни­ма­ни­е­то, лич­ност­та му ве­че не пре­диз­вик­ват съ­ща­та емо­ци­о­нал­на при­пов­диг­на­тост, въл­не­ние, ра­дост, как­то в на­ча­ло­то.

То­га­ва мно­зи­на каз­ват “лю­бов­та си оти­де”, “ве­че ня­ма ни­що меж­ду нас”, “връз­ка­та ни се из­чер­пи” или ре­ша­ват, че не са по­пад­на­ли на “под­хо­дя­щия” чо­век, че са се заб­лу­ди­ли... И ако дото­га­ва не са из­г­ра­ди­ли ис­тин­с­ка ду­шев­на бли­зост и от­но­ше­ния на вза­им­но до­ве­рие, или те­пър­ва не за­поч­нат да из­г­раж­дат та­ки­ва, кра­ят на връз­ка­та на­ис­ти­на ид­ва. От тук насет­не ще след­ват вза­им­ни об­ви­не­ния, скан­да­ли, огор­че­ния и в край­на смет­ка ще се раз­де­лят, за да про­дъл­жат да тър­сят “ис­тин­с­кия чо­век”, “ис­тин­с­ка­та лю­бов”.

А всъщ­ност точ­но то­га­ва, ко­га­то стих­нат страс­ти­те, въл­не­ни­я­та, сил­на­та емо­ци­о­нал­на въз­бу­да, ид­ва вре­ме­то за из­г­раж­да­не­то на ис­тин­с­ка­та лю­бов. Она­зи, ко­я­то ня­ма да ни ос­та­ви и в дни на бо­лес­ти и стра­да­ние, и в па­де­ни­я­та ни, и в ми­го­ве­те ни на сла­бост, и в ста­рост­та ни. Она­зи лю­бов, с ко­я­то и “смърт­та ня­ма да ни раз­де­ли”.

Ко­га­то пре­ми­не пър­во­на­чал­но­то влюб­ва­не, мо­жем спо­кой­но да се вгле­да­ме един в друг, вни­ма­тел­но да се вслу­ша­ме един в друг, да се опоз­на­ем ис­тин­с­ки, в дъл­бо­чи­на - ­ та­ки­ва, как­ви­то сме в най-ин­тим­ни­те кът­че­та на ду­ша­та. Ко­га­то ти­пич­но­то за пе­ри­о­да на влю­бе­ност иде­а­ли­зи­ра­не на въз­лю­бе­ния пре­ми­не, ид­ва вре­ме­то да да­дем ис­тин­с­ко до­ка­за­тел­с­т­во за чув­с­т­ва­та си. Ид­ва вре­ме­то, ко­га­то мо­жем с лас­ка­во­то си  от­но­ше­ние да за­я­вим: да скъ­пи(а), виж­дам, че не си иде­а­лен(а), но ти си мо­е­то мом­че (мо­ми­че) и аз те оби­чам с всич­ки­те ти не­дос­та­тъ­ци та­ка сил­но, как­то пре­ди. Мо­жеш да раз­чи­таш на ме­не, как­во­то и да ти под­не­се жи­во­тът в бъ­де­ще.

ЗАЩО ТОЛКОВА МНОГО БРАКОВЕ СЕ РАЗПАДАТ

При­чи­ни­те мо­гат да са ръзлични. Аз ще из­тък­на са­мо ед­на, ко­я­то има пря­ко от­но­ше­ние към въп­ро­са за влюб­ва­не­то.

Съв­ре­мен­на­та ни кул­ту­ра ни вну­ша­ва, че да жи­ве­еш “ис­тин­с­ки” оз­на­ча­ва да жи­ве­еш ка­то пер­ма­нен­т­но дро­ги­ран със сти­му­лан­ти, жи­во­тът ти да е из­пъл­нен със сил­ни емо­ции, въз­тор­зи, бор­би, за­во­е­ва­ния, по­бе­ди... За­то­ва и про­фе­сия или връз­ка, в ко­я­то от­със­т­ват те­зи ком­по­нен­ти, ни се стру­ват скуч­ни, “не-ис­тин­с­ки”. На­ша­та из­к­ри­ве­на пред­с­та­ва за “ис­тин­с­ка­та лю­бов” е свър­за­на с пос­то­я­нен емо­ци­о­на­лен по­дем, еуфо­рия, бе­зум­но щас­тие или бе­зум­но стра­да­ние, бор­ба за за­во­е­ва­ние, със­ре­до­то­че­ност на всич­ки­те ни ду­шев­ни си­ли вър­ху же­ла­ния обект. А то­ва са не­ща ха­рак­тер­ни за лю­бов­та-влюб­ва­не,  ко­я­то не е най-ста­бил­на­та ос­но­ва за дъ­лъг и ста­би­лен брак. За жа­лост по­ве­че­то ре­ше­ния за брак днес се взи­мат точ­но в та­ко­ва еуфо­рич­но със­то­я­ние на страс­т­но прив­ли­ча­не, а зас­ле­пя­ва­ща­та страст е са­мо етап, кой­то ра­но или къс­но ще от­ми­не и ко­га­то то­ва ста­не, то ще е сво­е­об­ра­зен тест на от­но­ше­ни­я­та: има ли не­що дру­го, по-дъл­бо­ко, ко­е­то свър­з­ва два­ма­та влю­бе­ни.

Ис­тин­с­ка­та лю­бов, веч­на­та, бе­зус­лов­на­та, при­ли­ча по-ско­ро на лю­бов­та-при­вър­за­ност, от­кол­ко­то на лю­бов­та-страс­т­но ув­ле­че­ние. Ста­бил­ни, дъл­бо­ки и трай­ни от­но­ше­ния се гра­дят на ос­но­ва­та на вза­им­но до­ве­рие, вза­им­но опоз­на­ва­не, раз­би­ра­не, бе­зус­лов­но при­е­ма­не, на ос­но­ва­та на об­щи цен­нос­ти и въз­г­ле­ди за жи­во­та, вза­им­на под­к­ре­па в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на лич­ни­те и об­щи­те це­ли, в ре­а­ли­за­ци­я­та на лич­ност­та.

Под вли­я­ние на из­к­ри­ве­ните пред­с­та­ви за ис­тин­с­ка­та лю­бов, вну­ша­ва­ни ни от съв­ре­мен­на­та ма­со­ва кул­ту­ра, до­ри ста­бил­ни двой­ки, ко­и­то са из­г­ра­ди­ли хар­мо­нич­ни, ста­бил­ни от­но­ше­ния, двой­ки, ко­и­то са над­с­ко­чи­ли ус­пеш­но ста­дия на иде­а­ли­зи­ра­не­то на дру­гия, прес­та­на­ли са да иг­но­ри­рат не­дос­та­тъ­ци­те на дру­гия и са ги при­е­ли с раз­би­ра­не, ре­ша­ват, че то­ва, ко­е­то имат не е ис­тин­с­ко и се впус­кат да тър­сят ис­тин­с­ка, сил­на, из­га­ря­ща лю­бов из­вън бра­ка си.

Но, сла­ва Бо­гу, на фо­на на мно­го­то раз­па­да­щи се или фак­ти­чес­ки мър­т­ви бра­ко­ве, все още има щас­т­лив­ци, ко­и­то “са из­ва­ди­ли къс­мет”. На тях въп­ре­ки пре­жи­ве­ни­те го­ди­ни все още им е ху­ба­во да са за­ед­но, все още се тър­сят един друг, ча­кат се тре­пет­но, все още имат как­во да си ка­жат, как­во да си спо­де­лят, все още си да­ря­ват вза­им­но ра­дос­ти и не­заб­ра­ви­ми ми­го­ве, за тях все още най-уют­но­то и же­ла­но мяс­то на све­та е прег­ръд­ка­та на дру­гия. Има та­ки­ва щас­т­лив­ци, ко­и­то са ус­пе­ли въп­ре­ки труд­нос­ти­те, да из­г­ра­дят дъл­бо­ки, ис­к­ре­ни, удов­лет­во­ря­ва­щи вза­и­мо­от­но­ше­ния. Те от­дав­на са прес­та­на­ли да се ог­леж­дат трес­ка­во в тър­се­не на Ис­тин­с­ка­та лю­бов, за­що­то от­дав­на пре­би­ва­ват в нея и зна­ят, че то­ва ще про­дъл­жи ви­на­ги. Ви­на­ги!