ВЕЧНОСТТА Е ЗА ЛЮБЯЩИТЕ ДУШИ

Версия за печатВерсия за печат
1.81818
Your rating: None Average: 1.8 (22 votes)
Автор: 
Михаил Иванов

Представата за време на човека винаги е била определяна от заобикалящата го среда, от неговите познания, от неговото съзнание. Много поети смятат, че само едно вдишване, съответно издишване, може да се приеме като един безкраен миг на просветление, от който не мислиш, че ще излезеш, докато той  не свърши. Мисля, че мнозинството от хора са изпитвали подобни мигове на безкрайност, било е то преди да изречеш дадена дума или да извършиш определено действие, мигът преди то да се случи е миг, който продължава до безкрайност, но съответства, по нашите представи за време, само на няколко кратки секунди. Защо това е така, защо понякога секундата може да продължи повече от годината, защо вечността може да се помести в няколко минути, докато хиляди години на човешко развитие само показват колко нетрайни са всички наши постижения и колко нехайно е времето към нас? Това са въпроси, на които не смятам, че може да се даде ясен или дори задоволителен отговор, единственото което може да се даде е предположение, което в най-добрият случай ще бъде съмнително, но което може да провокира друг индивид да направи по-добро, може би „по-добро” не е точното определение, може би по-всеобхватно ще пасне подходящо на това разсъждение. Нека ви предложа своето.

Представете си една оживена улица, по нея вървят забързани, официално облечени господа, а точно по средата стои един мъж, носещ дънки, тениска и стар чифт маратонки, забързаните покрай него господа го подминават, гледайки го с неодобрителни очи и си мислят защо този безделник е решил точно сега, точно в този момент да спре точно тук, прави го, за да ги дразни, така ли, за да им пречи ли, не той просто си стои така около минута и след това с бодра крачка продължава своят път. Секунди по късно никой дори не подозира, че на това място е имало някого. Някой може да се зачуди защо описвам тази на пръв поглед безсмислена случка, какво общо има тя, моят отговор е че тя ще бъде снимката, по която ще се пробвам да обясня предположението си. Та, да продължим, неминуемо на всекиго се случвало, дори се случва доста често да бързате за някъде, нямате време, трябва да вървите, не обръщате внимание на никого само се задълбочавате в собствените си мисли, ако някой ви зададе въпрос вие му отговаряте кратко, точно, ясно. Съзнанието на човек минава в едно състояние, което поради липса на по-добра дума ще определя като състояние на автопилот. Ние живеем, работим, ядем, пием, всичко каквото правят, всички други живи организми на тази земя, по тази причини и ние се заблуждаваме, че сме живи, но не е точно така. Да, ние живеем, но не точно, времето минава, минават дни, минават седмици, минават месеци, дори може би години, нищо не се случва, съзнанието ни се затваря все повече, а ние не забелязваме нищо, автопилота обучен от годините човешки опит се справя отлично да заблуди околните, че все още сме живи и това ни е достатъчно. Щом другите вярват в заблудата, то тя тогава може да се превърне в истина, но за жалост не е така. Какво ни липсва, какво се загуби, помним преди време нещата не бяха така, живота сякаш бе по-цветен, как да го опиша, не мога, но както казват старите хора, преди нещата бяха по-добре, защо е така?

 

Преди време, преди толкова много време нямахме този автопилот, защо, защото той нямаше нужната информация, за да вземе контрол над съзнанието, той нямаше познанието което му е било нужно, преди време, какво преди време сякаш тези мигове бяха преди няколко дена, години, какви години, кога се изплъзнаха от кръгозора ми, не знам. Да, това се случва, наистина се случва, хората свикнали с постоянните купони привикват с тях, а хората с неотложната работа привикват с нея, едните по-лесно от другите, но всички привикваме с обкръжението ни. Какво ни липсва, какво загубихме, загубихме емоцията, чувството, любовта, както и да бъде наречено, ние го загубихме и този миг на осъзнаване е мигът, който побира вечността в себе си. Да, господа, това е мигът в който можем да видим вечност, безкрайност, любов и прочие, това е скривалището на красотата и не съвсем случайно и на темата на това есе. Емоциите, хубавите емоции, тези предизвикали у нас възхищение и любов, те са миговете на безкрайност, когато ги изпитваме, мислим, че никога няма да свършат и действително е така, защото в този момент в този миг ние се намираме извън времето, то няма власт над нас, мигът завинаги остава в душите и сърцата като безкраен, той остава като неизчерпаем източник на надежда и сила, от когото винаги можем да почерпим вяра и всичко останало, което да ни накара да се почувстваме живи, не защото днес сме се наяли, а защото днес сме се чувствали щастливи. Да, господа, това е вечността, един миг, запечатан в малко бурканче, сложено на един рафт в стаята, от което винаги може да се възползваме, за да си припомни истинската стойност на живота. Това е мигът на безкрайността, мигът, когато човешкото съзнание е опиянено, може би дори извисено, но защо е толкова кратък, дали се дължи на  заобикалящата ни среда или на човешката природа, дали когато се намираме в такова състояние на духа ние загубваме представа за времето или по-скоро загубваме представа за човешкото определение за време, не мога да бъда категоричен, предполагам отделните индивиди имат индивидуални истини, но факта си е на лице, мигът на безкрайност, който омаловажава всички дотогавашни преживявания съществува и само хора, които не са го изпитвали могат да го отрекат и ще бъдат прави, защото за тях, той все още не се е състоял, съответно за тях той не съществува. Но защо, защо някои хора могат да се докоснат до безкрайността, било то дори само за няколко секунди, докато други остават недокоснати от този феномен, дали просто не могат да го осъзнаят или възприемат, дали душите им не им позволяват да се докоснат до вечността или дали всекидневието ги е погълнало до такава степен, че те не са способни да освободят съзнанието си от това тяхно бреме. Истина е, че чувствителните хора, тези индивиди, които изпитват емоциите, които усещат любовта и радостта в по-висока степен от другите, са същевременно и по-склонни да се докоснат до вечността. Как може индивид преизпълнен с омраза или апатия да си даде няколко секунди време и просто да погледне живота около себе си, как може човек с ограничено съзнание да се отдаде на съзерцание.

 

Човекът застанал по средата на забързаната тълпа, не вижда хората около себе си, той е съвършен, той е вечен, но той е като трън за другите, подсъзнателно всеки работохолик иска просто да спре и да се порадва на живота, но не може, защото неговото съзнание се противопоставя на подсъзнанието. Не ме разбирайте погрешно, трудолюбието е добродетел, но човек не трябва да забравя себе си, ако го направи какво остава от него, той се превръща в един механизъм, неспособен да определи какво му липсва и защо не се чувствува щастлив, защо не се чувствува обичан.

 

Човешкото съзнание е сложно, пробваме се да му поставим норми, пробваме се да го опознаем, но не можем, никой не може да го направи, но и никой не може да го ограничи, сложно е, наистина е сложно, понякога ни се иска да съществува някаква схема, която да ни казва какво трябва да направим, как да се държим и т.н., но това е невъзможно прекалено сме индивидуални, да, сложно е и трудно за обяснение, не съм сигурен, че успях да изразя напълно своето предположение, но ще се пробвам сега да го сумирам в едно кратко изречение.

 

Ако във всяко молекула съществува отделен свят, свят на микрокосмоса, то тогава във всяка секунда може да се съзре вечността. Но тази вечност е определена само за специален вид хора, добри и любящи хора, които могат да се отделят от земният свят, да превъзмогнат неговите граници и да съзрат безкрайността.Накратко казано- вечността е за любящите души.