Нашият земен кръгозор е така ограничен, че често ”не може да се каже: какво е това? за какво е това? защото всичко ще се открие в свое време” – утешава ни премъдрият Сирах /Сир. 39:22/.
+++
Човек не винаги бива равен на самия себе си; понякога той се издига високо, а често пада по-ниско от своя нормален уровен.
+++
Теоритическото религиозно отрицание нерядко служи само като оправдание за практическото равнодушие към вярата и изхожда често от желание за приспиване на съвестта, укоряваща човека за неговия порочен живот. Така нареченият свободомислещ човек се стреми да съхрани в себе си съвсем не независимостта на мисълта, която лесно може да съжителства с вярата, както виждаме от примера на много водещи учени и мислители, а само свободата да следва повеленията на своето сърце и воля и да освободи себе си от тези нравствени задължения и ограничения, които неизбежно ни налага религията.
+++
„Аз бих искал да вярвам, - казват някои, - но не мога”. – „Не, ти можеш, но не искаш” – трябва да им се отговори. Източникът на това съкровище е, преди всичко, в твоето собствено сърце. Вслушай се в свидетелството на твоята собствена съвест, внимавай в гласа, който изхожда от твоя безсмъртен дух, търси вярата, и ти ще я намериш; Бог Сам ще отвори пред тебе затворената врата, ако ти настойчиво хлопаш по нея. Той знае немощите на нашата природа и иска от нас вяра, по крайна мяра, „колкото синапово зърно”. „Ако можеш да повярваш, - казал Христос Спасител на нещастния баща на бесноватия юноша в подножието на Тавор, - всичко е възможно за вярващия” /Мк 9:23/. „Вярвам Господи! помогни на неверието ми” /Мк 9:24/ - бил отговорът или, по-добре казано, разтворената в сълзи молба на бащата, и това било достатъчно: чудото станало. С тези думи трябва да се моли всеки човек в минути на духовно изкушение, защото у всеки биват приливи и отливи на вярата, както е казал един водещ архипастир-богослов. Когато вярата ни издига на своите могъщи вълни, нашият дух като че ли се разширява, чувства непоколебима вътрешна устойчивост и усеща в себе си сила, действително способна да премества планини. Не трябва без духовен възторг да четем величественото повествувание на апостола за тези дивни мъже от Ветхия Завет, които „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, затулиха уста на лъвове,... станаха крепки” във войните /Евр. 11:33-34/. Без вяра няма герои на духа, както няма и истинско творчество.
+++
Християнството е донесло със себе си нов самостоятелен духовен светопорядък, утвърждаващ се на собствено основание. Евангелската закваска, обновила човечеството, не трябва да се смесва със „стария квас”, т. е. с духа на този свят, дълбоко навлизащ в недрата на личния и обществения живот на хората и ставащ за тях като че ли втора природа. Царството Христово от първия ден на своето откриване на земята се противопоставило на света като отделно от него и даже враждебно на него начало на живота; цялата наука за християнското нравствено съвършенство се състои от редица антиномии, произтичащи от такова противопоставяне. Трябва да се смириш, за да се издигнеш на висота; да бъдеш немощен, за да станеш силен; да се обърнеш на юрод, т. е. на безумен, за да овладееш истинската мъдрост; да се откажеш от всичко, за да придобиеш всичко; да погубиш живота си, за да го намериш отново; да умреш, за да възкръснеш и да живееш вечно. Тук явно се противопоставят два различни порядъка на битието, два взаимно изключващи се един друг житейски принципи, между които не само не може да бъде сключен постоянен съюз, но даже временно примирие. Единият трябва да се опразни, за да се обоснове на неговите развалини другият. Опитът да се хвърли между тях мост винаги е довеждал до осветскостяване на християнството и до принизяване на неговия висок идеал.
+++
„Вие като че не Мене оставихте, а себе си” /3 Езд. 1:27/ - казва Господ на Своя неверен разбунтувал се син Израил. Отстъпвайки от Бога, Който е за нас Източник на светлина и радост, в Когото самата ни личност получава своето висше утвърждаване, ние действително изменяме на самите себе си, отричаме се от собственото благо, убиваме своите най-добри стремежи, погребваме най-светлите надежди и загубваме истинския смисъл и главната опора на живота си.
+++
Забележително е, че в детството и младостта ние бихме искали да изглеждаме по-стари за възрастта си, а във втората половина на живота започваме да въздишаме за безвъзвратно отминалата младост. По такъв начин, ние бихме желали да съединим предимството на тази и другата възраст, допълвайки ги една друга, според известния френски израз: „О, ако старостта /всичко/ би могла. О, ако младостта /всичко/ би знаела”.
Бог, обаче, е устроил така, че едното поколение да се нуждае от другото за по-тясно вътрешно обединяване на хората помежду си; бодрата, но често късогледа младост носи на плещите си уморената, но далновидна старост, посочваща верния житейски път; там, където този съюз между по-старите и по-младите поколения се разкъсва, лесно се открива пътят към обществена катастрофа.
+++
„Слушайте, безжалостни и жестоки, - казва св. Иоан Златоуст, - вие сте жестоки не за другите, за самите себе си”. „Когато ти изпитваш злоба, то ти я изпитваш към самия себе си, а не към другия”.Нима не е такова състоянието на духовете на злобата, винаги тънещи във вражда и ненавист към доброто, и на всички, които само им подражават, хранейки с отрова собственото си отровено от злоба сърце. Когато последното овладява нашата душа, ние ясно усещаме демоническата природа на това чувство. Като отровна игла, то постепенно пронизва нашата душа, разгаряйки я с губителен пламък. Ние чувстваме, как изгаряме в този огън сами, обаче продължаваме да човъркаме своите рани, намирайки в това своеобразно духовно сладострастие.
Превод: прот. Йоан Карамихалев