Доверието, което възпитава

Версия за печат

Ско­ро чух ед­на дълго­го­диш­на пре­по­да­ва­тел­ка и ди­рек­тор­ка на гим­на­зия да каз­ва, че най-яр­ко пом­ни па­ла­ви­те си, “проб­лем­ни” уче­ни­ци. Ду­ми­те й сил­но ме впе­чат­ли­ха, за­що­то и мо­и­те най-яр­ки спо­ме­ни от не­кол­ко­го­диш­на­та ми прак­ти­ка ка­то пре­по­да­ва­телка по ре­ли­гия са свър­за­ни с две де­ца, ди­а­мет­рал­но раз­лич­ни ка­то по­ве­де­ние, но ед­нак­во асо­ци­ал­ни и от­х­вър­ле­ни от всич­ки: ед­но­то ­ сви­тич­ко, ком­п­лек­си­ра­но, със слаб ус­пех, на ко­е­то всич­ки в кла­са се по­диг­ра­ва­ха, че е глу­па­во, а дру­го­то ­ буй­но, не­дис­цип­ли­ни­ра­но, ко­е­то пос­то­ян­но ста­ва­ше цен­тър на кон­ф­лик­ти и сби­ва­ния. Ня­ма да крия, че си­гур­но 90% от вни­ма­ни­е­то, уси­ли­я­та и мис­ли­те ми бя­ха на­со­че­ни към те­зи две де­ца. Пос­то­ян­но мис­лех как да по­ка­жа на тях са­ми­те и на дру­ги­те, че мо­гат, че са спо­соб­ни, че имат ка­чес­т­ва, че зас­лу­жа­ват ува­же­ние, до­ве­рие и лю­бов. И ма­кар по­ня­ко­га дру­ги­те де­ца да не­до­вол­с­т­ва­ха за­ра­ди прис­т­рас­ти­е­то ми и да рев­ну­ва­ха, бях убе­де­на, че най-доб­ри­ят урок, на кой­то мо­га да ги на­у­ча, е да не под­хож­дат към ни­ко­го пре­ду­бе­де­но зле, а да му да­ват шанс да про­я­ви доб­ро­то в се­бе си, ко­е­то Бог ня­ма как да е про­пус­нал да вло­жи в ду­ша­та му. До днес се пи­там как ли се е раз­вил жи­во­тът на те­зи две де­ца и как­во е ста­на­ло с тях.

Мис­ля, че все­ки учи­тел мо­же да да­де при­мер от сво­я­та прак­ти­ка, как уче­ни­ци, ко­и­то из­г­леж­дат без­на­деж­д­ни, се пре­об­ра­зя­ват, ако от­к­ри­ем в тях ка­чес­т­во, ко­е­то да оце­ним и ако ги на­сър­чим да раз­ви­ят то­ва ка­чес­т­во. По­лас­ка­ни от до­ве­ри­е­то, ко­е­то им оказ­ва­ме, след ка­то го­ди­ни на­ред са се от­на­ся­ли с тях ка­то с не­год­ни за ни­що, из­лиш­ни, те по­ла­гат уси­лия да оп­рав­да­ят то­ва до­ве­рие и пос­те­пен­но про­ме­нят ця­ло­то си по­ве­де­ние, от­но­ше­ни­е­то си към учеб­ния про­цес, към връс­т­ни­ци­те си, към въз­рас­т­ни­те, към жи­во­та си.

Ко­га­то ед­но де­те не се чув­с­т­ва ха­рес­ва­но и бе­зус­лов­но при­е­то, то­ва мно­го дъл­бо­ко и бо­лез­не­но го на­ра­ня­ва. За да се пред­па­зи от та­зи раз­ру­ша­ва­ща пси­хи­ка­та му враж­деб­на сре­да, то не­съз­на­тел­но ста­ва асо­ци­ал­но и се ожес­то­ча­ва: зат­ва­ря се в се­бе си или ста­ва аг­ре­сив­но и ся­каш за да от­мъс­ти за то­ва уби­ва­що го без­лю­бие, за­поч­ва да про­я­вя­ва най-ло­ша­та си стра­на. Един­с­т­ве­ни­ят на­чин то­зи са­мо­раз­ру­ши­те­лен про­цес да спре и да при­е­ме об­рат­на по­со­ка, е ня­кой да по­вяр­ва в то­ва де­те, да го обик­не въп­ре­ки всич­ко, да му по­ка­же, че не е ли­ше­но от ка­чес­т­ва, че е цен­но, важ­но. Да му вну­ши с ис­к­ре­но­то си доб­ро­на­ме­ре­но от­но­ше­ние: кол­ко­то и да го кри­еш, аз знам, че си до­бър, чув­с­т­ви­те­лен, знам, че при­те­жа­ваш уни­кал­ни ка­чес­т­ва и ако ти не съ­бе­реш сме­лост да ги по­ка­жеш, да ги раз­к­ри­еш, све­тът и чо­ве­чес­т­во­то ще се ли­шат от не­що мно­го цен­но, ко­е­то Бог ис­ка да им да­де чрез теб.

Ня­ма как да зат­во­рим очи­те си за ло­шо­то по­ве­де­ние на де­те­то, но ако го зак­лей­мя­ва­ме ка­то не­ка­дър­но или ло­шо, то все по­ве­че ще се ут­вър­ж­да­ва ка­то та­ко­ва. Ни­как­во изоб­ли­ча­ва­не, уко­ри, мо­ра­ли­зи­ра­не, уве­ща­ния и на­ка­за­ния ня­ма да по­мог­нат да из­ко­ре­ниш ло­ши­те стра­ни в ха­рак­те­ра му, но по­ощ­ря­вай­ки доб­ри­те му стра­ни, хва­лей­ки го за тях, то­ва не­из­беж­но ще до­ве­де до пре­мах­ва­не­то на ло­шо­то в де­те­то. Ако вяр­ва­ме и вну­ша­ва­ме и на не­го, и на съ­у­че­ни­ци­те му, че ле­ност­та, гру­бост­та, нес­по­соб­ност­та са не­що вън­ш­но, нес­войс­т­ве­но на при­ро­да­та му, то все по-ряд­ко ще ги про­я­вя­ва. По­вяр­ва ли то са­мо­то, че стру­ва не­що, и дру­ги­те ско­ро се убеж­да­ват в дос­тойн­с­т­ва­та му, но за да ста­не то­ва, е нуж­но по­не един чо­век да го обик­не и да по­вяр­ва в не­го аван­со­во.

Все­ки чо­век има ми­го­ве, ко­га­то про­я­вя­ва въз­ви­ше­на­та, бо­жес­т­ве­на­та при­ро­да в се­бе си по­ве­че или по-мал­ко убе­ди­тел­но, за по­ве­че или по-мал­ко вре­ме. До­ка­то тя е крех­ка, нес­та­бил­на, са и нуж­ни бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия, за да се про­я­ви, ат­мос­фе­ра на бе­зус­лов­но при­е­ма­не, ува­же­ние, сниз­хож­де­ние по от­но­ше­ние на ло­ши­те про­я­ви и до­ве­рие в доб­ро­то на­ча­ло в не­го. Цел­та на въз­пи­та­ни­е­то е та­зи най-прек­рас­на и въз­ви­ше­на при­ро­да у де­те­то да бъ­де раз­к­ри­та и да се съз­да­дат бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия, тя да се раз­гър­не и про­я­ви.

Лю­бов­та и до­ве­ри­е­то са най-доб­ра­та сре­да, за да раз­гър­не ед­но де­те та­лан­ти­те и доб­ро­де­те­ли­те си, да раз­вие по­тен­ци­а­ла си и да да­де доб­ри пло­до­ве. Да обик­неш ня­ко­го бе­зус­лов­но, зна­чи да го по­то­пиш в ат­мос­фе­ра­та на бо­жес­т­ве­но­то. То­ва е съ­що­то, ка­то да по­са­диш се­ме в пло­до­род­на поч­ва.

До­ве­ри­е­то е за­дъл­жи­тел­но ус­ло­вие за доб­ро­то въз­пи­та­ние на де­те­то. Не мо­жеш да въз­пи­таш до­бър и спо­со­бен чо­век, ако не вяр­ваш в доб­рия по­тен­ци­ал и доб­ри­те пер­с­пек­ти­ви пред де­те­то. До­ве­рие не в сми­съл, че то ни­ко­га ня­ма да зло­у­пот­ре­би със сво­бо­да­та и въз­мож­нос­ти­те, ко­и­то му пре­дос­та­вяш, или че ви­на­ги ще от­го­ва­ря на очак­ва­ни­я­та ти. Ако го­во­рим за та­ко­ва до­ве­рие, де­ца­та чес­то ще ни ра­зо­ча­ро­ват. Де­ца­та са хо­ра ка­то всич­ки нас, а за пад­на­лия гре­хо­вен чо­век е ес­тес­т­ве­но неви­на­ги да от­го­ва­ря на ви­со­ки­те очак­ва­ния, да не из­пол­з­ва ви­на­ги въз­мож­нос­ти­те си по най-доб­рия на­чин и чес­то да не знае как­во да пра­ви със сво­бо­да­та си. Са­мо ду­хов­но зре­ли­ят чо­век мо­же да про­я­вя­ва та­зи при­ро­да при всич­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва: и ко­га­то го ху­лят и мра­зят, и ко­га­то по­тъп­к­ват лич­на­та му во­ля, сво­бо­да и дос­тойн­с­т­во. Да очак­ва­ме та­ка­ва креп­кост у ед­но де­те е не­ра­зум­но.

Ко­га­то го­во­рим за въз­пи­та­ние, има­ме пред­вид дру­го до­ве­рие: до­ве­рие в доб­ри­те за­лож­би у все­ки, вя­ра­та, че Бог по рож­де­ние вла­га в ду­ша­та на все­ки чо­век по­тен­ци­а­ла да ста­не бо­го­по­до­бен. Го­во­рим за вя­ра­та, че Бог във вся­ко де­те е вло­жил спе­ци­фич­ни, уни­кал­ни та­лан­ти, дар­би, ко­и­то ние ка­то въз­пи­та­те­ли сме длъж­ни да от­к­ри­ем и да го на­сър­чим, да го под­по­ма­га­ме да ги раз­ви­ва. Доб­ри­ят въз­пи­та­тел има дар­ба­та да виж­да доб­ри­те чер­ти у вся­ко от де­ца­та и спо­соб­ност­та да го вдъх­но­ви да ги раз­вие. Ло­ши­те чер­ти все­ки мо­же да ви­ди и да ги осъ­ди, за то­ва не са нуж­ни пе­да­го­ги­чес­ки уме­ния.

На та­ко­ва до­ве­рие в цен­ност­та му де­те­то ес­тес­т­ве­но и спон­тан­но от­го­ва­ря с до­ве­рие. До­вер­чи­вост­та и от­к­ри­тост­та са ха­рак­тер­ни за дет­с­ка­та въз­раст, но ако ние про­я­вим не­до­ве­рие в не­го­ви­те доб­ри за­лож­би и бе­зус­лов­на цен­ност, то ин­с­тин­ктив­но от­д­ръп­ва сво­я­та до­вер­чи­вост и с го­ди­ни­те ста­ва все по-труд­но ня­кой да я про­бу­ди от­но­во.

Вя­ра­та на учи­те­ля в де­те­то има и дру­го ста­бил­но ос­но­ва­ние ­ вя­ра­та в си­ла­та на лю­бов­та да пре­об­ра­зя­ва. По­то­пи ли с обич­та си де­те­то в Лю­бов­та, то­га­ва и два­ма­та пре­бъд­ват в Гос­по­да и Той ще се пог­ри­жи да да­де на въз­пи­та­те­ля вер­ни­те ука­за­ния, а на въз­пи­та­ни­ка ­ спо­соб­ност да ги из­пъл­ни. Ко­га­то се къ­пем в оке­а­на на Бо­жи­я­та лю­бов, Бог въз­пъл­ва на­ши­те не­дос­та­тъ­ци и не­мо­щи.

Ако въз­пи­та­те­лят ня­ма то­ва до­ве­рие в де­те­то, още при пър­ви­те не­за­до­во­ли­тел­ни изя­ви на раз­се­я­ност, ле­ност, не­дис­цип­ли­ни­ра­ност... ще го зак­лей­ми ка­то не­год­но и всич­ки ще по­вяр­ват, че е та­ко­ва. То­ва от­но­ше­ние ще бло­ки­ра ума му и то ще се про­я­вя­ва все по-зле. Ако ед­но де­те чув­с­т­ва де­фи­цит от лю­бов и до­ве­рие в спо­соб­нос­ти­те му, то при­е­ма све­та ка­то враж­деб­но мяс­то с нед­ру­же­люб­ни и зло­на­ме­ре­ни хо­ра и си из­г­раж­да на­чин как по-без­бо­лез­не­но да жи­вее в то­зи свят. То­га­ва или ще ста­не аг­ре­сив­но, или ще се са­мо­зат­во­ри, или ще тър­си оби­кол­ни пъ­ти­ща, за да спе­че­ли одоб­ре­ни­е­то на хо­ра­та и ще раз­вие пси­хо­зи.

Глав­на­та за­да­ча на въз­пи­та­ни­е­то е да съ­бу­дим бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло у де­те­то. Най-под­хо­дя­ща­та ат­мос­фе­ра за то­ва е ат­мос­фе­ра­та на бе­зус­лов­на лю­бов и до­ве­рие в де­те­то. Вя­ра. Не­по­ко­ле­би­ма вя­ра, че бо­жес­т­ве­но­то в не­го го има и ра­но или къс­но ще се раз­гър­не, ще над­де­лее над нас­лед­с­т­ве­на­та об­ре­ме­не­ност, ло­ши­те на­ви­ци и по­ве­де­ние, въп­ре­ки не­за­до­во­ли­тел­ни­те на то­зи етап ус­пе­хи.

Де­ца­та са ка­то цве­тя­та. Ко­га­то по­са­диш ед­но цве­те, ня­ма как­во да го учиш как да рас­те и как да цъф­ти, мо­жеш са­мо да го по­ли­ваш, да го то­риш, да го па­зиш от пле­ве­ли и лис­т­ни въш­ки.

Аз имам две де­ца и с по­я­ва­та си те то­тал­но раз­би­ха илю­зи­я­та ми, че де­ца­та се раж­дат ка­то бял лист хар­тия, вър­ху кой­то ние, тех­ни­те въз­пи­та­те­ли, тряб­ва да пи­шем. Не. Бог ве­че е на­пи­сал Сло­во­то на жи­во­та вър­ху скри­жа­ли­те на сър­це­то им. Ако се усе­ща оби­ча­но и бе­зус­лов­но при­е­то и це­не­но, де­те­то ще от­во­ри за нас сър­це­то си и ще ни поз­во­ли да про­че­тем как­во е на­пи­са­но там. Ни­що, че и ние все още са­мо сри­ча­ме.