Човек на дълга - 70 години от кончината на Старозагорски митрополит Павел

Версия за печат

“Не вие Ме­не из­брах­те, но Аз вас из­брах и ви пос­та­вих да иде­те и да при­на­ся­те плод, и пло­дът ви да пре­бъд­ва” (Йо­ан. 15:16)

Рев­нос­тен в сво­е­то ар­хи­пас­тир­с­ко слу­же­ние, мит­ро­по­лит Па­вел с лю­бов и креп­ка вя­ра от­да­ва си­ли­те си за раз­ви­ти­е­то и бла­го­ус­т­ройс­т­во­то на Ста­ро­за­гор­с­ка епар­хия. Ка­то дос­то­ен нас­лед­ник на своя пред­шес­т­ве­ник по ка­тед­ра, мит­ро­по­лит Ме­то­дий, и про­дъл­жи­тел на не­го­ви­те де­ла, Старозагорският митрополит Павел с усър­дие пос­то­ян­с­т­ва в хра­мо-ст­ро­и­тел­с­т­во­то и въ­зоб­но­вя­ва­не­то на ре­ди­ца хра­мо­ве и цър­ков­ни сгра­ди. Обо­га­тен от кни­жов­ния опит, при­до­бит по вре­ме на учи­тел­с­т­ва­не­то и рек­тор­с­т­во­то му в Со­фийс­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия, той от­де­ля зна­чи­тел­но вни­ма­ние и на кни­жов­на­та и прос­вет­на дей­ност в Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. На­да­рен с яс­на ми­съл, го­ля­мо крас­но­ре­чие и де­тайл­но поз­на­ва­не на ка­но­нич­ни­те пос­та­нов­ле­ния, той е пред­по­чи­тан съ­вет­ник и съ­бе­сед­ник, как­то сред сво­и­те съб­ра­тя ар­хи­е­реи, та­ка и от мно­зи­на ду­хов­ни­ци и пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни." Свет­с­ко­то име на мит­ро­по­лит Па­вел е Пе­тър Поп­кон­с­тан­ти­нов. Ро­ден е на 05.03.1882 г. в гр. Са­мо­ков в по­том­с­т­ве­но све­ще­ни­чес­ко се­мейст­во. Пър­во­на­чал­но об­ра­зо­ва­ние по­лу­ча­ва в род­ния си град, а гим­на­зи­ал­но в гр. Ру­се. През есен­та на 1897 г. е при­ет за уче­ник в Са­мо­ков­с­ко­то бо­гос­лов­с­ко учи­ли­ще, кур­сът на ко­е­то за­вър­ш­ва през 1902 г. През есен­та на съ­ща­та го­ди­на ба­ща му го из­п­ра­ща в Ру­сия, къ­де­то за­вър­ш­ва шес­ти клас на Тав­ри­чес­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия в гр. Сим­фе­ро­пол. От есен­та на 1903 г. до 1907 г. учи в Пе­тер­бур­г­с­ка­та ду­хов­на ака­де­мия, където се дип­ло­ми­ра с на­уч­на­та сте­пен “кан­ди­дат на бо­гос­ло­ви­е­то” за ди­сер­та­ци­я­та си “Ус­тройс­т­во Бол­гар­с­кой ек­зар­хийс­кой цер­к­ви ­ ис­то­ри­ко-ка­но­ни­чес­кий очерк”.

След зав­ръ­ща­не­то си в Бъл­га­рия, от 01.09.1907 г. е учи­тел-въз­пи­та­тел в Со­фийс­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия, къ­де­то на 06.12.1907 г. в се­ми­нар­с­кия храм “Св. Йо­ан Рил­с­ки” е пос­т­ри­ган в мо­на­шес­т­во с име­то Па­вел от Ве­ли­ко­тър­нов­с­кия мит­ро­по­лит Ан­тим. На 25.12. с. г. е ръ­ко­по­ло­жен в йе­ро­дя­кон­с­ки чин от До­рос­тол­ския и Чер­вен­с­ки мит­ро­по­лит Ва­си­лий, кой­то на 20.06.1908 г. го ръ­ко­по­ла­га и за йе­ро­мо­нах. От 01.09.1909 г. йе­ро­мо­нах Па­вел е наз­на­чен за про­то­син­гел на Плов­див­с­ка­та мит­ро­по­лия, ко­я­то длъж­ност из­пъл­ня­ва до 13.12.1917 г. На 26.12.1913 г. по ре­ше­ние на Св. Си­нод е въз­ве­ден в ар­хи­ман­д­рит­с­ко дос­тойн­с­т­во от Плов­див­с­кия мит­ро­по­лит Мак­сим.

От 14.12.1917 г. ар­хи­ман­д­рит Па­вел е рек­тор на Со­фийс­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия. Ка­то та­къв на 27.03.1921 г. в сто­лич­ния храм “Св. Сед­мо­чис­ле­ни­ци” е хи­ро­то­ни­сан в епис­коп­с­ки сан с тит­ла­та “Дра­го­ви­тийс­ки”. На 28.01.1923 г. е из­б­ран, а на 04.03. с. г. е и ка­но­ни­чес­ки ут­вър­ден за Ста­ро­за­гор­с­ки мит­ро­по­лит. От 1928 г. до 1932 г. и от 1937 г. до смърт­та си мит­ро­по­лит Па­вел е пос­то­я­нен член на Св. Си­нод. Ав­тор е на мно­жес­т­во про­по­ве­ди и бе­се­ди от цър­ков­но-нрав­с­т­вен и бо­гос­лов­с­ки ха­рак­тер, а за­ед­но с то­ва се за­ни­ма­ва и с ре­дак­ти­ра­не­то на ре­ди­ца бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги и по­ма­га­ла. През 1920/1921 г. той за­ед­но с ар­хим. Сте­фан (по-къс­но Со­фийс­ки мит­ро­по­лит и Ек­зарх бъл­гар­ски) и про­топ­рез­ви­тер Сте­фан Цан­ков, и под пред­се­да­тел­с­т­во­то на Вар­нен­с­кия и Прес­лав­с­ки мит­ро­по­лит Си­ме­он е член-сек­ре­тар на ду­хов­на­та ко­ми­сия при Св. Си­нод за прег­леж­да­не на Ек­зар­хийс­кия ус­тав. Впос­лед­с­т­вие е пред­се­да­тел на сме­се­на­та ко­ми­сия от пред­с­та­ви­те­ли на Св. Си­нод и Ми­нис­тер­с­т­во­то на ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та за пре­ра­бот­ва­не на из­ра­бо­те­ния от Вто­рия цър­ков­но-на­ро­ден съ­бор през 1921/1922 г. про­ект за Ек­зар­хийс­ки ус­тав, при­ет окон­ча­тел­но в за­вър­шен вид през 1932 г.

Сред мно­гоб­рой­ни­те де­ла на мит­ро­по­лит Па­вел е и прег­леж­да­не­то, ре­дак­ти­ра­не­то и из­да­ва­не­то от Св. Си­нод през 1929 г. на Треб­ни­ка с па­ра­лел­ни тек­с­то­ве на цър­ков­носла­вян­с­ки и но­во­бъл­гар­с­ки език. През 1930 г. пре­веж­да от рус­ки “П­ра­вос­ла­вен хрис­ти­ян­с­ки ка­те­хи­зис”, със­та­вен от свещ. И. Жи­лов по прос­т­ран­ния “Ка­те­хи­зис” на Мос­ков­с­кия мит­ро­по­лит Фи­ла­рет, за­ед­но с “Пос­ла­ние на из­точ­ни­те пат­ри­ар­си за пра­вос­лав­на­та вя­ра” и зна­ме­ни­то­то сло­во на св. Йо­ан Зла­то­уст “За све­щен­с­т­во­то”. Съ­що та­ка ра­бо­ти и вър­ху учеб­ни­ци­те по За­кон Бо­жий за про­гим­на­зи­и­те и се­ми­на­ри­я­та, а ка­то до­бър поз­на­вач на цър­ков­нос­ла­вян­с­кия език и цър­ков­но-ка­но­ни­чес­ко­то пра­во прег­леж­да и ре­дак­ти­ра на но­во­бъл­гар­с­ки език Еван­ге­ли­е­то и Апос­то­ла. Пре­веж­да от сръб­с­ки кни­га­та на епис­коп Ни­ко­лай Ве­ли­ми­ро­вич “Вой­на­та и Биб­ли­я­та”, изд. в Ста­ра За­го­ра през 1934 г., и ра­бо­ти вър­ху пре­во­ди на раз­лич­ни съ­чи­не­ния от ан­г­лийс­ки, сръб­с­ки и др.

Ка­то епар­хийс­ки ар­хи­е­рей дя­до Па­вел е един от глав­ни­те де­я­те­ли за раз­ви­ти­е­то и на прос­вет­но-об­ра­зо­ва­тел­но­то де­ло в на­се­ле­ни­те мес­та в Ста­ро­за­гор­с­ка епар­хия. При­вет­лив и об­щи­те­лен през всич­ки дни на своя зе­мен жи­вот, той вдъх­но­вя­ва и на­път­с­т­ва не­у­мор­но сво­е­то пас­т­во.

На­ред с ду­хов­ни­те си обя­за­нос­ти мит­ро­по­лит Па­вел от­де­ля зна­чи­тел­но вни­ма­ние и на со­ци­ал­на­та и бла­гот­во­ри­тел­на дей­ност в цър­ков­ния и об­щес­т­вен жи­вот. Пред­се­да­тел е на ста­ро­за­гор­с­кия клон на Бъл­гар­с­кия чер­вен кръст, а от 1926 г. до 1935 г. е и гла­вен ръ­ко­во­ди­тел на Съ­ю­за на пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­ян­с­ки брат­с­т­ва в Бъл­га­рия и пос­то­я­нен сът­руд­ник на спи­са­ние “Х­рис­ти­ян­с­ка ми­съл”.

Мит­ро­по­лит Па­вел мно­гок­рат­но е пра­те­ник на Св. Си­нод в то­га­ваш­на Сър­бия, къ­де­то взи­ма учас­тие в мно­жес­т­во кон­фе­рен­ции за об­съж­да­не на ре­ди­ца важ­ни въп­ро­си от пра­вос­лав­но-хрис­ти­ян­с­кия жи­вот. Проф. Ди­ми­тър Дюл­ге­ров го ха­рак­те­ри­зи­ра ка­то “Чо­век на дъл­га”, а в спо­ме­ни­те си за не­го Бъл­гар­с­ки­ят ек­зарх Сте­фан пи­ше: “Той бе скро­мен в жи­во­та, ди­вен в де­ло­то и слу­же­ни­е­то. Ра­бо­те­ше не за пох­ва­ла, а за пол­за на Цър­к­ва­та... Не поз­на­вам дру­ги­го с та­ка­ва ог­ром­на ло­ги­чес­ка па­мет. Той бе ка­то фо­тог­ра­фи­чес­ки апа­рат ­ за­пе­чат­ва­ше всич­ко в съз­на­ни­е­то си и го из­на­ся­ше на по­каз, ко­га­то бе нуж­но. Той бе скро­мен ка­то те­ме­нуж­ка. Дос­той­но и мъд­ро из­пъл­ня­ва­ше въз­ло­же­ни­те му за­да­чи.”

Смърт­та по­ко­ся­ва мит­ро­по­лит Па­вел вне­зап­но, оп­рав­да­вай­ки ду­ми­те на Псал­мо­пе­ве­ца: “Чо­век е ка­то дъх; дни­те му ­ ка­то прек­лон­на сян­ка” (Пс.143:4). По­чи­ва на 4 октомври 1940 г. в с. Ха­джи Ди­мит­ро­во, Ка­зан­лъш­ко, по вре­ме на ед­на от мно­гоб­рой­ни­те си оби­кол­ки из сво­я­та епар­хия. Пог­ре­бан е до ста­ро­за­гор­с­кия ка­тед­ра­лен храм “Св. Ди­мит­рий Со­лун­с­ки”.