СКРОМЕН ТРУЖЕНИК НА ГОСПОДНЯТА НИВА - 15 години от кончината на Великотърновския митрополит д-р СТЕФАН (1907-1995)

Из­пад­нал в бе­зиз­хо­ди­ца в го­ле­мия град, през 1930 г. Стай­ко е при­ну­ден да се обър­не за по­мощ към своя епар­хийс­ки ар­хи­е­рей мит­ро­по­лит Си­ме­он, с мол­ба вла­ди­ка­та да хо­да­тайс­т­ва пред на­мес­т­ник-пред­се­да­те­ля на Св. Си­нод Вра­чан­с­ки мит­ро­по­лит Кли­мент, по­ра­ди лип­са на сред­с­т­ва да му бъ­де раз­ре­ше­но да се хра­ни в сто­ло­ва­та на Со­фийс­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия. След сво­е­то дип­ло­ми­ра­не, от 1932 г. до 1938 г. Стай­ко Стай­ков е пи­сар и про­по­вед­ник при Вар­нен­с­ко-Прес­лав­с­ка­та мит­ро­по­лия, ка­то на­ред с то­ва е и хо­рист във вар­нен­с­кия хор “Мор­с­ки зву­ци” с ди­ри­гент све­ще­ник Хрис­то Ми­хай­лов.

Ка­то чи­нов­ник при Вар­нен­с­ко-Прес­лав­с­ка мит­ро­по­лия и епар­хийс­ки про­по­вед­ник бъ­де­щи­ят мит­ро­по­лит Сте­фан е из­к­лю­чи­тел­но от­го­во­рен. За то­ва съ­дим по стрик­т­но во­де­ни­те от не­го за­пис­ки, пи­са­ни в мал­ко джоб­но теф­тер­че, в ко­е­то той ре­дов­но и без про­пус­ки е от­бе­ляз­вал сво­и­те все­кид­нев­ни за­дъл­же­ния, как­то и по­се­ще­ни­я­та си в раз­лич­ни гра­до­ве и се­ла на епар­хи­я­та, къ­де­то е про­по­вяд­вал или е ос­но­вал пра­вос­лав­но хрис­ти­ян­с­ко брат­с­т­во. Те­зи бе­леж­ки сви­де­тел­с­т­ват и за ин­те­ре­са му да съ­би­ра дан­ни за сво­и­те близ­ки в опит за със­та­вя­не на ро­дос­лов­но дър­во.

На 4 яну­а­ри 1935 г. във вар­нен­с­кия ка­тед­ра­лен храм “Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но” Стай­ко Стай­ков е пос­т­ри­ган в мо­на­шес­т­во ­ ра­со­фор с име­то Сте­фан от Вар­нен­с­кия и Прес­лав­с­ки мит­ро­по­лит Си­ме­­он. На след­ва­щия ден ­
5 яну­а­ри, в съ­щия храм той го ръ­ко­по­ла­га и в йе­ро­дя­кон­с­ки чин. Ма­кар и от дру­го по­ко­ле­ние, мла­ди­ят ду­хов­ник ще се опи­та да съх­ра­ни и в по-къс­ни­те го­ди­ни на своя жи­вот иде­а­ли­те на въз­рож­ден­с­ко­то ми­на­ло, към ко­е­то при­над­ле­жи не­го­ви­ят стра­ец. През це­лия си ар­хи­е­рейс­ки път мит­ро­по­лит Сте­фан не ще се из­ку­ши от сла­ва, бо­гат­с­т­во или ка­ри­е­ри­зъм. Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват, ще го виж­дат не­из­мен­но да слу­жи с ар­хи­е­рейс­ки мит­ри, одеж­ди, жез­ли и ен­гол­пия, при­над­ле­жа­щи на цър­ков­но­то ведом­с­т­во, а не лич­на соб­с­т­ве­ност, за­що­то за не­го ис­тин­с­ки­ят ар­хи­пас­тир­с­ки дълг е слу­же­ни­е­то в пол­за на дру­ги­те.

С бла­гос­ло­ве­ни­е­то на Вар­нен­с­кия и Прес­лав­с­ки мит­ро­по­лит Си­ме­он в края на 1935 г. йе­ро­дя­кон Сте­фан ор­га­ни­зи­ра и ръ­ко­во­ди цър­ков­но-пев­чес­ки курс при ма­нас­ти­ра “Св. Ки­рил и Ме­то­дий” в Прес­лав. Пак по то­ва вре­ме отец Сте­фан се об­ръ­ща с пис­мо до проф. Пе­тър Ни­ков ­ пле­мен­ник на дя­до Си­ме­он, в ко­е­то го мо­ли да хо­да­тайс­т­ва пред вла­ди­ка­та да бъ­де из­п­ра­тен на ед­но­го­диш­на спе­ци­а­ли­за­ция в чуж­би­на със сред­с­т­ва на епар­хийс­кия прос­ве­тен фонд “Мит­ро­по­лит Си­ме­он”. По­лу­чил ис­ка­но­то бла­гос­ло­ве­ние, от м. но­ем­в­ри 1937 г. до м. сеп­тем­в­ри 1938 г. йе­ро­дя­кон Сте­фан е на бо­гос­лов­с­ка и ези­ко­ва спе­ци­а­ли­за­ция в гр. Фрай­бург, Гер­ма­ния.

За­вър­нал се в ро­ди­на­та, на 19 де­кем­в­ри 1938 г. във вар­нен­с­кия храм “Св. Ни­ко­­лай” той е ръ­ко­по­ло­жен за йе­ро­мо­нах от Вар­нен­с­кия и Прес­лав­с­ки мит­ро­по­лит Йо­сиф. От края на 1938 г. до на­ча­ло­то на 1939 г. е фи­нан­сов ре­ви­зор при Вар­нен­с­ко-Прес­лав­с­ка­та мит­ро­по­лия.

През учеб­на­та 1939/1940 г. йе­ро­мо­нах Сте­фан е учи­тел-въз­пи­та­тел в Плов­див­с­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия. Ед­ва по­тег­лил за но­во­то си наз­на­че­ние, той е зас­тиг­нат от скръб­на­та вест за смърт­та на сво­я­та май­ка, Ма­ра Поп­са­во­ва Же­ко­ва. От­ру­де­на и за­бър­за­на в гри­жи през це­лия си жи­вот, след теж­ко бо­ле­ду­ва­не тя пре­да­ла Бо­гу дух на 12 сеп­тем­в­ри 1939 г. на 69-го­диш­на въз­раст.

През м. сеп­темв­­­ри 1940 г. мла­ди­ят ду­хов­ник от­но­во за­ми­на­ва за Гер­ма­ния, къ­де­то след­­­ва в Юри­ди­чес­кия фа­кул­тет наУни­вер­си­те­та в Брес­лау. През 1944 г. за­вър­ш­ва с док­то­рат по пра­во, ка­то те­ма­та на ди­сер­та­ци­я­та му е “Цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та в Бъл­га­рия”.

От 2 ав­густ 1944 г. йе­ро­мо­нах д-р Сте­фан пре­ми­на­ва на слу­же­ние в Плов­­­див­с­ка епар­хия, къ­де­то е наз­на­чен за епар­хийс­ки про­по­вед­ник, а на 7 яну­а­ри 1946 г. по ре­ше­ние на Св. Си­нод е въз­ве­ден в ар­хи­ман­д­рит­с­ко дос­тойн­с­т­во от Плов­див­с­кия мит­ро­по­лит Ки­рил (впоследствие Пат­ри­арх Бъл­гар­с­ки). От 16 юни 1947 г. до м. ап­рил 1950 г. ар­хи­ман­д­рит Сте­фан е про­то­син­гел на Плов­див­с­ка­та мит­­­ро­по­лия. И тук той из­пъл­ня­ва сво­и­те за­дъл­же­ния мно­го пре­циз­но, слу­жи ре­дов­но, сам или за­ед­но с мит­ро­по­лит Ки­рил, ка­то об­хож­да раз­лич­ни на­се­ле­ни мес­та из епар­хи­я­та. В своя “Днев­ник” мит­ро­по­лит Ки­рил от­бе­ляз­ва ед­на ин­те­рес­на ви­зи­та. На 23 яну­а­ри 1949 г. след служ­ба, на връ­ща­не от Кар­ло­во за Плов­див два­ма­та по­се­ща­ват бив­шия Бъл­гар­с­ки ек­зарх Сте­фан, за­то­чен в с. Ба­ня, Кар­лов­с­ко. Плов­див­с­ки­ят мит­ро­по­лит спо­ме­на­ва и за дру­га тяхна сре­ща, ко­га­то ве­че ка­то пат­ри­арх за­ед­но със своя ви­ка­рен епис­коп Сте­фан на 3 де­кем­в­ри 1955 г. от­но­во са в се­ло Ба­ня при бив­шия ек­зарх.

В за­се­да­ни­е­то си на 15 де­кем­в­ри 1949 г., Про­то­кол № 15, точ­ка 3, Све­ти­ят Си­нод в пъ­лен със­тав раз­г­леж­да пис­мо на Плов­див­с­кия мит­ро­по­лит Ки­рил, вх. № 9018, в ко­е­то той мо­ли за не­гов ви­ка­рий да бъ­де хи­ро­то­ни­сан про­то­син­ге­лът му ар­хи­ман­д­рит Сте­фан Стай­ков. То­ва пред­ло­же­ние е при­е­то от си­но­дал­ни­те ар­хи­е­реи с еди­но­ду­шие, ка­то хи­ро­то­ни­я­та е пред­ви­де­на да се из­вър­ши през след­ва­ща­та 1950 г. пре­ди Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во.

На 2 ап­рил 1950 г., Връб­ни­ца, в ка­тед­рал­ния храм-па­мет­ник “Св. Алек­­­сан­дър Нев­с­ки” в Со­фия, ар­хи­ман­д­рит Сте­фан е хи­ро­то­ни­сан в епис­коп­с­ки сан с тит­ла­та “Гла­ви­ниц­ки” и е наз­на­чен за ви­ка­рий на Плов­див­с­кия мит­ро­по­лит, кой­то пост за­е­ма до м. яну­а­ри 1962 го­ди­на.

Ка­то ви­ка­рен епис­коп дя­до Сте­фан от­но­во е не­у­мо­рен и ак­ти­вен в слу­же­ни­е­то си ­ бо­гос­лу­жеб­но и ад­ми­нис­т­ра­тив­но. То­ва про­ли­ча­ва осо­бе­но в пе­ри­о­да 1953-1962 г., ко­га­то той де фак­то е и.д. Плов­див­с­ки мит­ро­по­лит, тъй ка­то пат­ри­арх Ки­рил, кой­то до 1969 г. не ос­во­бож­да­ва Плов­див­с­ка­та ка­тед­ра, преби­ва­ва ос­нов­но в Со­фия. По своя ини­ци­а­ти­ва и с бла­гос­ло­ве­ни­е­то на епар­хийс­кия си ар­хи­е­рей, епис­коп Сте­фан се за­е­ма с по­доб­ря­ва­не­то на сто­пан­с­ко­то със­то­я­ние на цър­ков­ни­те имо­ти в Плов­див­с­ка епар­хия, гру­пи­ра­не­то им в зе­ме­дел­с­ки бло­ко­ве и тях­на­та об­ра­бот­ка. Пак по не­го­ва идея, за от­дих на мит­ро­по­ли­та и све­ще­нос­лу­жи­те­ли­те от епар­хи­я­та, е за­ку­пен и ос­нов­но ре­мон­ти­ран под­хо­дящ имот в Хи­са­ря, пре­ус­т­ро­ен в По­чи­вен дом на Плов­див­с­ка­та мит­ро­по­лия.

Из­вън сво­и­те цър­ков­ни обя­за­нос­ти, епис­коп Сте­фан от мла­ди­ни е и страс­тен пла­ни­нар. Поч­ти вся­ка го­ди­на през лет­ни­те ме­се­ци той за­ед­но с пат­ри­арх Ки­рил и дру­ги ар­хи­е­реи и ду­хов­ни­ци пра­вят пла­нин­с­ки пре­хо­ди, про­дъл­жа­ва­щи по­ня­ко­га по­ве­че от по­ло­вин ме­сец, по вре­ме на ко­и­то спят в хи­жи или па­лат­ки. Тех­ни вер­ни спът­ни­ци са нем­с­ка­та ов­чар­ка Ка­лин ­ не­раз­де­лен до­ма­шен лю­би­мец на пат­ри­арх Ки­рил, и ед­но му­ле, на­то­ва­ре­но с ди­са­ги хра­на и во­да. Та­зи прак­ти­ка про­дъл­жа­ва поч­ти до края на 60-те го­ди­ни на 20-и век, след ко­е­то дя­до Сте­фан, ма­кар и не тол­ко­ва чес­то, пра­ви крат­ки ту­рис­ти­чес­ки раз­ход­ки по вре­ме на от­ди­ха си в по­чив­на­та стан­ция на Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка­та мит­ро­по­лия в с. Во­не­ща во­да.

На 21 яну­а­ри 1962 г. епис­коп Сте­фан е из­б­ран, а на 28 яну­а­ри с. г. и ка­но­ни­чес­ки ут­вър­ден за Ве­ли­ко­тър­нов­с­ки мит­ро­по­лит.

В сво­я­та кни­га “Меж­ду вя­ра­та и ком­п­ро­ми­са” (Со­фия, 2010 г., с. 216), ис­то­ри­кът Мом­чил Ме­то­ди­ев, про­уч­вай­ки раз­сек­ре­те­ни до­ку­мен­ти от ар­хи­ви­те на бив­ша­та Дър­жав­на си­гур­ност, пра­ви след­на­та кон­с­та­та­ция за не­го: “Но­ви­ят Тър­нов­с­ки мит­ро­по­лит Сте­фан в ня­кои по-къс­ни ар­хив­ни до­ку­мен­ти е при­чис­ля­ван към гру­па­та на “ре­ак­ци­он­ни­те мит­ро­по­ли­ти” и е со­чен ка­то един от ар­хи­е­ре­и­те, ко­и­то по­ла­гат ре­ал­ни уси­лия за ак­ти­ви­зи­ра­не на цър­ков­ния жи­вот в епар­хи­я­та си. В обоб­щи­тел­ния док­лад на Ко­ми­те­та по цър­ков­ни въп­ро­си от 1971 г. се пра­ви из­во­дът, че “Един­с­т­вен от ар­хи­е­ре­и­те Ве­ли­ко­тър­нов­с­ки­ят Сте­фан след из­би­ра­не­то му за мит­ро­по­лит (...) пред­п­рие опи­ти за съ­жи­вя­ва­не на цър­ков­на­та дей­ност чрез ак­ти­ви­зи­ра­не на све­ще­ни­ци­те. В ре­дов­ни­те све­ще­ни­чес­ки кон­фе­рен­ции той за­поч­на да пос­та­вя те­ми за от­пор на ате­ис­ти­чес­ка­та про­па­ган­да и да изис­к­ва от све­ще­ни­ци­те ре­дов­но да слу­жат. Те­зи уси­лия се сблъс­ка­ха с инерт­ност­та и сти­хий­на­та съп­ро­ти­ва осо­бе­но на сел­с­ки­те све­ще­ни­ци. Ко­ми­те­тът изис­ка да се сне­мат от све­ще­ни­чес­ки­те кон­фе­рен­ции те­ми­те с по­ле­ми­чес­ки ха­рак­тер”. До­пъл­ни­тел­но до­ка­за­тел­с­т­во за ак­тив­ност­та на мит­ро­по­ли­та е дъл­го­го­диш­но­то му нас­то­я­ва­не да бъ­де за­вър­ше­но стро­и­тел­с­т­во­то на цър­к­ва­та в с. Дъ­бо­ван, Пле­вен­с­ко”.

В мит­ро­по­лит­с­ко­то си слу­же­ние дя­до Сте­фан се ста­рае да под­дър­жа ко­рек­т­ни от­но­ше­ния с влас­ти­ма­щи­те, ко­е­то е доб­ра пред­пос­тав­ка не са­мо за без­п­ре­пят­с­т­ве­но­то рес­тав­ри­ра­не на ста­рин­ни хра­мо­ве, но и за пос­т­ро­я­ва­не­то на но­ви сгра­ди в ре­ди­ца епар­хийс­ки ма­нас­ти­ри и пр.

Ка­то ве­сел и гос­топ­ри­е­мен чо­век, на все­ки го­лям цър­ко­вен праз­ник мит­ро­по­лит Сте­фан ка­ни на обяд или ве­че­ря в мит­ро­по­лит­с­кия дом све­ще­ни­ци с тех­ни­те се­мейс­т­ва или ги по­се­ща­ва при оби­кол­ки­те си в раз­лич­ни на­се­ле­ни мес­та във Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка епар­хия. Те­зи сре­щи ви­на­ги пре­ми­на­ват в ед­на при­ят­на жиз­не­ра­дос­т­на ат­мос­фе­ра, съп­ро­во­де­на с неп­ри­ну­де­ни раз­го­во­ри и мно­го пес­ни, из­пъл­ня­ва­ни от ар­хи­е­рея и гос­ти­те му.

Мит­ро­по­лит Сте­фан при­те­жа­ва при­я­тен и звън­лив те­но­ров глас и оби­ча да пее ­ би­ло в хра­ма или в до­маш­на об­с­та­нов­ка, би­ло на из­лет или раз­ход­ка. До края на жи­во­та си той за­паз­ва на­ви­ка да си та­на­ни­ка, да­же пъ­ту­вай­ки в слу­жеб­ния си ав­то­мо­бил, ка­то гла­сът му и на пре­дел­на въз­раст ос­та­ва чист и ме­ло­ди­чен.

Тук тряб­ва да от­бе­ле­жим, че през всич­ки­те го­ди­ни от жи­во­та си ­ ка­то уче­ник, сту­дент, ду­хов­ник, епис­коп и мит­ро­по­лит, дя­до Сте­фан сис­те­ма­тич­но съ­би­ра и за­пис­ва тек­с­то­ве на раз­лич­ни пес­ни ­ на­род­ни, ста­ри град­с­ки и дру­ги, ко­и­то с ин­те­рес ра­зу­ча­ва. За то­ва сви­де­тел­с­т­ват ед­но мал­ко теф­тер­че от уче­ни­чес­ки­те и сту­ден­т­с­ки­те му го­ди­ни със за­пи­са­ни 40 пес­ни, от­дел­ни за­па­зе­ни лис­т­че­та с не­го­ви за­пис­ки от по-къс­но вре­ме, как­то и тек­с­то­ве на раз­лич­ни пес­ни, из­п­ра­ща­ни му от дру­ги ли­ца.

Буд­на­та съ­вест на мит­ро­по­лит Сте­фан ка­то кли­рик не мо­же да се при­ми­ри с по­се­га­тел­с­т­ва­та вър­ху Цър­к­ва­та.

То­ва про­ли­ча­ва яс­но от ед­но не­го­во пис­мо-из­ло­же­ние до Бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Мак­сим от 70-те го­ди­ни на ХХ век, в ко­е­то вла­ди­ка­та с тре­во­га алар­ми­ра, че въп­ре­ки ста­ра­ни­е­то му да под­дър­жа доб­ро­на­ме­ре­ни от­но­ше­ния с мес­т­ни­те влас­ти, мит­ро­по­ли­я­та е при­тис­ка­на да да­де съг­ла­си­е­то си ня­кои хра­мо­ве и цър­ков­ни имо­ти без­въз­мез­д­но да бъ­дат одър­жа­ве­ни, на ко­е­то той се про­ти­во­пос­та­вя. С при­съ­ща­та му пре­циз­ност, в че­ти­ри от­дел­ни точ­ки мит­ро­по­лит Сте­фан из­чер­па­тел­но опис­ва все­ки от­де­лен слу­чай, ка­то нак­рая за­вър­ш­ва из­ло­же­ни­е­то си с ду­ми­те: “Ва­ше Све­тей­шес­т­во, сму­ще­ни­е­то ни не би би­ло тол­ко­ва сил­но и тре­во­га­та ни не би би­ла тол­ко­ва дъл­бо­ка, ако по­со­че­ни­те слу­чаи бя­ха еди­нич­ни. Аз съм сму­тен ка­то ар­хи­пас­тир и дъл­бо­ко раз­т­ре­во­жен ка­то мит­ро­по­лит, по­не­же на­у­ча­вам, че ще се пра­вят и дру­ги ис­ка­ния за без­въз­мез­д­но пре­да­ва­не на дру­ги цър­к­ви и ма­нас­ти­ри, скъ­по на­ше дос­то­я­ние, скъ­по дос­то­я­ние на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, по­ра­ди ко­е­то дръз­нах да из­вес­тя Ва­ше Све­тей­шес­т­во и Св. Си­нод с брат­с­ка мол­ба за съ­дейс­т­вие чрез еди­но­мис­лие”.

Умо­рен не са­мо фи­зи­чес­ки, а и ду­хов­но от тре­во­ги­те на вре­ме­то, дя­до Сте­фан из­ли­за с пред­ло­же­ние, ар­хи­ман­д­рит До­ме­ти­ан да бъ­де хи­ро­то­ни­сан в епис­коп­с­ки сан и да­ден не­му за ви­ка­рен епис­коп. В свои офи­ци­ал­ни пис­ма от 1973 и 1974 г. по то­зи по­вод до Бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Мак­сим той пра­ви рав­нос­мет­ка на из­пъл­не­ния си ар­хи­е­рейс­ки дълг, ка­то сам кон­с­та­ти­ра: “С Бо­жи­я­та по­мощ и до­кол­ко­то си­ли­те ми дос­ти­га­ха, ето ве­че три­на­де­се­та го­ди­на, от­как слу­жа на Бо­га и на све­та­та Му Цър­к­ва ка­то мит­ро­по­лит на ста­рос­лав­ния Ве­ли­ко­тър­нов­с­ки мит­ро­по­лит­с­ки прес­тол... Об­хо­дих­ме и слу­жих­ме св. Служ­би във всич­ки гра­до­ве и се­ла на епар­хи­я­та... Как­то се знае Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка епар­хия е ед­на от най-го­ле­ми­те ни епар­хии ­ с 9 ду­хов­ни око­лии, ко­е­то ще ре­че, че до­ри за един ар­хи­е­рей с доб­ро здра­ве не би би­ло лес­но да ръ­ко­во­ди и вник­ва под­роб­но във всич­ки епар­хийс­ки де­ла, да не го­во­рим за то­ва кол­ко чес­то той тряб­ва да слу­жи ар­хи­е­рейс­ка св. Ли­тур­гия и дру­ги служ­би, ако тряб­ва точ­но да из­пъл­ни пред­пи­са­ни­я­та на Ус­та­ва на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва. Не на пос­лед­но мяс­то стои и фак­тът, че във Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка епар­хия има 18 ма­нас­ти­ра ­ все­ки със своя сто­пан­с­ка дей­ност и проб­ле­ми, ня­кол­ко си­но­дал­ни и епар­хийс­ки ра­бо­тил­ни­ци и др. Мо­же би все още щях­ме да смог­ва­ме във всич­ко, но през 1970 г. за­бо­лях­ме и то­ва се от­ра­зи неб­ла­гоп­ри­ят­но най-ве­че на фи­зи­чес­ка­та ни из­дър­ж­ли­вост и де­ес­по­соб­ност, ко­е­то най-осе­за­тел­но усе­ща­ме при ар­хи­е­рейс­ки­те ни бо­гос­луж­би”.

Въп­ре­ки теж­ко­то си здра­вос­лов­но със­то­я­ние, вла­ди­ка­та се ста­рае ре­дов­но да по­се­ща­ва за­се­да­ни­я­та на Св. Си­нод и ма­кар в епар­хийс­ки­те си де­ла да е под­по­ма­ган от своя про­то­син­гел или ви­ка­рен епис­коп, в по­ве­че­то слу­чаи сам при­със­т­ва на раз­лич­ни важ­ни цър­ков­ни и граж­дан­с­ки тър­жес­т­ва и про­я­ви, как­то в сво­я­та, та­ка и в дру­ги епар­хии, къ­де­то е по­ка­нен. С бла­гос­ло­ве­ни­е­то му в мно­го хра­мо­ве на епар­хи­я­та се из­вър­ш­ват ре­мон­т­ни ра­бо­ти, а в ня­кои ма­нас­ти­ри про­дъл­жа­ват да се стро­ят но­ви сгра­ди. Не мо­же да не се от­бе­ле­жи и не­го­ва­та лич­на зас­лу­га за из­г­раж­да­не­то през 1970 г. на по­чив­на­та стан­ция на мит­ро­по­ли­я­та в с. Во­не­ща во­да, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ко.

Не по-мал­ко уси­лия вла­ди­ка­та по­ла­га и за неп­рес­тан­но­то об­но­вя­ва­не на кли­ра в сво­я­та епар­хия. Спо­ред ед­на рав­нос­мет­ка, са­мо за 15 го­ди­ни той прив­ли­ча 38 ено­рийс­ки све­ще­ни­ци, пос­т­риг­ва в мо­на­шес­т­во 6 мъ­же и 22 же­ни, от­ли­ча­ва с офи­кия “про­то­йе­рей” 66 ду­ши, 70 про­то­йе­реи ста­ват све­ще­но­и­ко­но­ми, 17 са став­ро­фор­ни­те све­ще­но­и­ко­но­ми, а 6 йе­ро­мо­на­си въ­веж­да в ар­хи­ман­д­рит­с­ко дос­тойн­с­т­во.

Об­ра­зо­ван и на­че­тен, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ки­ят мит­ро­по­лит Сте­фан при­те­жа­ва го­ля­ма лич­на сбир­ка от кни­ги, съ­би­ра­ни още от сту­ден­т­с­ки­те му го­ди­ни. При­жи­ве той ре­ша­ва да нап­ра­ви бла­го­ро­ден жест, ка­то по­да­ря­ва на Ок­ръж­на­та биб­ли­о­те­ка във Ве­ли­ко Тър­но­во цен­на юри­ди­чес­ка ли­те­ра­ту­ра на нем­с­ки език. На­ред с то­ва той по­пъл­ва книж­ния фонд в мит­ро­по­ли­я­та с дру­ги кни­ги, ка­то об­щи­ят брой на да­ре­на­та ли­те­ра­ту­ра е над 600 ек­зем­п­ля­ра, меж­ду ко­и­то има цен­ни заг­ла­вия от по-ми­на­лия век.

Зас­лу­ги­те му на ар­хи­е­рей са оце­не­ни още при­жи­ве с наг­раж­да­ва­не­то му с ор­де­на на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва “Св. Ки­рил и Ме­то­дий” ­ I сте­пен, как­то и с то­зи на Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва ­ “Св. Вла­ди­мир” ­ II сте­пен. За ця­лос­т­ния му при­нос към Цър­к­ва­та Ни­ко­лай VI, па­па и пат­ри­арх Алек­сан­д­рийс­ки и на ця­ла Аф­ри­ка, му връч­ва гра­мо­та и “Чес­т­ния кръст на св. апос­тол и еван­ге­лист Марк” ­ I сте­пен.

От 27 яну­а­ри 1992 г., по­ра­ди нап­ред­на­ла­та си въз­раст и вло­ше­но здра­вос­лов­но със­то­я­ние, митрополит Стефан е ос­во­бо­ден от вся­как­ви ад­ми­нис­т­ра­тив­ни за­дъл­же­ния и жи­вее на по­кой в мит­ро­по­лит­с­кия си дом.

Възникналият през про­лет­та на 1992 г. раз­кол в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, раз­п­рос­т­ра­нил се чрез от­дел­ни лич­нос­ти в раз­лич­ни кра­и­ща на стра­на­та, не ос­та­вя без пос­лед­с­т­вия и ду­хов­ни­те де­ла във Ве­ли­ко­тър­нов­с­ка епар­хия. Въз­пол­з­ва­ли се от не­доб­ро­то здра­вос­лов­но със­то­я­ние на мит­ро­по­лит Сте­фан, ко­рис­то­лю­би­ви лич­нос­ти под­веж­дат ар­хи­е­рея, чрез под­пи­са си да учас­т­ва в не­ща не­яс­ни и не­раз­б­ра­ни от не­го, ко­е­то пък от своя стра­на до­ве­де до не­же­ла­ни и мо­же би не съв­сем спра­вед­ли­ви ка­но­нич­ни сан­к­ции спря­мо не­го.

Мал­ко пре­ди да по­чи­не, през ме­се­ци­те март и май 1995 г., в мо­мент на ум­с­т­ве­но прос­вет­ле­ние, ста­ре­цът са­мо­ръч­но на­писа две по­кай­ни пис­ма до Бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Мак­сим и Св. Си­нод, с ко­е­то же­лаеше да бъ­де оп­рос­тен за не­съз­на­тел­ни­те си дейс­т­вия от сво­и­те съб­ра­тя ар­хи­е­реи, ко­е­то те и сто­ри­ха. С труд­но чет­лив по­черк, тре­пе­ре­ща­та ръ­ка на вла­ди­ка­та е на­пи­са­ла: “Ва­ше Све­тей­шес­т­во, сър­деч­но Ви мо­ля, как­то и чле­но­ве­те на Св. Си­нод, да ми бъ­де прос­тен гре­хът към Цър­к­ва­та Гос­под­ня, за­що­то по­ра­ди стар­чес­ка не­мощ и вън­ш­ни вну­ше­ния сгре­ших. Към края на жи­тейс­кия ми път е страш­но да си оти­да не­оп­рос­тен... Сък­ру­шен съм... Не съм в със­то­я­ние дру­ги­му да спо­де­ля мъ­ка­та си и вяр­вам в доб­ро­то Ви от­но­ше­ние към мен”.

Въп­ре­ки из­пи­та­ни­я­та и неговата фи­зи­чес­ка не­мощ, Бо­гу е би­ло угод­но мит­ро­по­лит Сте­фан да до­жи­вее до дъл­бо­ка ста­рост. Той си оти­ва от то­зи свят на 10 но­ем­в­ри 1995 г. във Ве­ли­ко Тър­но­во, на­вър­шил 88-го­диш­на въз­раст. Опе­ло­то му е из­вър­ше­но на 12 но­ем­в­ри с. г. от Бъл­гар­с­кия пат­ри­арх Мак­сим и чле­но­ве­те на Св. Си­нод във ве­ли­ко­тър­нов­с­кия ка­тед­ра­лен храм “Рож­дес­т­во Бо­го­ро­дич­но”, къ­де­то мно­жес­т­во хрис­ти­я­ни от бли­зо и да­леч бяха дошли за пос­лед­но сбо­гом с но­воп­рес­та­ви­лия се ар­хи­е­рей. Пог­ре­бан е в прит­во­ра на хра­ма на ма­нас­ти­ра “Св. Ни­ко­лай” в с. Ар­ба­на­си, Ве­ли­ко­тър­нов­с­ко.