Спомен за възрожденския духовник Аверкий Петрович

Версия за печат

Авер­кий Пет­ро­вич Бъ­зай­тов е ро­ден в град Со­пот меж­ду 1820 и 1825 го­ди­на. Кръ­щел­но­то му име ве­ро­ят­но е Ан­гел, про­ме­не­но при за­мо­наш­ва­не­то. Ба­щи­но­то му име със си­гур­ност е Пен­чев, про­ме­не­но в Сър­бия на Пет­ро­вич. За не­го най-ра­но съ­об­ща­ва Пет­ко Сла­вей­ков, че през 1842 г. в Габ­ров­с­ко­то учи­ли­ще меж­ду уче­ни­ци­те на со­пот­не­не­ца Ка­лист Лу­ков Ха­мам­джи­ев е и дя­кон Авер­кий от Со­пот, учи­тел, по­ви­ша­ващ об­ра­зо­ва­ни­е­то и ква­ли­фи­ка­ци­я­та си. През 1843 г. се вър­нал в Со­пот­с­кия ма­нас­тир “Св. Спас”. Лю­боз­на­тел­ни­ят мла­деж за­ми­нал за Сър­бия в на­ча­ло­то на 1845 г. да про­дъл­жи об­ра­зо­ва­ни­е­то си в Бел­г­рад­с­ка­та се­ми­на­рия, ко­я­то за­вър­шил с от­ли­чен ус­пех. Там пре­вел от сръб­с­ки “Раз­го­во­ри за сър­деч­но и ду­шев­но об­ра­зо­ва­ние” от ар­хи­ман­д­рит Гав­ра­ил По­по­вич (1847 г.) и “Ц­вят ми­лос­ти или за­ве­ща­ние ча­до­лю­би­ва­го от­ца” от П. Сто­и­шич (1848 г.). В мол­ба­та си до сръб­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во на­пи­сал: “... гле­дай­ки как е бед­ни­ят ми род в най-го­ля­ма тъм­ни­на и без­п­рос­вет­ност, ре­ших се да при­не­са не­що за об­ра­зо­ва­ни­е­то на бед­но­то бъл­гар­с­ко юно­шес­т­во, та да­но Бог и не­го из­ве­де от тъм­но­то към свет­ли­на, от роб­с­т­во­то към сво­бо­да...”.

Пред­го­во­рът на кни­га­та и днес зву­чи актуално: “В­ре­ме е да раз­де­рем плът­на­та за­ве­са, за­ту­ли­ла свет­ли­на­та на прос­ве­ще­ни­е­то за сто­ле­тия и нап­ра­ви­ла пред­ци­те ни и нас не­поз­на­ти за све­та, а сме поз­на­ти за окай­ва­не и охул­ва­не без сле­да в нас от храб­рост­та, сла­ва­та и ве­ли­ко­ле­пи­е­то на пред­ци­те ни ­ най-рев­нос­т­ни­те лю­би­те­ли на прос­ве­ще­ни­е­то от всич­ки пле­ме­на... и на­род­но­то ни чув­с­т­во е мър­т­во, вмес­то да плам­ти по­меж­ду ни, за да си по­ма­га­ме в нуж­ди­те за бла­го­със­то­я­ние и прос­ве­ще­ние, та­ка не­об­хо­ди­ми за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во.”... “за­що­то чрез прос­ве­ще­ни­е­то ще ста­нем дос­той­ни по­том­ци... да мо­жем да се на­ре­чем зас­лу­жи­ла част на све­та. Лю­без­на мла­деж, при­е­ми с усър­дие и таз книж­ка... ус­пя­вай и из­рас­ти в мъд­рост­та и доб­ро­де­тел­та за пох­ва­ла, за чест на на­ро­да си и сла­ва на Съз­да­те­ля.” (Всич­ки ци­та­ти са с мал­ки сък­ра­ще­ния и осъв­ре­ме­нен пра­во­пис.)

Той се вър­нал в Со­пот ка­то гла­вен учи­тел и спо­мо­щес­т­во­ва­тел на че­ти­ри кни­ги от 1848, до 1855 г. То­га­ва со­пот­с­ко­то учи­ли­ще ста­на­ло клас­но и бил по­ка­нен след за­ми­на­ва­не­то на Ка­лист Лу­ков за Од­рин да пре­по­да­ва сам “всич­ки клас­ни” на­у­ки: гра­ма­ти­ка, ис­то­рия, арит­ме­ти­ка, зе­ме­о­пи­са­ние и цър­ков­на ис­то­рия. Впос­лед­с­т­вие пре­по­да­вал за­ед­но с еру­ди­ра­ни­те учи­те­ли Рай­но По­по­вич и Ге­ор­ги Ико­но­мов. Бил във връз­ка с вид­ни­те прос­ве­ти­те­ли Най­ден Ге­ров и Йо­а­ким Гру­ев с пис­ма от 1849 и 1850 г. През вто­ра­та го­ди­на за­ед­но с Ка­лист Лу­ков са би­ли на го­диш­ния из­пит на уче­ни­ци­те на Ни­ко­ла Ка­сап­с­ки в Ка­ло­фер. С дя­кон Гри­го­рий Гог пре­ве­ли “Цър­ков­на ис­то­рия...” (1855 г.). Оти­шъл в Сви­щов през 1851 г. да убеж­да­ва за още ед­но учи­ли­ще с пре­по­да­ва­тел Алек­сан­дър Ек­зарх. От на­ча­ло­то на 1857 г. бил на­ет за учи­тел във Ви­дин, къ­де­то пред­ло­жил да се праз­ну­ват св. Ки­рил и Ме­то­дий.

През про­лет­та на 1858 г. по­да­рил кни­ги­те си на учи­ли­ща­та в Со­пот и 34-го­ди­шен за­ми­нал да про­дъл­жи об­ра­зо­ва­ни­е­то си в Ки­ев­с­ка­та ду­хов­на ака­де­мия. В Оде­са се срещ­нал с Ра­ков­с­ки и за­не­съл на уча­щи­те се в Ки­ев бъл­гар­и не­го­вия “По­ка­за­лец или ръ­ко­вод­с­т­во за тър­се­не и съ­би­ра­не най-ста­ри­те чер­ти на на­шия бит, език, на­се­ле­ние, уп­рав­ле­ние и слав­но ми­на­ло” (Оде­са, 1859 г.), ка­то под­пи­сал пръв пис­мо­то, из­ра­зя­ва­що въз­тор­га на всич­ки. Авер­кий се гри­жел и за под­го­тов­ка на учи­те­ли и учи­тел­ки за Ро­ди­на­та си. Със се­бе си за­вел в Ки­ев­с­ка­та се­ми­на­рия Ди­ми­тър Фин­гов от Ка­ло­фер и Си­ме­он Те­пав­с­ки от Пле­вен, уче­ни­ци в Сви­щов на Ни­ко­ла Ка­сап­с­ки. Из­мо­лил от 1860 г. че­ти­ри сти­пен­дии за бъл­гар­с­ки мо­ми­че­та в Ки­ев­с­кия жен­с­ки ин­с­ти­тут. От Вар­на за­ми­на­ли Ан­то­ни­на и Иван­ка, а от Ца­риг­рад ­ ро­де­ни­те в Коп­рив­щи­ца Ра­да Гу­го­ва (пле­мен­ни­ца на Най­ден Ге­ров, ка­то омъ­же­на Кир­ко­вич) и Па­раш­ке­ва Шу­шу­ло­ва (ве­ро­ят­но пър­во­то ли­бе на Бо­тев). Авер­кий оти­шъл на соб­с­т­ве­ни сред­с­т­ва до Ца­риг­рад, за да ги взе­ме и от­ве­де в Ки­ев, къ­де­то им пре­по­да­вал бъл­гар­с­ки език и гра­ма­ти­ка.

Авер­кий на­пус­нал Ду­хов­на­та ака­де­мия и Ки­ев на 19.04.1862 г. и прис­тиг­нал в Дрез­ден, за да изу­ча­ва фи­ло­со­фия, но пър­во ус­во­ил нем­с­ки и мал­ко френ­с­ки. Там той със­та­вил “Кра­тък бъл­га­ро-нем­с­ки реч­ник” и на­пи­сал “На­род­ни раз­го­во­ри за всес­т­ран­но по­у­че­ние на Бъл­гар­с­кия на­род” ­ “... с не­у­мор­но при­ле­жа­ние и неп­ре­къс­на­та ра­бо­та ка­то бъл­гар­с­ки пат­ри­от за ду­хо­вен по­лет на на­род­ност­та си...”. В пис­мо до Най­ден Ге­ров за на­би­ра­не на спо­мо­щес­т­во­ва­те­ли той се об­ръ­ща към ес­на­фи­те да из­п­ра­тят на свои раз­нос­ки мла­де­жи в Гер­ма­ния, ко­и­то да се изу­чат или да ус­во­ят за­на­ят, за да пре­да­дат на­у­че­но­то на дру­ги де­ца в Бъл­га­рия. Нак­рая на пис­мо­то уп­рек­ва “фа­на­ри­о­ти­те и... бо­га­ти­те ни, ще бъ­дат съ­де­ни от Бо­га, за­що­то не жер­т­ват има­не­то си в пол­за на на­ро­да си и прос­ве­та­та му” и кон­с­та­ти­рал, че “не­на­вист­та е об­ща бо­лест на на­ро­ди­те ни, ко­я­то ще се пре­мах­не с прос­ве­ще­ни­е­то им”.

През ав­густ 1865 г. се вър­нал в Бел­г­рад при със­ту­ден­та си от Ки­ев Бел­г­рад­с­кия мит­ро­по­лит Ми­ха­ил. На Авер­кий въз­ло­жи­ли да със­та­ви учеб­ник по ис­то­рия, по­до­бен на нем­с­ки­те. С ука­зи на сръб­с­кия княз бил наз­на­чен за учи­тел пос­ле­до­ва­тел­но в Зай­чар, Не­го­тин и Кра­гу­е­вац до зав­ръ­ща­не­то му в Бъл­га­рия през ля­то­то на 1872 г.

Ек­зар­хи­я­та на от­с­ко­ро са­мос­то­я­тел­на­та Бъл­гар­с­ка цър­к­ва ис­ка­ла бър­зо да наз­на­чи ар­хи­е­реи на епар­хи­и­те, за да не се за­е­мат от гър­ци. Авер­кий бил пре­по­ръ­чан от Плов­див­с­кия мит­ро­по­лит Па­на­рет и но­ми­ни­ран на вто­ро мяс­то от об­щи­ни­те на Вра­ца, Пле­вен и Оря­хо­во през но­ем­в­ри с. г. Ка­то от­го­ва­рящ на всич­ки ус­ло­вия Авер­кий Пет­ро­вич бил из­б­ран еди­но­душ­но на 23 фев­ру­а­ри 1873 г. от Св. Си­нод. Си­но­дът го из­ви­кал в Ца­риг­рад и го пре­дуп­ре­ди­ли за пред­с­то­я­щи­те труд­нос­ти. Ръ­ко­по­ло­жен бил за Вра­чан­с­ки мит­ро­по­лит на 26-и съ­щия ме­сец.

Във Вра­чан­с­ка епар­хия бил пос­рещ­нат тър­жес­т­ве­но, но ос­та­нал са­мо го­ди­на и по­ло­ви­на, из­пъл­не­на с неп­ри­ят­нос­ти. Вра­ча­ни има­ли тра­ди­ци­он­на неп­ри­я­зън към вла­ди­ци­те, ка­то още от 1820 г. дейс­т­ва­ли за из­гон­ва­не на гър­ци­те. Зат­руд­не­ния пре­диз­вик­ва­ли мес­т­ни­те пър­вен­ци, свър­за­ни с тур­с­ка­та власт. Ни­кол­чо Зан­кин от Вра­ца още през 50-те го­ди­ни се на­мес­вал в учи­лищ­ни­те ра­бо­ти, а след сва­ля­не­то на Па­и­сий през 60-те из­ця­ло по­ел уп­рав­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та до прис­ти­га­не­то на Авер­кий. Зан­кин каз­вал: “А­вер­кий мо­же да е умен, но ня­ма усет да се сбли­жи с нас. Не сме свик­на­ли на гос­по­дар­с­ко­то му дър­жа­не, то не ни ха­рес­ва и ще тряб­ва и не­го да из­го­ним.”

“М­ла­ди­те”, на­че­ло с учи­те­ля Иван ­ син на Пет­ко Сла­вей­ков, счи­та­ли Авер­кий за “ду­хов­ник от стар тип, ми­ле­ещ за на­ро­да, но гри­жещ се на пър­во мяс­то за цър­ков­ни­те за­дъл­же­ни­я”. По­лу­чи­ли­те об­ра­зо­ва­ние се на­дя­ва­ли на не­го за от­к­ри­ва­не на учи­ли­ща, учи­тел­с­ки мес­та и уве­ли­ча­ва­не на зап­ла­ти­те. Авер­кий имал же­ла­ние да се от­к­ри­ят но­ви учи­ли­ща и цър­к­ви, но въз­мож­нос­ти­те му би­ли ог­ра­ни­че­ни от об­щи­ни­те, ко­и­то има­ли фи­нан­со­ви­те сред­с­т­ва и ре­ши­тел­на­та ду­ма. При­ет бил “П­рив­ре­ме­нен ус­тав на бо­гос­па­ся­е­ма­та Вра­чан­с­ка епар­хи­я”, кой­то сил­но ог­ра­ни­ча­вал ар­хи­е­рея. До­ри за об­хо­да є тряб­ва­ло раз­ре­ше­ние от по­се­ща­ва­на­та об­щи­на. Авер­кий се оп­ла­кал на Св. Си­нод, че се ме­сят в ду­хов­ни­те де­ла, ко­и­то при­над­ле­жат са­мо не­му, ка­то в тях вклю­чил и учи­лищ­ни­те ра­бо­ти. Той не раз­б­рал, че ус­ло­ви­я­та са се про­ме­ни­ли и на­се­ле­ни­е­то не ис­ка учи­ли­ща­та да бъ­дат към Цър­к­ва­та. Св. Си­нод от­х­вър­лил ус­та­ва на вра­ча­ни ка­то не­ка­но­ни­чен и не­съв­мес­тим с цър­ков­ни­те оби­чаи, но не ока­зал по­мощ в от­но­ше­ни­я­та му с об­щи­на­ри­те.

По мол­ба на хрис­ти­я­ни Авер­кий Вра­чан­с­ки обър­нал вни­ма­ние на мо­ми­те, во­де­щи раз­пус­нат жи­вот по тур­с­ки­те чиф­ли­ци. Той оп­рос­тил по­ка­я­ли­те се, ко­и­то се омъ­жи­ли, но упор­с­т­ва­щи­те афе­ро­сал (от­лъ­чил) от Цър­к­ва­та и чрез мес­т­ни­те све­ще­ни­ци ги зат­во­рил. Ба­щи­те им се оп­ла­ка­ли на мес­т­ния кай­ма­ка­мин-пи­я­ни­ца и чрез ру­сен­с­кия ва­лия на Ве­ли­кия ве­зир. Пос­лед­ни­ят по­ис­кал да се вдиг­не афе­рос­ва­не­то от До­рос­то­ло-Чер­вен­с­кия мит­ро­по­лит Гри­го­рий, а той ка­то член на Св. Си­нод го по­съ­вет­вал да от­с­т­ра­ни вре­мен­но Авер­кий до стих­ва­не на страс­ти­те. Меж­дув­ре­мен­но пос­лед­ни­ят бил нак­ле­ве­тен за сът­руд­ни­чес­т­во с Ко­ми­те­та в Бу­ку­рещ, при за­ти­ши­е­то след обес­ва­не­то на Лев­с­ки до­ри тур­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во не по­вяр­ва­ло и пред­ло­жи­ло от­с­т­ра­ня­ва­не са­мо за зат­ва­ря­не­то на мо­ми­те, не­же­ла­е­щи да се омъ­жат, а да жи­ве­ят при тур­с­ки чиф­лик­чии. След де­вет ме­се­ца Авер­кий сам по­дал ос­тав­ка­та си “по­ра­ди кли­мат вре­ден за здра­ве­то ми”. Ге­ор­ги Ти­шев, сек­ре­та­рят на ек­зар­ха, дал след­на­та оцен­ка: “Да се чу­ди и мае чо­век за не­о­пит­ност­та и не­съ­об­ра­зи­тел­ност­та на та­зи доб­ра ду­ша, поч­тен, ис­к­рен и рев­нос­тен ста­рец” (са­мо на око­ло 50 го­ди­ни).

Авер­кий ос­та­нал в Ца­риг­рад ка­то ар­хи­е­рей “от за­па­са”, при теж­ки ма­те­ри­ал­ни ус­ло­вия и уг­не­тя­ва­що го чув­с­т­во на изос­та­вен, по­жер­т­ван и без пер­с­пек­ти­ва. За крат­ко бил пред­сто­я­тел на цър­к­ва­та “Св. Сте­фан” в Ца­риг­рад. Ос­та­на­ли без до­хо­ди с Пар­те­ний Ни­шав­с­ки, би­ли на край­но не­дос­та­тъч­на из­д­ръж­ка от Ек­зар­хи­я­та. Вес­т­ник “Век” от 27.03.1876 г. на­пи­сал: “Жал­ко е мъж ка­то не­го да стои без ра­бо­та, в ко­я­то да раз­ви­ва ар­хи­е­рейс­ка­та си рев­ност. До­ка­то мла­да­та ек­зар­хия има ос­т­ра не­об­хо­ди­мост от об­ра­зо­ва­ни и дей­ни ду­хов­ни­ци, тур­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во дър­жи два­ма за­лож­ни­ци в Ца­риг­рад с не­до­ка­за­ни и не­от­х­вър­ле­ни об­ви­не­ни­я.” Авер­кий че­ти­ри пъ­ти нап­раз­но нас­то­я­вал пред Св. Си­нод: да му се съ­бе­ре вла­ди­чи­на­та за вре­ме­то, ко­га­то е бил във Вра­ца; да бъ­де оп­рав­дан от тур­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во; да се наз­на­чи за вла­ди­ка в Скоп­с­ка епар­хия и да му се раз­ре­ши да тър­си пре­пи­та­ни­е­то си дру­га­де. Сме­се­ни­ят съ­вет при Ек­зар­хи­я­та на два пъ­ти ре­шил: да убе­дят Вра­чан­с­ка­та об­щи­на да го при­е­ме от­но­во или да бъ­де наз­на­чен за вла­ди­ка в Скоп­с­ка или Ви­дин­с­ка епар­хия. Но съ­би­ти­я­та през 1876 и 1877 г. не бла­гоп­ри­ят­с­т­ва­ли ре­а­ли­зи­ра­не­то им. Не­до­вол­ни­ят Авер­кий под­к­ре­пил “Из­ло­же­ние до всич­ки епар­хии за свик­ва­не цър­ков­но-на­ро­ден съ­бор за от­с­т­ра­ня­ва­не Ек­зарх Ан­тим I при из­ти­ча­не на ман­да­та му”. Авер­кий с Да­мас­кин Ве­леш­ко-Стру­миш­ки би­ли по­ка­не­ни от тур­с­ко­то вън­ш­но ми­нис­тер­с­т­во да при­със­т­ват при съ­об­ща­ва­не­то на Св. Си­нод, че Ан­тим не се пол­з­ва с до­ве­ри­е­то на сул­та­на. След 5 дни ек­зар­хът се от­тег­лил и бил из­б­ран нов ­ Йо­сиф I.

През 1877 г. бил от­пе­ча­тан “Общ ре­ли­ги­оз­но-фи­ло­соф­с­ки прег­лед на ис­ти­на­та в хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­ги­я” от Авер­кий Вра­чан­с­ки. Кни­га­та и же­ла­ни­е­то за на­пис­ва­не на но­ви по­ка­за­ли, че той се вър­нал към ми­си­я­та си на прос­ве­ти­тел.

Ре­ше­ни­е­то за из­п­ла­ща­не на де­кем­в­рийс­ка­та му зап­ла­та от 6 яну­а­ри 1878 г. до­каз­ва, че то­га­ва още е бил жив. На 27 с. м. Ек­зарх Йо­сиф съ­об­щил, че е по­чи­нал, ка­то ос­та­вил 460 гро­ша, неп­ла­тен на­ем и сре­бъ­рен ча­сов­ник, кой­то пре­да­ли на пле­мен­ни­ка му Пе­тър Ми­тев Бъ­зай­тов, то­га­ва уче­ник в Ца­риг­рад. Авер­кий по­чи­нал на око­ло 54 г. Той бил пог­ре­бан в дво­ра на ста­ра­та (дър­ве­на­та) цър­к­ва “Св. Сте­фан”. Кос­ти­те на пог­ре­ба­ни­те там би­ли из­ва­де­ни при пос­т­ро­я­ва­не­то на но­ва­та (же­ляз­на­та) цър­к­ва и след ли­тий­но шес­т­вие ­ съх­ра­не­ни на­вяр­но в нея.

Та­ка зас­лу­жи­ли­ят ро­до­лю­бец Авер­кий Вра­чан­с­ки за­вър­шил зем­ния си път ­ огор­чен и в не­до­и­мък, но не­раз­ко­ле­бан в ми­си­я­та си на прос­ве­ти­тел и на­ро­ден бу­ди­тел; до­ча­кал по­бед­ния ход на рус­ки­те во­и­ни и ве­ро­ят­но зав­зе­ма­не­то на Од­рин на 20.01. с. г. Авер­кий бил мо­нах, ня­мал пре­ки нас­лед­ни­ци, а са­мо пле­мен­ни­ци, но ос­та­вил на на­ро­да си сто­ти­ци за­вър­ши­ли учи­ли­ще, де­сет­ки учи­те­ли, пре­ве­де­ни и ав­тор­с­ки кни­ги и най-ве­че ог­ром­на­та си лю­бов към Оте­чес­т­во­то на “бъл­га­рин от ду­ша и сър­це”.

По ма­те­ри­а­ли на Ха­мам­джи­ев Кон­с­тан­тин Б. “А­вер­кий Пет­ро­вич ­ све­тъл об­раз от Бъл­гар­с­ко­то въз­раж­да­не”, И. Пр. (1-2), БАН, С., 1999.