Отвъд границите - един ден в обителта на св. Гавриил Лесновски

По заръка на св. Архангел Михаил преп. Гавриил навлязъл в Лесновската планина, близо до сегашния град Кратово, построил манастир и църква, посветена на Архистратига. Събрал монаси, поставил им игумен и оставил там цялото си имущество, а сам се оттеглил в планината за пустиножителство и безмълвие, където пребивавал в трезвение, молитви, прекарвайки дни и нощи без сън, като претърпял много мъки от бесовете.

Четири постници, в които се е подвизавал светецът, са посочени в „Изяснително писание”, което срещаме в ръкописи, датиращи малко след обширното житие на светеца. Те се намират в околностите на манастира и са запазени до днес: една на юг, втората в местността Градище (Коларско), в която се намира фреска на Успение на Пресвета Богородица, третата - в подножието на Илиински връх, посветена на св. пророк Илия, а последната - в Облово в една голяма пещера, в която, според житието и службата на св. Гавриил, преподобният се е подвизавал 30 г. (Манастир „Св. Гаврил Лесновски”, издание на братството на манастира.) Тази пещера, по думите на игуменът Дамаскин се намира на ок. 4 ч. от манастира.

После преп. Гавриил се завърнал в манастира и там починал на 15 януари. Тялото му престояло в земята 30 години. След това той се явил три пъти на един руски монах Иосиф, който живеел в Средец (София) и който бил човек смирен и въздържан от всякакви светски неща, бодър в молитва и пост, и въобще богоугоден. Той намерил, че това е божествено откровение и, като известил за това Софийския митрополит, отишли в Лесновския манастир, намерили гроба на светеца, извадили нетленните му мощи и ги поставили в църквата, за да бъдат почитани от монаси и миряни. („Жития на българските светии”, † Левкийски епископ Партений, том ІІ,С, 1974).

Много чудеса са ставали при тях: слепи проглеждали, хроми се изправяли, бесновати се излекували... "Изцеления течаха от светите мощи като река. И много години беше тишина."

В пространен пасаж от т. нар. "Народно житие на Гавриил Лесновски", се разказва за помощта, която св. Гавриил оказва на "Михаил Велики, княз български", който владеел Злетовската област, за да победи някой си Мавраган, описан като богат и силен езичник ("елинина родомъ", поганец), който нахлул във владенията му. При първата битка след това Михаил бил победен и се оттеглил с войската си в Ратковица, където край извор се помолил на Бога и на преподобния светец Гавриил. След това заспал и насън светецът, го посъветвал да иде през нощта с двама войници през Злетово в лагера на Мавраган в Ратаица и да го убие с копие в палатите му. Михаил го послушал. В последния момент се уплашил, но светецът подкрепил ръката му. На другия ден князът нападнал поганците и спечелил битката, след което често посещавал светеца (манастира) и го дарявал. (Иванов, Й., 1931, с. 398-399; СБЛ 4, с. 174).

Според проложното житие на преподобния от 1330 г. мощите на свети Гавриил Лесновски били пренесени в столицата Търново, където "те лежат дори до днес и раздават изцеления". Това става по заповед на цар Калоян (1197-1207 г.). Но след турското нашествие в България и падането на Търново в турска власт (1393 г.) следите им се губят. В църквата на Лесновския манастир, обаче, още личи мястото, където те са били положени до пренасянето им.

Любовта към Бога и примерът на св. Гавриил Лесновски събират в околността на основания от него манастир много монаси, ревностни да му подражават в молитвата, въздържанието и трезвението. Около Лесновския манастир се изграждат множество по-малки манастири, скитове, параклиси и постници, поради което той бил наречен „Велика лавра”. В същото „Изяснително писание” се изброяват следните скитове: на изток от манастира „Св. Никола”, с 12 монаси; „Св. Димитрий” - с 11; „Св. Безсребреници” - с 40; „Св. Възнесение” - с 55; „Св. Йоан Кръстител”, „Св. Спиридон”, „Св. Марина”, „Успение Богородично” (Пирог); на запад от манастира „Св. Варвара” - с 6 монаси, „Св. Параскева” - с 15, „Св. Георги” - с 18, „Св. Илия” и „Св. Симеон Мироточиви” - с 22 монаси; на север параклисът „Покров Богородичен” с 2 монаси, постницата и параклисът „Св. арх. Михаил”; и на юг „Св. Безсребреници” с 11 монаси.

Според Йордан Иванов сведенията в „Изяснително писание” се отнасят до 14 в. и показват, че Лесновския манастир с неговите скитове, постници и многобройно монашество е едно от най-големите монашески поселения по онова време на Балканския полуостров с над 200 монаси.

Ктиторски стенопис на северната стена до иконостаса и надпис, на каменния стълб над вратата на църквата, датиращ от 1341 г. свидетелстват, че севастократор Йоан Оливер, от двора на крал Стефан Душан, обновил „от темели” манастирската църква и я дарил със скъпоценни съсъди, икони със сребърни обкови и много имоти, и отстъпил манастира като метох на Хилендарския манастир. На събора в Скопие през 1347 г. издигнали Лесновския манастир в седалище на новосъздадената Злетовска епископия, влизаща в диоцеза на Скопска митрополия на Ипекската патриаршия. За да отговори на новия си статут на съборен храм църквата била разширена с притвор, увенчан с второ кубе, за което свидетелства друг надпис от 1349 г. на старогръцки, разположен над този от 1341 г., от който разбираме, че ктитор и на този градеж е Йоан Оливер, със съпругата и синовете си. За последен път Злетовската епископия се споменава в 1353 г. Тя просъществувала най-много до 1381 г., през която тогавашният владетел на Злетовска област Константин Деян връща Лесновския манастир на Хилендарския манастир.

С нахлуването на турците на Балканите положението на свещенството, монашеството и християнското население силно се влошило. Много манастири и църкви били ограбени и разрушени, имотите им заграбени. Много обители запустели. За отбелязване е, че през цялото протежение на турското владичество няма нито един податък за турско насилие над храма на Лесновския манастир.

Според преданието, скоро след нашествието на османците, Мурат-бег дошъл в манастира с войска, за да погуби монасите и обителта, но като похулил Христа и християнската вяра, цялата му дясна страна се парализирала, както и на най-близките му хора. Но след покаяние и молитва към св. Гавриил се излекувал и в знак за защита над манастира поставил под кръста на средното кубе полумесец. Благодарение на местните рудници и превилегированото положение на местните феодали и жители, Лесновския манастир бил добре поддържан чак до 17 в. Двама богати братя феодали Никола и Георки Пепик от Кратово през 1558 г. на мястото на по-стар дървен издигнали още един притвор към храма от камък и кръщелна от мрамор. (този притвор е разрушен през 1957 г. от атеистическата власт и днес отново е изграден от братята на манастира - б. а.) Издигнали и двуетажно крило с монашески килии и конак за поклонници.

Благодарение на други местни ктитори били направени и други обновявания на манастира през този период.

Но когато през 1805 г. бившият Дечански монах Теодосий дошъл, заварил манастира запустял. С помощта на местните, той препокрил и ремонтирал църквата и изградил 12 килии. През 1808 г. към него се присъединил и йером. Гавриил от Рилския манастир с когото изградили и нови конаци за поклонници. От тогава датира и сегашният дърворезбен иконостас изработен от прочутия Дебърски майстор дърворезбар и иконописец Петре Филипович, дело на когото са едни от най-прекрасните дърворезбени образци, като тези в Бигорския манастир, Рилския и Лесновския манастир, в църквата „Пресв. Богородица” в Скопие, в Крушево и др.

Изработил иконостаса и на църквата „Св. Спас” в Скопие, където е оставил портрети на себе си и на помощниците си пред работната маса с длета в ръка, а под образите им стои надпис, потвърждаващ българската му народност: „Перви майсторъ Петре Филиповичъ от Гари, Макриа от Галичник. Бугари дебрани от Мала река 1824” (Йордан Иванов. „Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика“, С.,1917, стр.215.)

От своето основаване до днес Великата Лесновска лавра се числи към диоцеза на различни епархии и поместни православни църкви. При падането на България под византийска власт през 1018 г. с указ на император Василий ІІ Българската патриаршия е понижена в ранг и е обявена за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид. Официалната титла на охридските архиепископи първоначално е „Архиепископ на цяла България” (Αρχιεπίσκοπος της πάσης Βουλγαριας), от средата на 12 век и "Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България" или "на всички българи" (Αρχιεπίσκοπος της πρωτης 'Ιουστινιανης και πάσης Βουλγαριας или ΄αρχιεπίσκοπος Βουλγάρων). Първоначално архиепископията обхваща 31 епископии върху територията на цяла България, без част от Тракия, в това число и Мороздвиската епархия, към която се числяла по онова време Великата Лесновска лавра. Към края на 13 в., при крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321), Мороздвиска епархия била присъединена към Ипекската архиепископия. (Иван Снѣгаровъ, „История на Охридската Архиепископия”, Том 1. , София, 1995).

От 1557 г. Злетовската епископия с център Лесновската св. обител преминава към диоцеза на Кюстендилка епархия на обновената Ипекска (Печка) патриаршия, от 1766 г. манастирът е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а от 1887 г. в състава на Скопската епархия, която, след референдум сред местното население, се причислява към учредената през 1870 г. Българската екзархия.

По това време след препоръка на Скопската митрополия от Св. Гора пристига йером. Козма с 18 монаси, които обновяват замрелия монашески живот в обителта. След т. нар. Винишка афера игуменът архим. Козма е заточен в Мала Азия с други дейци на ВМОРО. Връща се през 1902 г. и управлява Лесновския манастир до 1906, когато поради болест заминава за София и там се упокоил. След него игуменството поема йером. Гавриил. През неговото управление манастирът бележи икономически и духовен подем. Упокоил се в Господа през 1935 г. („Манастир Св. Гаврил Лесновски”, издание на манастирското братство, 2011)

През 1919 г. след Първата световна война Сърбия откупува от Цариградската патриаршия шест епархии в днешна Македония, от които оформят три. В една от тях Злетовско-струмишката попада Лесновския манастир.

Според местното население, преди Втората световна война, в манастира идват и се подвизават трима руски монаси: Виталий, Ермолай и Михаил. След войната 1947 г,. със закона за аграрната реформа, земята и добитъкът на манастира били отнети. По разкази на местното население отец Виталий заминал за Света Гора, а отец Михаил бил пребит до смърт от властите в Кратово, където отишъл да се жалва за отнетите имоти. До 1974 г. манастирът остава без монашество. Само отделни монаси и свещеници за кратко време пребивават в него.

През декември 1974 г. в манастира от Света Гора пристига йеромонах Гавриил Светогорец (1974-1990 г.), по-късно Велички епископ, който възражда духовния живот в обителта и вярата в околното население, посадена от св. Гавриил Лесновски и съхранена от ревностни монаси през вековете. За него разказват, че е бил голям постник и молитвеник. Бил родом от Щип, но се подвизавал на Света Гора. Когато дошъл, той намира манастира пуст, разрушен и ограбен, през него минавали трактори, бил обърнат в стопански двор. Баща му, след като овдовява, дошъл при него и приел монашеско пострижение под името Кирил.

С усилията еп. Гавриил Светогорец и по неговите молитви, приживе и след упокоението му в Господа, манастирското братство и духовният живот в обителта се възраждат. През 1997 г. тук идва настоящият Брегалнички митрополит Иларион, който, до избирането си за епархийски архиерей, е игумен на Лесновския манастир. През 1998 г. идва настоящия игумен йером. Дамаскин и постепенно се събира братство. Днес то наброява 9 монаха - всички под 40-годишни - към братството се числи и митрополит Иларион.

Бяхме слушали вече за „истинския монах” - владиката Иларион, но ние имахме и радостта да се запознаем с него. Прие ни в архондарика и дълго разговаряхме около отрупаната, в наша чест, с плодове трапеза. Той приема монашество едва 21-годишен в м-ра „Св. Наум” в Охрид. После, с още един събрат възраждат монашеството в Бигорския манастир ”Св. Йоан Кръстител”, след което идва в Лесновския. Всеки ден той пътува до митрополията в Щип, където е седалището на епархията, и привечер се прибира в обителта. Казва, че преди да поеме Брегалнишката епархия, е поставил условие да си остане в манастира, защото монасите били млади и неукрепнали и се боял да не се повредят. „Някой ден те може да станат архиереи, а архиереят трябва да е жертва пред Бога за свещениците и народа, жертва богоугодна” - разсъждава той.

В манастира се подвизават по Светогорски типик. В 4 часа започва Полунощницата и до към 7.30 приключва утринното богослужение. В 15 ч. през лятото и в 16 през зимата започва вечерното: Девети час, Вечерня, в 19/20 ч. е Повечерието. След това всеки има свое килийно правило. Трапеза имат два пъти - в 9 ч. и в 17 ч.

През останалото време всеки поема своето послушание - в храма, магерницата или стопанството на обителта.

При денационализацията, в периода 2002-2004, манастирът си връща голяма част от имотите. Макар че в годините на неговото запустяване в землището му се застроява и днес той се намира сред селските къщи и дворове. Понастоящем братството разполага с ок. 40 хектара земя, няколкостотин овце и едър рогат добитък за които се грижат сами. Възстановяват и изгорялото северно крило на манастира и правят нов водопровод. Полагат усилия и да възстановят околните скитове и да ги върнат към духовен живот.

- При толкова много работа сигурно нямате много желаещи за монаси - отбелязвам.

- По-добре да идват по-малко, но да са добри монаси, които ще се спасяват - усмихва се игуменът - а не такива, които само се разхождат с мантиите си като пауни.

Не мога да не се съглася с него.

Митрополит Иларион ни разказа за последните Лесновски подвижници - упокоилият се през 1935 г. игумен Гавриил, дошъл в манастира от Света Гора с игуменът Козма, дошлият през 1974 г. Гавриил Светогорец и родния му баща отец Кирил и ни заведе да ни покаже гробовете им. Намират се до южната страна на манастирския храм „Св. Архангел Михаил”. Владиката разказва, че 40 дена след погребението на Велички еп. Гавриил (+1990) от гроба му нощем излизали пламъци. Жена, която месела просфорите за манастира, от отсрещната махала видяла пламъците и бързо отишла - помислила, че оставени горящи свещи са подпалили гроба.

Разказва, че често от гроба излизало благоухание и при него стават множество чудеса. Възнамеряват да предприемат процедура по канонизацията му, но още е твърде рано - изминали са едва 20 години от кончината му. Християните много го почитали. Впрочем, в неделен ден за литургия в манастира идвали над 150 миряни, някой, които изминавали десетки километри, за да дойдат на служба именно тук - в обителта на св. Гавриил Лесновски, в която пламъка на духовния живот запален от светеца не угасва през вековете и до днес.

С неохота се разделяме с митрополит Иларион с уговорката да се видим отново, и потегляме към Осоговския манастир, където вече ни очакваха. Пак преминаваме през Кратово, родният град на св. Георги Софийски, през селца с чудни църкви, долини и баири... Смълчани сме в спомена за обителта, която току що напуснахме и тази, към която сме се запътили, за чудните хора, които срещнахме по пътя си и за тези, които заварихме в тях и които с пословичното Авраамово гостоприемство ни отвориха вратите и сърцата си. Всичко е така близко и родно! Защото е православно.

Ще отбележа, че докато се рових в търсене на сведения за двата манастира, независимо дали източниците бяха български, сръбски или македонски - всички имаха нещо общо - ревността да им препишат своята национална идентичност. Сигурно и аз не съм устояла на това изкушение, но трябва да призная, че колкото и да се вглеждах в историческите карти, в податките за историята на манастирите, в сведенията за духовния и книжовен живот кипял в тях, ми беше трудно да определя чий принос за разцвета на двата манастира е най-голям, кой народ има най-голямо основание да ги нарече свои.

Както е видно от житията им и църковната памет св. Йоаким Осоговски и св. Гавриил Лесновски са помагали на турци, арменци, българи, гърци, сърби, помагат и на жителите на днешна Р Македония. В градежа на техните обители са влагали молитви, вяра и любов, духовни и телесни сили, средства и труд православни хора с различна националност. Влагат и сега. И си мисля, че не случайно житиеписците не са отбелязали изрично националността на двамата светии, а само главното - че са от рода Христов, че са Божии; че не случайно, където и да са се местели границите, все са се намирали боголюбиви люде, които са се грижели обителта да не загине. И че в крайна сметка светците са светци и покровители на онези, които с вяра прибягват към тяхното застъпничество и се стараят да следват примера им, а обителите са на онези, които влизат като чеда Божии в Божия дом. Националността тук няма никакво значение.

Снимки: Йоан-Михаил Карамихалев