Празникът и Евхаристията

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Волоколамски митрополит ИЛАРИОН (Алфеев)

Пър­ви­ят праз­ник ка­то ден, сво­бо­ден от ра­бо­та, ка­то ден за от­дих и по­кой (а имен­но по та­къв на­чин съв­ре­мен­ни­ят чо­век въз­при­е­ма все­ки праз­ник) е бил де­нят, кой­то е нас­тъ­пил след шест­те дни на сът­во­ре­ни­е­то: “И свър­ши Бог до сед­мия ден Сво­и­те де­ла, що пра­ви и в сед­мия ден си по­чи­на от всич­ки­те Си де­ла, що из­вър­ши. И Бог бла­гос­ло­ви сед­мия ден и го ос­ве­ти” (Бит. 2:2-3).

Жи­во­тът на пър­во­съз­да­де­на­та двой­ка в рая е ми­­на­­вал в по­коя на съ­бот­ния ден. Чо­век още не е тряб­ва­ло с пот на че­ло да си оси­гу­ря­ва не­об­хо­ди­ми­те сред­с­т­ва, за да съ­щес­т­ву­ва. Той е бил в неп­ре­къс­на­то бо­го­об­ще­ние, а за­о­би­ка­ля­щи­ят го свят ­ в със­то­я­ние на хар­мо­ния.

Но гре­хо­па­де­ни­е­то до­ве­ло след се­бе си до на­ру­ша­ва­не на то­ва райс­ко със­то­я­ние. По-го­ля­ма­та си част от вре­ме­то чо­век за­поч­нал да от­де­ля на не­об­хо­ди­ми­те за за­до­во­ля­ва­не на жиз­не­ни­те си нуж­ди тру­до­ве. За об­щу­ва­не с Бо­га, ко­е­то ос­нов­но се из­ра­зя­ва­ло в бла­го­да­ре­ние (на гръц­ки ­ ев­ха­рис­тия), се от­к­ро­я­ва­ли от­дел­ни дни, ко­е­то се пот­вър­ж­да­ва от биб­лейс­ко­то опи­са­ние на жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на Ка­ин и Авел. Зна­чи, още то­га­ва е съ­щес­т­ву­вал ри­ту­а­лът на праз­ни­ка-жер­т­воп­ри­но­ше­ние, кой­то се ус­та­но­вя­вал в точ­но оп­ре­де­ле­но вре­ме от го­ди­на­та, има­ло е оп­ре­де­лен кръг от за­дъл­же­ния на чо­ве­ка по от­но­ше­ние на Бо­га, из­ра­зя­ва­щи се в от­п­ра­вя­не на бла­го­дар­ност пос­ред­с­т­вом жер­т­ва.

Биб­ли­я­та спо­ме­на­ва не­ед­нок­рат­но за жер­т­ви, из­вър­ш­ва­ни от хо­ра­та в знак на бла­го­дар­ност към Тво­ре­ца за про­я­ве­ни­те от Не­го бла­го­де­я­ния. Тук са и жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на Ной след свър­ше­ка на Все­мир­ния по­топ (вж. Бит. 8:20-22), и на Ав­ра­ам ­ бли­зо до Ве­тил (вж. Бит. 12:8), в дъб­ра­ва­та Мам­ре, ко­я­то е в Хев­рон (вж. Бит. 13:18), във Вир­са­вия (вж. Бит. 26:23-25); Иаков съг­ра­дил жер­т­ве­ник в Си­хем (вж. Бит. 33:18-20). Гос­под по­ве­лил на Иаков да из­диг­не жер­т­ве­ник във Ве­тил, къ­де­то по-пре­ди му се явил, ко­га­то той бя­гал от Исав (вж. Бит. 35:1) и др.

Но ус­та­но­вя­ва­не­то на праз­ни­ци­те, свър­за­ни­те с тях бо­гос­лу­же­ния и жер­т­воп­ри­но­ше­ния и под­роб­но­то рег­ла­мен­ти­ра­не на по­ве­де­ни­е­то на Бо­жия на­род през те­зи дни се от­на­ся око­ло вре­ме­то на из­ли­за­не­то му от Еги­пет.

Та­ка, в да­ре­ния на из­б­ра­ния на­род Де­ка­лог за­по­вед­та за съ­бо­та­та от вто­ра­та гла­ва на кни­га Би­тие се кон­к­ре­ти­зи­ра: “Пом­ни съ­бот­ния ден, за да го све­тиш; шест де­на ра­бо­ти и вър­ши в тях всич­ки­те си ра­бо­ти; а сед­ми­ят ден е съ­бо­та на Гос­по­да, твоя Бог: не­дей вър­ши в не­го ни­как­ва ра­бо­та ни ти, ни син ти, ни дъ­ще­ря ти, ни ро­бът ти, ни ро­би­ня­та ти, ни... твой до­би­тък, ни­то при­шъ­ле­цът ти, кой­то се на­ми­ра в жи­ли­ща­та ти; за­що­то в шест де­на съз­да­де Гос­под не­бе­то и зе­мя­та, мо­ре­то и всич­ко, що е в тях, а в сед­мия ден си по­чи­на; за­то­ва Гос­под бла­гос­ло­ви съ­бот­ния ден и го ос­ве­ти” (Изх. 20:8-11).

По та­къв на­чин ос­но­ва­та на пър­вия в чо­веш­ка­та ис­то­рия праз­ник ле­жа­ло бо­жес­т­ве­но­то пос­та­нов­ле­ние ка­то за­ед­но с то­ва той е имал и ес­тес­т­ве­ния ха­рак­тер на не­об­хо­ди­ма за тру­де­щия се по­чив­ка.

То­ва, че Са­ми­ят Гос­под е ус­та­но­вил праз­нич­ния ка­лен­дар, го­во­ри за важ­ност­та на праз­ни­ка в на­шия жи­вот. Та на­ли, от­бе­ляз­вай­ки праз­ни­ка, Бо­жи­ят на­род не са­мо си при­пом­ня ня­как­во съ­би­тие от ис­то­ри­я­та си, но съ­що и сви­де­тел­с­т­ва за то­ва, че пом­ни Бо­жи­и­те де­ла, жи­вее с то­зи спо­мен, ак­ту­а­ли­зи­ра го в съв­ре­мен­ност­та. Но праз­ни­кът е обър­нат с ли­це не са­мо към па­мет­та на на­ро­да. Той е обър­нат и към “па­мет­та” на Бо­га; праз­ни­кът Му “при­пом­ня” за Не­го­ва­та лю­бов към на­ро­да Му и е при­зив да за­па­зи и въ­зоб­но­ви оне­зи ми­лос­ти, ко­и­то Той е да­ру­вал на пред­ци­те. Важ­но е да се от­бе­ле­жи, че за­по­вед­та за съ­бо­та­та, как­то и за дру­ги по-къс­ни праз­ни­ци, съ­дър­жа в се­бе си два ас­пек­та: слу­же­ние на Бо­га и от­каз от зем­ни гри­жи и де­ла.

Най-важ­ни­те ста­ро­за­вет­ни праз­ни­ци са би­ли Пас­ха и Пет­де­сет­ни­ца. А най-важ­на­та част при вся­ко праз­ну­ва­не е би­ла тра­пе­за­та.

И пър­ва­та Ев­ха­рис­тия, из­вър­ше­на от Са­мия Хрис­тос, е би­ла про­дъл­же­ние и раз­ви­тие на праз­нич­на­та пас­хал­на тра­пе­за, ко­я­то е има­ла све­щен ха­рак­тер, за­що­то на нея са пре­об­ла­да­ва­ли ре­ли­ги­оз­ни­те пре­жи­вя­ва­ния, и тра­ди­ци­он­ни­те праз­нич­ни яс­тия са би­ли под­чи­не­ни на ре­ли­ги­оз­на­та идея. Вмес­те­на във фор­ма­та на ста­ро­за­вет­на­та пас­хал­на ве­че­ря, ко­я­то е връ­ща­ла към спо­ме­ни­те за из­ли­за­не­то на Из­ра­ил от Еги­пет, но­ва­та Пас­ха е има­ла за свой смис­лов цен­тър раз­пя­ти­е­то и въз­к­ре­се­ни­е­то на Си­на Бо­жий. И Спа­си­те­лят е за­по­вя­дал на уче­ни­ци­те Си да из­вър­ш­ват Пас­ха не ка­то въз­по­ме­на­ние за из­хо­да от Еги­пет, а ка­то въз­по­ме­на­ние за Не­го ­ за Не­го­вия из­ход от смърт­та към жи­во­та. Пас­хал­ни­ят аг­нец е бил ед­нов­ре­мен­но и жер­т­ва за из­ра­зя­ва­не на бла­го­дар­ност за из­ба­вя­не­то от еги­пет­с­кия плен, и жер­т­ва за про­ше­ние и уми­лос­ти­вя­ва­не за гре­хо­ве­те на на­ро­да, и глав­на част на праз­нич­на­та тра­пе­за. Всич­ки те­зи три еле­мен­та ­ бла­го­дар­ност, про­ше­ние и тра­пе­за ­ при­със­т­ват в Ев­ха­рис­ти­я­та.

В ран­нох­рис­ти­ян­с­ка­та Цър­к­ва го­диш­ни­ят бо­гос­лу­же­бен ци­къл съ­що се е ос­но­ва­вал на Пас­ха и Пет­де­сет­ни­ца. Унас­ле­де­ни от юдейс­ка­та тра­ди­ция, те­зи праз­ни­ци при­до­би­ли но­во съ­дър­жа­ние: Пас­ха от са­мо­то на­ча­ло е би­ла праз­ну­ва­не на Въз­к­ре­се­ни­е­то на Хрис­та, а Пет­де­сет­ни­ца ­ въз­по­ме­на­ние за сли­за­не­то на Све­тия Дух вър­ху апос­то­ли­те, ус­та­но­вя­ва­не на Но­вия За­вет меж­ду Бо­га и Но­вия Из­ра­ил ­ хрис­ти­я­ни­те.

През II век Цър­к­ва­та за­поч­ва да по­чи­та мъ­че­ни­ци­те, ка­то от­де­ля в ка­лен­да­ра дни за мо­лит­ве­но­то им спо­ме­на­ва­не. Най-ста­ро­то сви­де­тел­с­т­во за то­ва е “Мъ­че­ни­чес­т­во­то на све­ти По­ли­карп Смир­нен­с­ки”, от­на­ся­що се към сре­да­та на II век. Ха­рак­тер­но е, че по­чи­та­не­то на мъ­че­ни­ци­те в то­зи па­мет­ник не се от­де­ля от пок­ло­не­ни­е­то на Хрис­та: “Ние Му се пок­ла­ня­ме ка­то на Син Бо­жий; а мъ­че­ни­ци­те ка­то уче­ни­ци и сле­дов­ни­ци Гос­под­ни оби­ча­ме дос­той­но за не­по­бе­ди­ма­та им при­вър­за­ност към своя Цар и Учи­тел. Бог да да­де и ние да бъ­дем тех­ни съ­об­щ­ни­ци и съ­у­че­ни­ци!” И ма­кар че пър­во­на­чал­но кул­тът на все­ки мъ­че­ник е бил свър­зан с де­ня на не­го­ва­та кон­чи­на, цър­ков­но­то въз­по­ме­на­ние за то­ва съ­би­тие ви­на­ги е има­ло праз­ни­чен ха­рак­тер. В края на по­вес­т­во­ва­ни­е­то за кон­чи­на­та на све­ти По­ли­карп се каз­ва: “След то­ва ние взех­ме кос­ти­те му, ко­и­то са по-скъ­по­цен­ни от скъ­по­цен­ни­те ка­мъ­ни и по-бла­го­род­ни от зла­то­то, и ги по­ло­жих­ме къ­де­то след­ва. Там Гос­под, ако е въз­мож­но, ще да­де и ние, ко­и­то сме се съб­ра­ли във ве­се­лие и ра­дост, да от­п­раз­ну­ва­ме рож­де­ния ден на Не­го­вия мъ­че­ник, в па­мет на оне­зи, ко­и­то са се под­ви­за­ва­ли пре­ди нас и ка­то нас­тав­ле­ние и под­го­тов­ка за бъ­де­щи­те (под­виж­ни­ци)”.

През IV век бо­гос­лу­жеб­ни­ят кръг на хрис­ти­ян­с­ка­та Цър­к­ва се раз­ши­ря­ва съ­щес­т­ве­но бла­го­да­ре­ние въ­веж­да­не­то на но­ви праз­ни­ци, пре­ос­мис­ля­не на ста­ри­те, до­ба­вя­не чес­т­ва­не­то на но­ви све­тии, “об­мя­на на праз­ни­ци” меж­ду по­мес­т­ни­те Цър­к­ви. И, раз­би­ра се, цен­тър на вся­ко праз­ну­ва­не е би­ло бо­гос­лу­же­ни­е­то ­ Ев­ха­рис­ти­я­та.

Все­ки от све­ти­те от­ци от то­зи пе­ри­од ни е ос­та­вил про­по­ве­ди за ед­ни или дру­ги праз­ни­ци. Ед­нов­ре­мен­но с то­ва е ста­ва­ло и ос­мис­ля­не­то на са­мия фе­но­мен хрис­ти­ян­с­ки праз­ник. За­бе­ле­жи­тел­на ро­ля в то­ва от­но­ше­ние е изиг­рал све­ти­те­лят Гри­го­рий Бо­гос­лов. В ед­на своя про­по­вед за Рож­дес­т­во Хрис­то­во той го­во­ри за го­диш­ния ци­къл от цър­ков­ни праз­ни­ци и за то­ва, как в про­дъл­же­ние на ед­на ли­тур­гий­на го­ди­на пред очи­те на вяр­ва­щия хрис­ти­я­нин пре­ми­на­ва це­ли­ят жи­вот на Иисус: “Та на­ли мал­ко по-къс­но (из­ра­зът “мал­ко по-къс­но” е ука­за­ние за най-близ­кия до Рож­дес­т­во праз­ник на Кръ­ще­ни­е­то Гос­под­не ­ Де­ня на Свет­ли­ни­те ­ бел. М.И.) ще ви­диш Иисус и очис­т­ващ се в Йор­дан... ще ви­диш и раз­т­ва­ря­щи­те се не­бе­са (Марк. 1:10); ще Го ви­диш при­е­мащ сви­де­тел­с­т­во от род­с­т­ве­ния Му Дух, из­ку­ша­ван и по­беж­да­ващ из­ку­си­те­ля, при­е­мащ слу­же­ни­е­то на Ан­ге­ли­те, из­це­ля­ващ вся­ка бо­лест и вся­ка не­мощ в хо­ра­та (Мат. 4:23), жи­вот­во­рящ мър­т­ви­те... из­гон­ващ де­мо­ни­те... с ня­кол­ко хля­ба на­си­щащ хи­ля­ди, хо­дещ по мо­ре­то, пре­да­ван, раз­пъ­ван и раз­пъ­ващ моя грях, при­на­сян (в жер­т­ва) ка­то аг­нец и при­на­сящ ка­то све­ще­ник, пог­реб­ван ка­то чо­век и въз­к­ръс­ващ ка­то Бог, а след то­ва въз­ли­защ на не­бе­то и ид­ващ със сла­ва­та Си. Ето кол­ко праз­ни­ци имам по по­вод на вся­ко Хрис­то­во тайн­с­т­во! Но глав­но­то в тях е ед­но: мо­ят път към съ­вър­шен­с­т­во, въз­съз­да­ва­не и въз­в­ръ­ща­не към пър­вия Адам”.

Све­ти­те­лят Гри­го­рий учи, че за вяр­ва­щия все­ки цър­ко­вен праз­ник тряб­ва да е но­во стъ­па­ло по пъ­тя към съ­вър­шен­с­т­во­то, но­во проз­ре­ние в жи­во­та и из­ку­пи­тел­ния под­виг на Иису­с.

В съ­що­то Сло­во све­ти­те­лят под­чер­та­ва, че хрис­ти­ян­с­ки­ят праз­ник не е в то­ва да си ус­т­рой­ва­ме пир­шес­т­ва, да се на­си­ща­ме с из­тън­че­ни яс­тия и да се опи­ва­ме със скъ­пи ви­на. За вяр­ва­щия праз­ни­кът се със­тои в то­ва: да иде в хра­ма и там да се нас­ла­ди на сло­во­то Бо­жие.

Спо­ред друг ве­лик све­ти­тел, св. Йо­ан Зла­то­уст, имен­но в хра­ма се из­вър­ш­ва праз­нич­ни­ят пир ­ пи­рът на вя­ра­та.

Тук, учас­т­вай­ки в Ев­ха­рис­ти­я­та, ние не са­мо се сре­ща­ме със Спа­си­те­ля, пре­би­ва­ващ ре­ал­но с нас в све­ти­те Да­ро­ве, но и се при­об­ща­ва­ме с Пре­чис­то­то Му Тя­ло и Не­го­ва­та Чес­т­на Кръв, ка­то по то­зи на­чин ста­ва­ме учас­т­ни­ци на ис­тин­на­та праз­нич­на тра­пе­за.

“И та­ка, всич­ки ­ влез­те в ра­дост­та на Гос­по­да! И пър­ви­те, и пос­лед­ни­те ­ при­е­ме­те наг­ра­да; бо­га­ти и бед­ни ­ за­ед­но ли­ку­вай­те; вие, ко­и­то се въз­дър­жа­те, и ко­и­то сте без гри­жи ­ ед­нак­во по­че­те­те то­зи ден; вие, ко­и­то сте пос­ти­ли, и ко­и­то не сте пос­ти­ли ­ се­га се въз­ве­се­ле­те! Тра­пе­за­та е обил­на, всич­ки се нас­ла­де­те! Те­ле­цът е уго­ен, ни­кой да не си оти­ва гла­ден! Всич­ки се нас­ла­де­те от пи­ра на вя­ра­та, всич­ки въз­п­ри­е­ме­те бо­гат­с­т­во­то на бла­гост­та!” ­ при­зо­ва­ва хрис­ти­я­ни­те учи­те­лят на Цър­к­ва­та в зна­ме­ни­то­то си ог­ла­си­тел­но Сло­во за све­та­та Пас­ха.

И ако Ев­ха­рис­ти­я­та е цен­тър и сми­съл на хрис­ти­ян­с­кия праз­ник, то учас­ти­е­то в праз­ну­ва­не­то е не­мис­ли­мо без учас­тие в Ев­ха­рис­ти­я­та. За то­ва го­во­рят пре­по­доб­ни­те Ни­ко­дим Све­то­го­рец и Ма­ка­рий Ко­рин­т­с­ки: “Ко­и­то ма­кар че пос­тят пре­ди Пас­ха, но на Пас­ха не се при­час­тя­ват, та­ки­ва хо­ра не праз­ну­ват Пас­ха. Оне­зи, ко­и­то не са под­гот­ве­ни на все­ки праз­ник да се при­час­тя­ват с Тя­ло­то и Кръв­та Гос­под­ни, не мо­гат ис­тин­с­ки да праз­ну­ват и не­дел­ни­те дни, и дру­ги праз­ни­ци в го­ди­на­та, за­що­то те­зи хо­ра ня­мат в се­бе си при­чи­на­та и по­во­да за праз­ни­ка, кой­то е Слад­чай­ши­ят Иисус Хрис­тос, и ня­мат она­зи ду­хов­на ра­дост, ко­я­то се раж­да от Бо­жес­т­ве­но­то при­об­ща­ва­не”.

Все­ки ден, спо­ред пре­по­доб­ни­те Ни­ко­дим и Ма­ка­рий, мо­же да ста­не праз­ник: “Ис­каш ли да праз­ну­ваш все­ки ден? Ис­каш ли да праз­ну­ваш све­та­та Пас­ха ко­га­то по­же­ла­еш и да се рад­ваш с не­из­ре­че­на ра­дост по вре­ме на то­зи скръ­бен жи­вот? Неп­ре­къс­на­то при­бяг­вай към Тайн­с­т­во­то и се при­час­тя­вай с нуж­на­та под­го­тов­ка, и то­га­ва ще се нас­ла­диш от то­ва ко­е­то же­ла­еш. На­ли ис­тин­на­та Пас­ха и ис­тин­ни­ят праз­ник на ду­ша­та е Хрис­тос, Кой­то се при­на­ся в жер­т­ва в Тайн­с­т­во­то”.

Тук поч­ти дос­лов­но се въз­п­ро­из­веж­да уче­ни­е­то на св. Си­ме­он Но­ви Бо­гос­лов за жи­во­та ка­то неп­ре­къс­нат праз­ник на при­об­ща­ва­не към Бо­га. Пре­по­доб­ни­ят Си­ме­он пи­ше: “Ако ти та­ка праз­ну­ваш, та­ка при­е­маш и све­ти­те Тай­ни, це­ли­ят ти жи­вот ще бъ­де еди­нен праз­ник, до­ри не праз­ник, а на­ча­тък на праз­ни­ка и един­на­та Пас­ха, пре­ход и пре­сел­ва­не от ви­ди­мо­то към умо­пос­ти­га­е­мо­то”.

Раз­съж­да­вай­ки за хрис­ти­ян­с­ки­те праз­ни­ци, не мо­жем да из­бег­нем те­ма­та за вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то на вре­мен­но­то и веч­но­то в на­шия жи­вот. Си­нът Бо­жий, ро­ден от От­ца из­вън вре­ме­то и пре­ди вся­ко вре­ме, пре­ди всич­ки ве­ко­ве, във въп­лъ­ще­ни­е­то Си съ­е­ди­ня­ва вре­мен­но­то и веч­но­то, зем­но­то и не­бес­но­то.

И праз­ни­кът, и Ев­ха­рис­ти­я­та пре­о­до­ля­ват вре­ме­то и явя­ват веч­ност­та на оне­зи, ко­и­то учас­т­ват в тях.

Ев­ха­рис­ти­я­та е не прос­то бла­го­чес­ти­во въз­по­ме­на­ва­не за Тай­на­та ве­че­ря, из­вър­ш­ва­но от Цър­к­ва­та в пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ле­ни дни, не е ней­на ди­дак­тич­на ин­с­це­ни­ров­ка, но е ней­но пос­то­ян­но пов­то­ре­ние. Из­вър­ши­тел на Тайн­с­т­во­то е Са­ми­ят Иисус Хрис­тос, и вся­ка из­вър­ш­ва­на ли­тур­гия е не прос­то сим­во­лич­но въз­по­ме­на­ва­не за то­ва съ­би­тие, но не­го­во про­дъл­же­ние и ак­ту­а­ли­за­ция. Ма­кар Ев­ха­рис­ти­я­та да се из­вър­ш­ва в раз­лич­но вре­ме и на раз­лич­ни мес­та, тя ос­та­ва ед­на, пре­о­до­ля­вай­ки гра­ни­ци­те на вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то. За то­ва све­ти­те­лят Йо­ан Зла­то­уст каз­ва: “Вяр­вай­те, че се­га се из­вър­ш­ва съ­ща­та она­зи ве­че­ря, в ко­я­то Са­ми­ят Той е бил учас­т­ник. Ед­на­та от дру­га­та по ни­що не се от­ли­ча­ва. Не­въз­мож­но е да се ка­же, че та­зи е из­вър­ш­ва­на от чо­век, а она­зи е из­вър­шил Хрис­тос; нап­ро­тив, и ед­на­та и дру­га­та из­вър­ш­ва Са­ми­ят Той. Ко­га­то ви­диш, че све­ще­ни­кът ти пре­по­да­ва Да­ро­ве­те, пред­с­та­вяй си, че то­ва го пра­ви не све­ще­ни­кът, но Хрис­тос прос­ти­ра към те­бе ръ­ка”.

Спо­ред ду­ми­те на све­ти­те­ля: “Ние пос­то­ян­но при­на­ся­ме един и същ Аг­нец, а не днес един, ут­ре друг ­ но ви­на­ги еди­ния и съ­щия. По та­къв на­чин то­ва е ед­на жер­т­ва. Ма­кар че тя се при­на­ся на мно­го мес­та, ни­ма има мно­го Хрис­то­сов­ци? Не, Хрис­тос е един нав­ся­къ­де, и тук е в пъл­но­та, и там е в пъл­но­та, ед­но е Не­го­во­то тя­ло. И как­то Той ­ би­дей­ки пре­но­сим на мно­го мес­та - е ед­но Тя­ло, а не мно­го те­ла, та­ка и жер­т­ва­та е ед­на. Той е на­ши­ят Пър­вос­ве­ще­ник, при­не­съл жер­т­ва, ко­я­то ни очис­т­ва; нея при­на­ся­ме и ние се­га, при­не­се­на то­га­ва, но не на­ма­ля­ва­ща се...

Не дру­га жер­т­ва, как­ва­то при­на­сял ня­ко­га­шният пър­вос­ве­ще­ник, но она­зи съ­ща­та при­на­ся­ме пос­то­ян­но...”.

На дру­го мяс­то св. Йоан Зла­то­уст под­чер­та­ва: “Хрис­тос и се­га пред­с­тои; Кой­то е уч­ре­дил она­зи тра­пе­за, Той съ­щи­ят се­га съз­да­ва и та­зи. Не чо­ве­кът прет­во­ря­ва пред­ло­же­но­то в Тя­ло и Кръв Хрис­то­ви, но Са­ми­ят раз­п­нат за нас Хрис­тос. Пред­с­та­вяй­ки Не­го­вия об­раз, све­ще­ни­кът стои и про­из­на­ся оне­зи сло­ва, а дейс­т­ва си­ла­та и бла­го­дат­та Бо­жия”.

Ев­ха­рис­ти­я­та е не са­мо въз­по­ме­на­ние за Гол­гот­с­ка­та жер­т­ва, но е ней­но­то пос­то­ян­но въз­п­ро­из­веж­да­не, за ко­е­то сви­де­тел­с­т­ват тек­с­то­ве­те на ев­ха­рис­тий­ни­те мо­лит­ви. Те­зи мо­лит­ви са про­ни­за­ни от те­ма­та за жер­т­ва­та, ко­я­то се при­на­ся “за всич­ки лю­де и за­ра­ди всич­ко”, ко­е­то от­но­во пот­вър­ж­да­ва сбли­жа­ва­не­то на Ев­ха­рис­ти­я­та с древ­но­то хра­мо­во бо­гос­лу­же­ние, чий­то цен­тър е би­ло жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то.

В мо­лит­ва “след пос­тав­янето на св. Да­ро­ве на св. Престол” на ли­тур­ги­я­та на св. Ва­си­лий Ве­ли­ки пред­с­то­я­щи­ят све­ще­нос­лу­жи­тел мо­ли Бо­га да при­е­ме служ­ба­та на учас­т­ва­щи­те в ли­тур­ги­я­та съ­що как­то Той е при­ел “Аве­ле­ви­те да­ро­ве” ­ при­на­ся­не­то от Авел на жер­т­ва пред Бо­га (вж. Бит. 4:4), “Но­е­ви­те жер­т­ви” ­ жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то на Ной след свър­ше­ка на по­то­па (вж. Бит. 8:20-22), “Ав­ра­а­мо­во­то всеп­ло­дие” ­ при­на­ся­не­то от Ав­ра­ам жер­т­ва - си­на си Иса­ак (вж. Бит. 22:1-14), “Мо­и­се­е­во­то и Ааро­но­во­то све­щен­с­т­во” ­ све­щен­с­т­во­то на Мо­и­сей и Аарон (вж. Пс. 98:6), “Са­му­и­ло­ви­те мир­ни” ­ мир­ни­те жер­т­ви, при­не­се­ни от Са­му­ил (вж. 1 Цар. 11:14-15). Тук се спо­ме­на­ват пет сю­же­та от Све­ще­на­та ис­то­рия, въз­п­ри­е­ма­ни в хрис­ти­ян­с­ка­та тра­ди­ция ка­то пър­во­об­ра­зи на Ев­ха­рис­ти­я­та. От мо­мен­та на Тай­на­та ве­че­ря Ев­ха­рис­ти­я­та се явя­ва она­зи един­с­т­ве­на жер­т­ва, ко­я­то е не­об­хо­ди­ма за спа­се­ни­е­то и ко­я­то за­ме­ня ста­ро­за­вет­ни­те жер­т­ви и все­съ­же­ния.

Ци­ти­ра­на­та мо­лит­ва раз­к­ри­ва сми­съ­ла на св. Ли­тур­гия ка­то Тайн­с­т­во­то на Но­вия за­вет, кой­то съ­е­ди­ня­ва ця­ла­та ис­то­рия на чо­ве­чес­т­во­то от сът­во­ря­ва­не­то на све­та с ес­ха­то­ло­гич­но­то очак­ва­не на Страш­ния съд. Мо­лит­ва­та ус­та­но­вя­ва при­ем­с­т­ве­ността меж­ду ста­ро­за­вет­ния култ на все­съ­же­ния и жер­т­ви и но­во­за­вет­на­та Ев­ха­рис­тия, чий­то пър­во­об­раз те­зи жер­т­ви са би­ли.

Пър­во­об­раз на хрис­ти­ян­с­ки праз­ник, каз­ва све­ти­те­лят Гри­го­рий Бо­гос­лов, е ста­ро­за­вет­ни­ят “юби­лей” ­ го­ди­на на ос­во­бож­да­ва­не и въз­с­та­но­вя­ва­не. Спо­ред Мо­и­се­е­вия за­кон, вся­ка сед­ма го­ди­на се е въз­п­ри­е­ма­ла ка­то го­ди­на за по­чив­ка, ко­га­то не се е раз­ре­ша­ва­ло да се за­ся­ват по­ля­та и да се бе­ре гроз­де; вся­ка пет­де­се­та го­ди­на е би­ла обя­вя­ва­на за юби­лей­на ­ за праз­нич­на го­ди­на, ко­га­то хо­ра­та се връ­ща­ли във вла­де­ни­я­та си, дъл­го­ве­те на длъж­ни­ци­те се оп­ро­ща­ва­ли, а ро­би­те би­ли пус­ка­ни на сво­бо­да. От­реж­да­не­то на юби­лей­на го­ди­на, по сво­е­об­ра­зен на­чин пос­ве­те­на на Бо­га, се пред­пис­ва­ло не са­мо за да се да­де по­чив­ка на хо­ра­та, но и, до­кол­ко­то е въз­мож­но, за да се ко­ри­ги­рат съ­щес­т­ву­ва­щи­те в чо­веш­ко­то об­щес­т­во не­ра­вен­с­т­во и нес­п­ра­вед­ли­вост. Юби­ле­ят е бил го­ди­на за пра­ве­не на рав­нос­мет­ка, ко­га­то хо­ра­та да­ва­ли от­чет пред Бо­га и един пред друг за то­ва, как те ус­т­рой­ват жи­во­та си, до­кол­ко са го пре­ус­т­ро­и­ли в по-го­ля­мо съ­от­вет­с­т­вие с Бо­жи­и­те за­по­ве­ди.

Юби­ле­ят по та­къв на­чин се очер­та­вал ка­то пър­во­об­раз на чо­веш­кия жи­вот в бъ­де­щия век къ­де­то ня­ма со­ци­ал­но не­ра­вен­с­т­во, ро­би и гос­по­да­ри, за­е­мо­да­те­ли и длъж­ни­ци: “Чис­ло­то се­дем се по­чи­та от че­да­та на ев­рейс­кия на­род на ос­но­ва­ние на Мо­и­се­е­вия за­кон... То­ва по­чи­та­ние при тях се прос­ти­ра не са­мо до дни­те, но об­х­ва­ща и го­ди­ни­те. Що се от­на­ся до дни­те, то ев­ре­и­те пос­то­ян­но по­чи­тат съ­бо­та­та ­ седмия ден..., що се от­на­ся до го­ди­ни­те ­ то вся­ка сед­ма го­ди­на при тях е го­ди­на за по­чив­ка. Ос­вен то­ва те по­чи­тат не са­мо сед­ми­те го­ди­ни, но и годината след сед­ем­ сед­ми го­ди­ни (7х7=49). И та­­ка сед­ми­­­­те седми дни­­ раж­­­дат Пет­­­де­­сет­­­ни­­ца, ко­­я­­то те на­­ри­­чат свят ден, а пет­де­се­та­та го­­ди­на, при тях е на­­ре­­че­­на юби­­лей, ко­га­то зе­мя­та по­чи­ва, ро­би­те по­лу­ча­ват сво­бо­да, а по­зем­ле­ни­те имо­ти се връ­щат на пре­диш­ни­те сто­па­ни. За­що­то то­зи на­род пос­ве­ща­ва на Бо­га не са­мо от пър­ви­те пло­до­ве и от пър­во­род­ни­те, но и от пър­ви­те дни и го­ди­ни. Та­ка по­чи­та­но­то чис­ло се­дем е до­ве­ло до чес­т­ва­не­то на Пет­де­сет­ни­ца. За­що­то чис­ло­то се­дем, ум­но­же­но на се­бе си, да­ва пет­де­сет без един ден, кой­то сме за­е­ли от бъ­де­щия век, би­дей­ки ед­но-вре­мен­но ос­ми и пър­ви, по-доб­ре да ка­жем ­ еди­нен и нес­кон­ча­ем”.

В хрис­ти­ян­с­ка­та тра­ди­ция Пет­де­сет­ни­ца е праз­ник на Све­тия Дух ­ Уте­ши­теля, Кой­то ид­ва на смя­на на въз­нес­лия се на не­бе­то Хрис­тос. Хрис­то­ви­те де­ла на зе­мя­та са се свър­ши­ли, и за Хрис­та ка­то чо­век от мо­мен­та на Не­го­во­то пог­ре­бе­ние е нас­тъ­пи­ла съ­бо­та­та на по­коя. За хрис­ти­я­ни­те след Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во е нас­тъ­пи­ла ера­та на юби­лей ­ без­к­рай­на­та пет­де­се­та го­ди­на, ко­я­то за­поч­ва на зе­мя­та и пре­ми­на­ва във веч­ност­та. Ера­та на юби­лея се ха­рак­те­ри­зи­ра пре­ди всич­ко с ак­тив­но­то об­но­вя­ва­що дейс­т­вие на Све­тия Дух. Под въз­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та на Ду­ха хо­ра­та се про­ме­нят кар­ди­нал­но, прев­ръ­щай­ки се от ов­ча­ри в про­ро­ци, от ри­ба­ри ­ в апос­то­ли.

Све­ти­те­лят Гри­го­рий смя­та, че хрис­ти­ян­с­ки­ят праз­ник ни­ко­га не тряб­ва да за­вър­ш­ва. Той го­во­ри за то­ва, за­вър­ш­вай­ки про­по­вед­та си за Пет­де­сет­ни­ца: “Ние тряб­ва ве­че да си тръг­ва­ме, за­що­то е ка­за­но дос­та­тъч­но; тър­жес­т­во­то, оба­че, не­ка ни­ко­га да не се прек­ра­ти, но да праз­ну­ва­ме ­ се­га те­лес­но, а в ско­ро вре­ме на­пъл­но ду­хов­но, ко­га­то и при­чи­ни­те на праз­ни­ка ще уз­на­ем в по-чист вид в са­мо­то Сло­во и Бо­га и на­шия Гос­под Иисус Хрис­тос ­ ис­тин­ния праз­ник и ве­се­ли­е­то на спа­ся­ва­ни­те”.

Це­ли­ят жи­вот на хрис­ти­я­ни­на тряб­ва да ста­не неп­ре­къс­нат праз­ник неп­рес­тан­на Пет­де­сет­ни­ца, юби­лей­на го­ди­на, ко­я­то за­поч­ва в мо­мен­та на кръ­ще­ни­е­то и ня­ма край. Зем­ни­ят жи­вот мо­же да ста­не за хрис­ти­я­ни­на без­к­рай­но праз­ну­ва­не на при­об­ща­ва­не­то към Бо­га чрез Цър­к­ва­та и Ев­ха­рис­ти­я­та. Го­диш­ни­ят кръг от цър­ков­ни праз­ни­ци, съ­що как­то и тайн­с­т­ва­та на Цър­к­ва­та, спо­ма­га за пос­то­ян­ния пре­ход на чо­ве­ка от вре­ме­то във веч­ност­та, за пос­те­пен­но­то от­да­ле­ча­ва­не от всич­ко зем­но и при­об­ща­ва­не­то му към не­бес­но­то. Но ис­тин­с­ки­ят праз­ник и ис­тин­но­то тайн­с­т­во ще нас­тъ­пи ед­ва там ­ из­вън пре­де­ла на вре­ме­то, къ­де­то чо­ве­кът ще се срещ­не с Бо­га ли­це в ли­це. Ис­тин­с­ки­ят праз­ник е Са­ми­ят Гос­под Иисус Хрис­тос, Ко­го­то в неп­рес­тан­но ли­ку­ва­не вяр­ва­щи­те съ­зер­ца­ват в Цар­с­т­во­то Бо­жие, къ­де­то си­но­ве­те на Цар­с­т­во­то ве­че ня­ма да се при­час­тя­ват с Тя­ло­то и Кръв­та Хрис­то­ви под вид на хляб и ви­но, но действително и в пъл­но­та ще се при­час­тя­ват със Са­мия Хрис­тос ­ Из­точ­ни­ка на жи­во­та и без­с­мър­ти­е­то!

Пре­вод: Люд­ми­ла ДИ­МИТ­РО­ВА

Док­лад на Во­ло­ко­лам­с­кия мит­ро­по­лит Иларион, пред­се­да­те­л на От­де­ла за вън­ш­но­цър­ков­ни връз­ки на Мос­ков­с­ката пат­ри­аршия (Ки­ев, 29 сеп­тем­в­ри 2010 г.)

Източник: 
"Църковен вестник", бр. 24/2011