Празникът и Евхаристията
Първият празник като ден, свободен от работа, като ден за отдих и покой (а именно по такъв начин съвременният човек възприема всеки празник) е бил денят, който е настъпил след шестте дни на сътворението: “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. И Бог благослови седмия ден и го освети” (Бит. 2:2-3).
Животът на първосъздадената двойка в рая е минавал в покоя на съботния ден. Човек още не е трябвало с пот на чело да си осигурява необходимите средства, за да съществува. Той е бил в непрекъснато богообщение, а заобикалящият го свят в състояние на хармония.
Но грехопадението довело след себе си до нарушаване на това райско състояние. По-голямата си част от времето човек започнал да отделя на необходимите за задоволяване на жизнените си нужди трудове. За общуване с Бога, което основно се изразявало в благодарение (на гръцки евхаристия), се откроявали отделни дни, което се потвърждава от библейското описание на жертвоприношението на Каин и Авел. Значи, още тогава е съществувал ритуалът на празника-жертвоприношение, който се установявал в точно определено време от годината, имало е определен кръг от задължения на човека по отношение на Бога, изразяващи се в отправяне на благодарност посредством жертва.
Библията споменава нееднократно за жертви, извършвани от хората в знак на благодарност към Твореца за проявените от Него благодеяния. Тук са и жертвоприношението на Ной след свършека на Всемирния потоп (вж. Бит. 8:20-22), и на Авраам близо до Ветил (вж. Бит. 12:8), в дъбравата Мамре, която е в Хеврон (вж. Бит. 13:18), във Вирсавия (вж. Бит. 26:23-25); Иаков съградил жертвеник в Сихем (вж. Бит. 33:18-20). Господ повелил на Иаков да издигне жертвеник във Ветил, където по-преди му се явил, когато той бягал от Исав (вж. Бит. 35:1) и др.
Но установяването на празниците, свързаните с тях богослужения и жертвоприношения и подробното регламентиране на поведението на Божия народ през тези дни се отнася около времето на излизането му от Египет.
Така, в дарения на избрания народ Декалог заповедта за съботата от втората глава на книга Битие се конкретизира: “Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни... твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20:8-11).
По такъв начин основата на първия в човешката история празник лежало божественото постановление като заедно с това той е имал и естествения характер на необходима за трудещия се почивка.
Това, че Самият Господ е установил празничния календар, говори за важността на празника в нашия живот. Та нали, отбелязвайки празника, Божият народ не само си припомня някакво събитие от историята си, но също и свидетелства за това, че помни Божиите дела, живее с този спомен, актуализира го в съвременността. Но празникът е обърнат с лице не само към паметта на народа. Той е обърнат и към “паметта” на Бога; празникът Му “припомня” за Неговата любов към народа Му и е призив да запази и възобнови онези милости, които Той е дарувал на предците. Важно е да се отбележи, че заповедта за съботата, както и за други по-късни празници, съдържа в себе си два аспекта: служение на Бога и отказ от земни грижи и дела.
Най-важните старозаветни празници са били Пасха и Петдесетница. А най-важната част при всяко празнуване е била трапезата.
И първата Евхаристия, извършена от Самия Христос, е била продължение и развитие на празничната пасхална трапеза, която е имала свещен характер, защото на нея са преобладавали религиозните преживявания, и традиционните празнични ястия са били подчинени на религиозната идея. Вместена във формата на старозаветната пасхална вечеря, която е връщала към спомените за излизането на Израил от Египет, новата Пасха е имала за свой смислов център разпятието и възкресението на Сина Божий. И Спасителят е заповядал на учениците Си да извършват Пасха не като възпоменание за изхода от Египет, а като възпоменание за Него за Неговия изход от смъртта към живота. Пасхалният агнец е бил едновременно и жертва за изразяване на благодарност за избавянето от египетския плен, и жертва за прошение и умилостивяване за греховете на народа, и главна част на празничната трапеза. Всички тези три елемента благодарност, прошение и трапеза присъстват в Евхаристията.
В раннохристиянската Църква годишният богослужебен цикъл също се е основавал на Пасха и Петдесетница. Унаследени от юдейската традиция, тези празници придобили ново съдържание: Пасха от самото начало е била празнуване на Възкресението на Христа, а Петдесетница възпоменание за слизането на Светия Дух върху апостолите, установяване на Новия Завет между Бога и Новия Израил християните.
През II век Църквата започва да почита мъчениците, като отделя в календара дни за молитвеното им споменаване. Най-старото свидетелство за това е “Мъченичеството на свети Поликарп Смирненски”, отнасящо се към средата на II век. Характерно е, че почитането на мъчениците в този паметник не се отделя от поклонението на Христа: “Ние Му се покланяме като на Син Божий; а мъчениците като ученици и следовници Господни обичаме достойно за непобедимата им привързаност към своя Цар и Учител. Бог да даде и ние да бъдем техни съобщници и съученици!” И макар че първоначално култът на всеки мъченик е бил свързан с деня на неговата кончина, църковното възпоменание за това събитие винаги е имало празничен характер. В края на повествованието за кончината на свети Поликарп се казва: “След това ние взехме костите му, които са по-скъпоценни от скъпоценните камъни и по-благородни от златото, и ги положихме където следва. Там Господ, ако е възможно, ще даде и ние, които сме се събрали във веселие и радост, да отпразнуваме рождения ден на Неговия мъченик, в памет на онези, които са се подвизавали преди нас и като наставление и подготовка за бъдещите (подвижници)”.
През IV век богослужебният кръг на християнската Църква се разширява съществено благодарение въвеждането на нови празници, преосмисляне на старите, добавяне честването на нови светии, “обмяна на празници” между поместните Църкви. И, разбира се, център на всяко празнуване е било богослужението Евхаристията.
Всеки от светите отци от този период ни е оставил проповеди за едни или други празници. Едновременно с това е ставало и осмислянето на самия феномен християнски празник. Забележителна роля в това отношение е изиграл светителят Григорий Богослов. В една своя проповед за Рождество Христово той говори за годишния цикъл от църковни празници и за това, как в продължение на една литургийна година пред очите на вярващия християнин преминава целият живот на Иисус: “Та нали малко по-късно (изразът “малко по-късно” е указание за най-близкия до Рождество празник на Кръщението Господне Деня на Светлините бел. М.И.) ще видиш Иисус и очистващ се в Йордан... ще видиш и разтварящите се небеса (Марк. 1:10); ще Го видиш приемащ свидетелство от родствения Му Дух, изкушаван и побеждаващ изкусителя, приемащ служението на Ангелите, изцеляващ всяка болест и всяка немощ в хората (Мат. 4:23), животворящ мъртвите... изгонващ демоните... с няколко хляба насищащ хиляди, ходещ по морето, предаван, разпъван и разпъващ моя грях, принасян (в жертва) като агнец и принасящ като свещеник, погребван като човек и възкръсващ като Бог, а след това възлизащ на небето и идващ със славата Си. Ето колко празници имам по повод на всяко Христово тайнство! Но главното в тях е едно: моят път към съвършенство, възсъздаване и възвръщане към първия Адам”.
Светителят Григорий учи, че за вярващия всеки църковен празник трябва да е ново стъпало по пътя към съвършенството, ново прозрение в живота и изкупителния подвиг на Иисус.
В същото Слово светителят подчертава, че християнският празник не е в това да си устройваме пиршества, да се насищаме с изтънчени ястия и да се опиваме със скъпи вина. За вярващия празникът се състои в това: да иде в храма и там да се наслади на словото Божие.
Според друг велик светител, св. Йоан Златоуст, именно в храма се извършва празничният пир пирът на вярата.
Тук, участвайки в Евхаристията, ние не само се срещаме със Спасителя, пребиваващ реално с нас в светите Дарове, но и се приобщаваме с Пречистото Му Тяло и Неговата Честна Кръв, като по този начин ставаме участници на истинната празнична трапеза.
“И така, всички влезте в радостта на Господа! И първите, и последните приемете награда; богати и бедни заедно ликувайте; вие, които се въздържате, и които сте без грижи еднакво почетете този ден; вие, които сте постили, и които не сте постили сега се възвеселете! Трапезата е обилна, всички се насладете! Телецът е угоен, никой да не си отива гладен! Всички се насладете от пира на вярата, всички възприемете богатството на благостта!” призовава християните учителят на Църквата в знаменитото си огласително Слово за светата Пасха.
И ако Евхаристията е център и смисъл на християнския празник, то участието в празнуването е немислимо без участие в Евхаристията. За това говорят преподобните Никодим Светогорец и Макарий Коринтски: “Които макар че постят преди Пасха, но на Пасха не се причастяват, такива хора не празнуват Пасха. Онези, които не са подготвени на всеки празник да се причастяват с Тялото и Кръвта Господни, не могат истински да празнуват и неделните дни, и други празници в годината, защото тези хора нямат в себе си причината и повода за празника, който е Сладчайшият Иисус Христос, и нямат онази духовна радост, която се ражда от Божественото приобщаване”.
Всеки ден, според преподобните Никодим и Макарий, може да стане празник: “Искаш ли да празнуваш всеки ден? Искаш ли да празнуваш светата Пасха когато пожелаеш и да се радваш с неизречена радост по време на този скръбен живот? Непрекъснато прибягвай към Тайнството и се причастявай с нужната подготовка, и тогава ще се насладиш от това което желаеш. Нали истинната Пасха и истинният празник на душата е Христос, Който се принася в жертва в Тайнството”.
Тук почти дословно се възпроизвежда учението на св. Симеон Нови Богослов за живота като непрекъснат празник на приобщаване към Бога. Преподобният Симеон пише: “Ако ти така празнуваш, така приемаш и светите Тайни, целият ти живот ще бъде единен празник, дори не празник, а начатък на празника и единната Пасха, преход и преселване от видимото към умопостигаемото”.
Разсъждавайки за християнските празници, не можем да избегнем темата за взаимодействието на временното и вечното в нашия живот. Синът Божий, роден от Отца извън времето и преди всяко време, преди всички векове, във въплъщението Си съединява временното и вечното, земното и небесното.
И празникът, и Евхаристията преодоляват времето и явяват вечността на онези, които участват в тях.
Евхаристията е не просто благочестиво възпоменаване за Тайната вечеря, извършвано от Църквата в предварително определени дни, не е нейна дидактична инсценировка, но е нейно постоянно повторение. Извършител на Тайнството е Самият Иисус Христос, и всяка извършвана литургия е не просто символично възпоменаване за това събитие, но негово продължение и актуализация. Макар Евхаристията да се извършва в различно време и на различни места, тя остава една, преодолявайки границите на времето и пространството. За това светителят Йоан Златоуст казва: “Вярвайте, че сега се извършва същата онази вечеря, в която Самият Той е бил участник. Едната от другата по нищо не се отличава. Невъзможно е да се каже, че тази е извършвана от човек, а онази е извършил Христос; напротив, и едната и другата извършва Самият Той. Когато видиш, че свещеникът ти преподава Даровете, представяй си, че това го прави не свещеникът, но Христос простира към тебе ръка”.
Според думите на светителя: “Ние постоянно принасяме един и същ Агнец, а не днес един, утре друг но винаги единия и същия. По такъв начин това е една жертва. Макар че тя се принася на много места, нима има много Христосовци? Не, Христос е един навсякъде, и тук е в пълнота, и там е в пълнота, едно е Неговото тяло. И както Той бидейки преносим на много места - е едно Тяло, а не много тела, така и жертвата е една. Той е нашият Първосвещеник, принесъл жертва, която ни очиства; нея принасяме и ние сега, принесена тогава, но не намаляваща се...
Не друга жертва, каквато принасял някогашният първосвещеник, но онази същата принасяме постоянно...”.
На друго място св. Йоан Златоуст подчертава: “Христос и сега предстои; Който е учредил онази трапеза, Той същият сега създава и тази. Не човекът претворява предложеното в Тяло и Кръв Христови, но Самият разпнат за нас Христос. Представяйки Неговия образ, свещеникът стои и произнася онези слова, а действа силата и благодатта Божия”.
Евхаристията е не само възпоменание за Голготската жертва, но е нейното постоянно възпроизвеждане, за което свидетелстват текстовете на евхаристийните молитви. Тези молитви са пронизани от темата за жертвата, която се принася “за всички люде и заради всичко”, което отново потвърждава сближаването на Евхаристията с древното храмово богослужение, чийто център е било жертвоприношението.
В молитва “след поставянето на св. Дарове на св. Престол” на литургията на св. Василий Велики предстоящият свещенослужител моли Бога да приеме службата на участващите в литургията също както Той е приел “Авелевите дарове” принасянето от Авел на жертва пред Бога (вж. Бит. 4:4), “Ноевите жертви” жертвоприношението на Ной след свършека на потопа (вж. Бит. 8:20-22), “Авраамовото всеплодие” принасянето от Авраам жертва - сина си Исаак (вж. Бит. 22:1-14), “Моисеевото и Аароновото свещенство” свещенството на Моисей и Аарон (вж. Пс. 98:6), “Самуиловите мирни” мирните жертви, принесени от Самуил (вж. 1 Цар. 11:14-15). Тук се споменават пет сюжета от Свещената история, възприемани в християнската традиция като първообрази на Евхаристията. От момента на Тайната вечеря Евхаристията се явява онази единствена жертва, която е необходима за спасението и която заменя старозаветните жертви и всесъжения.
Цитираната молитва разкрива смисъла на св. Литургия като Тайнството на Новия завет, който съединява цялата история на човечеството от сътворяването на света с есхатологичното очакване на Страшния съд. Молитвата установява приемствеността между старозаветния култ на всесъжения и жертви и новозаветната Евхаристия, чийто първообраз тези жертви са били.
Първообраз на християнски празник, казва светителят Григорий Богослов, е старозаветният “юбилей” година на освобождаване и възстановяване. Според Моисеевия закон, всяка седма година се е възприемала като година за почивка, когато не се е разрешавало да се засяват полята и да се бере грозде; всяка петдесета година е била обявявана за юбилейна за празнична година, когато хората се връщали във владенията си, дълговете на длъжниците се опрощавали, а робите били пускани на свобода. Отреждането на юбилейна година, по своеобразен начин посветена на Бога, се предписвало не само за да се даде почивка на хората, но и, доколкото е възможно, за да се коригират съществуващите в човешкото общество неравенство и несправедливост. Юбилеят е бил година за правене на равносметка, когато хората давали отчет пред Бога и един пред друг за това, как те устройват живота си, доколко са го преустроили в по-голямо съответствие с Божиите заповеди.
Юбилеят по такъв начин се очертавал като първообраз на човешкия живот в бъдещия век където няма социално неравенство, роби и господари, заемодатели и длъжници: “Числото седем се почита от чедата на еврейския народ на основание на Моисеевия закон... Това почитание при тях се простира не само до дните, но обхваща и годините. Що се отнася до дните, то евреите постоянно почитат съботата седмия ден..., що се отнася до годините то всяка седма година при тях е година за почивка. Освен това те почитат не само седмите години, но и годината след седем седми години (7х7=49). И така седмите седми дни раждат Петдесетница, която те наричат свят ден, а петдесетата година, при тях е наречена юбилей, когато земята почива, робите получават свобода, а поземлените имоти се връщат на предишните стопани. Защото този народ посвещава на Бога не само от първите плодове и от първородните, но и от първите дни и години. Така почитаното число седем е довело до честването на Петдесетница. Защото числото седем, умножено на себе си, дава петдесет без един ден, който сме заели от бъдещия век, бидейки едно-временно осми и първи, по-добре да кажем единен и нескончаем”.
В християнската традиция Петдесетница е празник на Светия Дух Утешителя, Който идва на смяна на възнеслия се на небето Христос. Христовите дела на земята са се свършили, и за Христа като човек от момента на Неговото погребение е настъпила съботата на покоя. За християните след Възкресение Христово е настъпила ерата на юбилей безкрайната петдесета година, която започва на земята и преминава във вечността. Ерата на юбилея се характеризира преди всичко с активното обновяващо действие на Светия Дух. Под въздействието на благодатта на Духа хората се променят кардинално, превръщайки се от овчари в пророци, от рибари в апостоли.
Светителят Григорий смята, че християнският празник никога не трябва да завършва. Той говори за това, завършвайки проповедта си за Петдесетница: “Ние трябва вече да си тръгваме, защото е казано достатъчно; тържеството, обаче, нека никога да не се прекрати, но да празнуваме сега телесно, а в скоро време напълно духовно, когато и причините на празника ще узнаем в по-чист вид в самото Слово и Бога и нашия Господ Иисус Христос истинния празник и веселието на спасяваните”.
Целият живот на християнина трябва да стане непрекъснат празник непрестанна Петдесетница, юбилейна година, която започва в момента на кръщението и няма край. Земният живот може да стане за християнина безкрайно празнуване на приобщаването към Бога чрез Църквата и Евхаристията. Годишният кръг от църковни празници, също както и тайнствата на Църквата, спомага за постоянния преход на човека от времето във вечността, за постепенното отдалечаване от всичко земно и приобщаването му към небесното. Но истинският празник и истинното тайнство ще настъпи едва там извън предела на времето, където човекът ще се срещне с Бога лице в лице. Истинският празник е Самият Господ Иисус Христос, Когото в непрестанно ликуване вярващите съзерцават в Царството Божие, където синовете на Царството вече няма да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови под вид на хляб и вино, но действително и в пълнота ще се причастяват със Самия Христос Източника на живота и безсмъртието!
Превод: Людмила ДИМИТРОВА
Доклад на Волоколамския митрополит Иларион, председател на Отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия (Киев, 29 септември 2010 г.)