НАСЛЕДСТВОТО НА НАЙ-МАЛКИЯ СИН

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Димитър ХАДЖИТОДОРОВ

Имало едно време работлив селянин, който се трудел от сутрин до мрак. Стопанството му разраствало и когато остарял, той притежавал къща, магазин и няколко ниви.

Една есен, след като прибрали реколтата, мъжът почувствал, че силите му намаляват и се заел да разпредели навреме имота между синовете си. На най-големият предал търговията, на средния – земята, а когато стигнал до най-малкия, бащата се замислил. Младежът искал да учи в града, а семейните пари били вложени в земя и стоки и нямало какво да се отдели. Оставала една ливада, недалеч от планината, и стопанинът я отстъпил с мисълта, че сина му ще се труди усърдно и сигурно ще спечели пари за образованието си.

След подялбата братята отишли да огледат придобивките си. Най-големият посрещнал първите купувачи, средния се отправил с каруцата на нивите, а най-малкия закрачил пеш към отреденото му наследство. Намерил парче земя, недокоснато от човешка ръка, покрито с бурени и с тръни. Обиколил го и умувал колко пари може да спечели, ако го продаде, за да иде в града и да се учи. Докато размишлявал, край него минал дървар с подпалки за селото.

- Какво се чудиш, побратиме? – запитал той. – Запретвай ръкави, че работа те чака…

- Мисля, - отговорил младежа, - дали някой няма да иска да купи парцела…

- Тая ливада – отрязал дърварят, - и без пари да я дават, никой няма да я вземе!

- Защо?! – учудил се най-малкия.

- Много е камениста... Който се захване да я копае, ще види зор!

Младежът се прибрал у дома, взел мотика и отново се завърнал на мястото. Слънцето преваляло, когато започнал да го обработва. Първо разчистил тръните, после замахнал с мотиката. Веднага се натъкнал на камъни, които събирал търпеливо. След около час натрупал цяла купчина край синора. Той се трудил усърдно, но напредвал бавно заради десетките камъни, които излизали под земята.

Вечер, докато вървял към дома, най-малкият брат тихо прошепвал: „Боже, помогни ми в работата!” Повтарял молбата си няколко дни. Една нощ, когато заспал уморен, внезапно се видял край имота си, из който се разхождал прекрасен мъж, с руси къдрици и в бели дрехи. Странна светлина проблясвала зад гърба му и младежът не можел да разбере дали това е сияние, или са криле, израсли на раменете му.

- Земята е добра! – усмихнал се уверено непознатият. – В нея се раждат хубави картофи! Разкопай я още сега и събери реколтата, а напролет засади част от тях. Ще имаш богат урожай и достатъчно пари за училище!

- Кой си ти? – запитал най-малкият брат.

- Гавриил, - отвърнал тайнствения посетител и изчезнал.

Младежът подскочил от удивление и се пробудил в леглото. В селото пропявали трети петли. Той едва дочакал да съмне, пъхнал парче хляб в торбичката си и хукнал към ливадата.

Близката гора шумяла от вятъра. Есента напредвала, но, кой знае защо, се чували птичи гласове, сякаш е пролет. Върху синора, вместо камъни, стояли купчини картофи. В разкопаната земя белеели още няколко. Най-малкият брат ги грабнал и хукнал обратно. Когато стигнал до дома, всички вече били тръгнали по работа. Младежът впрегнал каруцата и я върнал след пладне, препълнена с картофи. Когато ги разтоварил в двора, братята му не повярвали на очите си. Баща им не стъпвал от години там и не знаел кой може да сади нещо в чужда земя.

Най-малкият събирал няколко дни реколтата. Новината се разчула из село, съседите надничали в двора и гледали учудени купищата, които младежа прибирал в избата.

Той оставил няколко чувала на семейството си и се отправил към града. Когато пристигнал с първата каруца, влязъл в църквата край пазара, купил дебела свещ и коленичил пред олтара. От иконостаса, изписан с позлата, го гледал лика на архангел Гавриил.