СЪБОР НА ТРИМАТА СВЕТИТЕЛИ

Версия за печат

Днес е големият празник на тримата светители, Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Всеки от тях бил велик и всеки от тях бил богослов, и всеки от тях бил прекрасен проповедник, златоуст. Но светата Църква ги нарича с различни имена, тъй като във всеки от тях имало нещо особено, и заедно ги прославя, защото всички те еднакво угодили на Бога.

В Евангелието от Матея Господ говори на Своите ученици: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”. Те, Василий, Григорий и Йоан, трима забележителни мъже, са явили тази светлина за света, защото те са станали истински ученици Христови. Тези думи са насочени към всички ученици Христови. Всеки от нас също е призван към това. Кръщават хората в името на Пресветата Троица не, за да бъде животът им тук, на земята по-добър, а за да станат ученици Христови. Купелът е образ на гроба, в който човек трябва да умре за греха и да започне да живее за новия живот, т. е., излизайки от купела, той трябва да обнови своя живот. А в какво да го обнови?

Целият свят лежи в грях. Човек се ражда в грях, от грешни родители, и около него са грешници. Какво е грехът? Това е всеки живот, отделен от Бога, иначе казано, безбожния. Всички хора, които ни заобикалят, и ние с вас живеем живот безбожен. Тази безбожност се заключава в това, че Бог живее Своя живот, а ние - своя. Ние имаме свой личен, безбожен живот, със своите страсти, със своите скърби, със своите обиди, със своите болести. Човек е зает с някакви свои грижи, потопен в своя вътрешен живот. А ученикът Христов, той трябва иначе да живее, той трябва да бъде потопен в Божествения живот. Човек трябва винаги да помни за Бога, винаги да помни, че Господ е редом, винаги да помни, че Господ гледа на него, винаги внимателно да следи себе си: какво правя аз в настоящия момент? Къде отивам? За какво? Какво става в моята глава? Какво става в моето сърце? Угодно ли е това на Бога? То ест да бъде в постоянен труд, да гледа да не оскърби с нещо Бога, с нещо да не Го обиди, та Господ да не Си тръгне. Ученикът Христов обича Бога, а когато човек обича другия, той се старае да му угоди.

Как се постига това? И как се получава, че Христовият ученик става светлина за света? Едва човек е повярвал в Христа, заобичал Го е, той започва целия си живот да изправя. В какво трябва да се изправя? Е, разбира се, който извършва някакви страшни грехове: краде, блудства, ругае със скверни думи, пие вино – всичко това да остане зад прага на духовния живот. Но не само в това е работата. Работата въобще е в самия принцип, в устройството на живота: за какво живее човек, в името на какво, каква е целта на живота му. Отделни хора, ние ги наричаме светии, така възприели Христос, че Той станал за тях цел и смисъл на живота. И затова наричат тримата светители велики учители на Църквата, защото те показали със своя пример колко е нужно това, и действително са станали светлина за целия свят. Откъде се появила в тях тази светлина? От Бога. Бог ги просветил, защото целият им живот и те самите станали сякаш прозрачни за Бога. И чрез тази тяхна чистота и други хора видели Божествената светлина и също се устремили към нея. То ест те станали проводници на хората към Бога.

Сега, например, ние извършваме божествена служба. С чии думи се молим? С думите на Йоан Златоуст. Всеки свещеник във всеки храм повтаря тези думи, които Златоуст преди повече от хиляда и петстотин години е произнесъл. И ето с неговите уста Църквата се моли. И тази светлина чрез Златоуст идва към нас. Също и Василий Велики съставил много правила по устройството на Църквата и по тези правила Църквата се ръководи досега. И Григорий Богослов създал множество прекрасни поетични произведения, от които са съставени много служби. С тези думи Църквата въздава хвала на Пресветата Троица.

Бог дава на всеки талант и те били хора особени, особено одарени, особено талантливи. Може да се каже, че те били гении на духовния живот, гении на молитвата, и при това те били хора с колосален ум и много обширно образование. Ние, разбира се, не можем да достигнем такова. Но това не значи, че за нас всичко е затворено. Свети апостол Павел привежда такъв пример: на небето има много звезди и има луна и слънце. Слънцето – това е Христос, а звездите – светиите, всички те са с различна яркост. И всеки човек трябва да сияе със своя светлина, колкото може да вмести. Но тази светлина задължително трябва да бъде в нас. Затова Господ казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”.

Ето ако Божията светлина проникне все пак в нашите сърца, ние бихме започнали да сияем, и към тази светлина биха долетели други хора като пеперуди, и чрез това биха се приобщили към небесния живот. Но тази светлина не сияе в нас. Вместо духовна светлина в нас има раздразнителност, в нас има завист, в нас има гняв, алчност, обидчивост, гордост, тщеславие, честолюбие. Ето това всичко е в нас. И за да очисти нашето сърце, Господ ни е дал заповеди. Например, такава: ако „ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата”. Ако човек достигне Божествената светлина, му е по-лесно да изпълни това, защото душата му е чиста, тя е абсолютно неотмъстителна, и той никаква обида даже не чувства, съвършено нечувствителен е към обидата. Но човек грешен, даже и да подложи лявата си буза, ще скърца със зъби, мислено ще проклина този, който го е обидил, ще разказва на всички как са го обидили.

Грешният човек не може да подложи лявата си буза, когато го бият по дясната. Преди да достигнем тази заповед, трябва твърде много да се упражняваме и в търпение, и в смирение, и в любов, и в милосърдие. Затова всички заповеди на Христос ни служат като фарове, които определят какво можем от това, което ни е научила светата Църква и какво засега още не можем. И трябва да се стараем да се упражняваме в това, през цялото време да се трудим в тази насока. Ето както ученикът: учителят му дава някакви задачки, а той през цялото време ги решава и става все по-изкусен, все по-опитен, все по-съобразителен. Точно така е и в духовния живот. Нашият учебник – това е светото Евангелие, а всички заповеди, които са ни дадени в него – това са житейски задачи, които ние задължително трябва да решим, при това да решим добре, не само да ги проумеем, но да ги усвоим на дело.

Ето, да допуснем, има Божия заповед „молете се за тези, които ви обиждат”. Ако някой ни е обидил – а през цялото време някой ни обижда, – как да излекуваме тази обида? Въобще да обиждаш – това е страшен грях. Ако човек се обижда на някого, той вече не може да достигне Царството Небесно, това е напълно изключено. Затова, ако на някого е нанесена обида, безполезно е да ходи в храма, безполезно и свещи да пали, всичко е безполезно, всичко се задрасква от едната обида. Понеже, когато човек се обижда, той вече не е християнин, той даже няма право „Отче наш” да чете, тъй като там е казано: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”, – то ест, Господи, прости ми моите грехове така, както аз прощавам на другите. А ако ти нещо не прощаваш, значи, и на тебе Господ не прощава. А ако Господ не ти прощава, значи, ти не можеш да бъдеш в Царството Небесно. То е само за каещите се грешници, които са изправили греховете си, греховете им са простени, очистени.

Затова, когато плачем за нещо, скърбим, трябва да се замислим: а не плача ли аз от обида? Понеже, ако ме ударят по дясната буза, аз трябва да подложа лявата. И за да се избавим от обиди, Господ ни дава изумително лекарство: моли се за обидилия те. Моли се час, два, три, ден, седмица, месец, година – и ще видиш, че твоята обида е преминала. А може би, и не ще се наложи, достатъчно е, може би, един път да се прекръстиш и този зъл дух ще си тръгне от тебе. И ако всеки път започнем да постъпваме така, то постепенно въобще у нас не ще има никаква обида, никакви отношения с никого няма да изясняваме, просто няма да ни се наложи. И по такъв начин ние ще направим крачка към Бога. И ако всички Божии заповеди така внимателно разглеждаме, ако ги прилагахме и изпълнявахме в своя живот, нашият живот би започнал да се променя, бихме започнали да се просвещаваме с Христовата светлина.

Василий, Григорий и Йоан, те изпълнили това. У тях се получило. Затова те са учители, те показват и разказват в своите произведения, как трябва да се прави всичко това. А ако ние не се трудим над това, как да направим това, то нашият живот преминава без полза. Е, идвай, пали свещи – браво, пускай пари в касите за дарение – също е не е лошо, записвай за някого имена за здраве, за упокой. Ще се помолиш за здраве – Господ ще помогне. Ще се помолиш за упокой – починалият, за когото ти се молиш, ще почувства твоята молитва. Това е добро дело. Да, твоето сърце се е умилило, имаш чувство за изпълнен дълг, душата си се е успокоила. Всичко това е хубаво, но всичко това пак е за тебе. А за Бога какво? Къде има в това стремеж към Царството Небесно? Няма. Затова е казано: „Да светне пред човеците светлината ви”. Това е заповедта. А нашият живот, нима той сияе? Не, нашият живот е сив, той е пошъл, той принципно по нищо не се отличава от живота на хората, които не ходят на църква. Понеже не можем да кажем, че нашият живот се отличава с това, че ние сутрин пет минути и вечер десет минути се молим или в сряда и петък не ядем нещо. Ти два пъти се молиш на ден, а нормалният мюсюлманин пет пъти на ден се моли, така че ти вече изоставаш.

По-нататък Господ казва: „Който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. То ест целият ни живот трябва да бъде построен така, че да се стараем за Царството Небесно, през цялото време да се стремим към него, да мислим за него: какво още да направя за Царството Небесно?

Ние мислим за хляба, за това, че трябва да вземем от пералнята изпраното бельо, да платим сметката за телефона, за да не го изключат, за много неща ние мислим, безпокоим се. А нали най-важната грижа трябва да бъде за това, че ето, ако аз днес умра, ще ме вземе ли Господ в Царството Небесно или ще каже: иди си, Аз не те познавам? Ако Господ действително е бил в нашата душа, влязъл е душата ни като светлина, тогава значи – да. А ако не? Понеже на мнозина от нас само им се струва, че сме добри. А на практика как се проверява, добър или лош човек си, християнин ли си или не? Проверява се много просто: трябва да се приближиш към него и да го удариш по дясната буза. Ако подложи лявата, значи, всичко е нормално. Ако не я подложи, ако се възмути, ако се обиди, значи, не е никакъв ученик Христов. И ето така мислено да си представим, ще можем ли да потърпим? Не, няма да можем.

Ние живеем като неразумни деца, които се клеветят един друг, дразнят се, ругаят се. Затова в Посланието до Евреите, което също се чете на този празник, апостолът казва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”. Ние трябва да помним нашите наставници Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст, да гледаме как са живели, как са отишли при Господа, да подражаваме на вярата им. Трябва да се стараем именно да подражаваме на доброто.

Около нас има много хора, които не познават Бога. Е, на думи всички са вярващи, а на дело никой. Светата Църква ненапразно прославя светците. С каква цел? Останалите да вземат пример. Понеже за мнозина е трудно да вземат пример от Господа Иисуса Христа, да водят, както казвали светите отци, христоподражателен живот. Затова и Църквата прославя светиите, та цялата вселена да узнае за тях. Виж живота на светиите, как са живели те, какви подвизи са извършвали в името на Христа, и в такава степен, в която за тебе е възможно, според твоята сила, според твоя ум, според твоята възраст, според твоето здраве, според твоя пол, според твоето образование, според твоята националност виж с какво можеш ти да угодиш на Бога. Нали не всички могат да извършат тези дела, които са извършили светиите, но всеки трябва да направи нещо свое. И това правене е и истинският християнски живот.

В края на този откъс, който четохме, апостолът пише: „Благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу”. В какво се заключава грехът? В това, че сърцето ни е каменно, нечувствително, несъчувстващо, ние не съчувстваме на чуждата мъка, всичко настояваме на своето. И целта на нашия живот е да смекчим сърцето си, за да се изпълни то с любов. А за това трябва задължително да вършим добро. Всички ние, разбира се, сме хора алчни, всички ние сме себелюбиви, грижим се за собствената си изгода, всеки иска всичко за себе си, всички сме егоисти, всеки се старае само за себе си или за своите родственици, деца, внуци, племенници. А Господ казва: трябва да обичате ближния като самия себе си. Затова ако искаме да смекчим сърце си да станем ученици Христови, трябва да се упражняваме в любов по отношение на нашите ближни.

В Царството Небесно вратата са отворени широко. Всеки, който иска, отива. Нищо особено не иска от нас Господ. Св. Серафим Саровски, който извършил всички подвизи, каквито са възможни, казва: нищо особено не трябва, може да се спасиш, даже ако три пъти четеш „Отче наш”, „Богородицу” три пъти и Символа на вярата дори един път. Три пъти дневно чети и това молитвено правило, ако със страх Божи ги изпълняваш, оказва се, е достатъчно. А на практика „Господи, помилуй”, „Господи, благослови” и „Слава Тебе, Господи” – ето тези три молитви са достатъчни, за да спасиш душата си.

Въпросът не е в количеството, въпросът не е в това човек нещо външно да изпълни, а въпросът е само в прераждането на вътрешната душа: била лоша, а станала мъничко по-добра. Ето какво е нужно, ето какво се изисква. И разбираемо е, че това е трудно. По-лесно нещо външно да изпълниш: петдесет поклона да направиш. А за Бога не е важно, петдесет или хиляда и петстотин си направил. На Бога не са нужни поклони. А какво е нужно на Богу? На Бога е нужно: в резултат на тези поклони нещо изменило ли се е нещо в твоята душа? Ето какво е важно. Мнозина ходят на църква четиридесет години, на всички празници, и няма никакъв резултат. Ето какво е обидно. Това не значи, че не трябва да се ходи на църква. Трябва, защото, ако не ходиш на църква, въобще нищо не ще се получи. Но трябва да се стараем Божията светлина да влезе в нашето сърце. Амин.

Превод със съкращения: Прот. Йоан Карамихалев