СВЕТЪТ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДРУГИЯ
В брака се събират двама човека от различен пол, които идват от различни семейства, с различно възпитание, с различен жизнен опит, с различен темперамент, характер, разбирания, имат различни професии и идват от различни среди... Това означава, че каквото и да им се случи през съвместния им път, те ще го възприемат по свой специфичен начин и ще реагират по своему. Как могат да се слеят тези два, на пръв поглед несъвместими, дори антагонистични свята? Как можеш да погледнеш на света през очите на другия? Като се вслушаш в него.
В отношенията между съпрузите от изключителна важност е разговорът. За да се сближат двамата, да надникнат един в друг, да се приемат, да се разберат и един ден наистина да почувстват, че се е сбъднало над тях онова библейско пожелание, което са чули по време на венчавката: да бъдат двамата едно.
В брака две личности, два различни свята взаимно се възприемат, допълват се, взаимно се проникват, формирайки нещо ново, нещо различно и във всички случаи по-добро.
Всеки човек е уникален, надарен от Бога с особени дарби в уникална комбинация и съотношение. В семейството тези дарби на личността трябва да се разкрият, внасяйки в брака своето богатство и попаднали на добрата почва на Любовта, да се развият, да се разгърнат.
Но това може и да не се случи, ако всеки от съпрузите се стреми да утвърждава себе си, своите виждания, своите разбирания; ако слушаш другия само за да отчетеш с какво ти си съгласен и с какво не; ако докато говори другият сравняваш, съпоставяш, търсиш логиката, слабите места, противоречията и си зает с това да определиш своето отношение към казаното, вместо просто да слушаш с внимание изцяло насочено към говорещия, за да доловиш цялостното, онова, което стои зад думите му: какво го притеснява, какво чувства, какво го вълнува, от какво се нуждае в този момент и въобще.
Какво ни пречи да слушаме истински, забравяйки себе си, своето мнение по въпроса, своето отношение към събеседника, настроението си, своята критичност?
Себеутвърждаващото се себелюбие.
Дори когато сме в ролята на слушател, себелюбието ни заставя да преценяваме другия, прилагайки своите мерки, своите критерии, колкото и субективни и погрешни да са те. В желанието ни да възтържествува “правдата”, започваме да спорим. В този спор се раждат силни аргументи, удачни сравнения, ефектни фрази..., от които сами се облажаваме. Заслепени от фойерверките на словесната си победа, няма да забележим, че след такъв разговор вместо взаимно да се сближим и обогатим, сме излезли не по-богати, а с известно отчуждение помежду ни.
Защо тя говори така? Защото е глупава, защото иска да ме ядоса, да ме заблуди, да се направи на интересна, защото направо не знае какво говори...?” Последното, което ще ни хрумне като обяснение за поведението на събеседника ни, вероятно е най-вярното: защото така вижда нещата, защото така изглежда светът и конкретният проблем през призмата на нейния опит, нейния характер, нейните убеждения и това виждане нито е по-лошо, нито е по-невярно, а просто е различно от моето виждане.
Едната гледна точка не изключва другата, а прави образа по-обемен, по-близък до реалния. Защо да не погледна на света през нейните очи? Би било непостижимо за мен, ако не замлъкна, ако не се вслушам притихнал. Би било интересно, обогатяващо: за мен, за нея, за нас. Навярно...”
“Каква част от това, което ми е казал, съм чула? Какво ми е казал, а аз не съм му обърнала внимание или съм го разбрала погрешно? Долавям ли онова, което думите се опитват да изразят? Какво всъщност се опитва да изрази: определено отношение към темата, определено отношение към мен или се опитва да ми разкрие още нещо за себе си? Или говори заради Бога, поради усилие да бъде волята Му? Или всичко това.
Може би самият той не е съвсем наясно. Но ако мен ме е грижа какво го вълнува, какво го е подтикнало да ми заговори, ако наистина ме е грижа как ще се чувства той след разговора с мен: смазан или окрилен, това е една добра основа за истинска близост. Ако го слушам само за да преценям критично думите му това е основа за досада, раздразнение, враждебност, а от там и загубено доверие, и отчуждение.”
Когато сме увлечени от книга, филм или музикално произведение, ние възприемаме цялостно: думи, картини, движение, усещане. Когато нещо ни грабне, през ум не ни минава да анализираме детайлите, да ги съпоставяме, да сравняваме с познатото ни. Възприемаме го като деца: с отворени очи, с отворени уста, с отворено съзнание, с отворено сърце.
Има и такива разговори, такива мигове на общение, които не са просто разговор, а състояние на духа. В тези мигове разбираш, че в живота ти е станало нещо значимо. Сливане. Това докосване до тайнството на единението кара хората да се женят, за да продължат това тайнство до края на дните си. За да пребъдват в състояние на сливане. Защо съпрузите се разминават? Защо заспиват мълчаливи и самотни в брачното си ложе? Кога са престанали да се чуват, да се вслушват притихнали в другия?
От действителното слушане се ражда дълбокото съкровено общение. Тогава разговорът се превръща от беседа в състояние състояние на отвореност да приемеш другия и да му отдадеш себе си, да се предоставиш на разположение, състояние на две преливащи една в друга души. В тези минути, а може би часове, е все едно какво двамата си казват, могат и да замълчат и от това чувството, че пределно ясно се разбират да не избледнее.
От усещането, че не си сам, че сте двама и двамата сте едно; че има кой да те подкрепи в мигове на слабост, че има кой да те насърчи в мигове на колебание, че има кой да те утеши в мигове на провали... се променя отношението ти, погледът ти над света, поведението ти. Уж всичко е същото: проблемите, хората, обстоятелствата, а вече ги преживяваш поновому. Уж ежедневието ти и светът са същите, но мисълта за онзи, с когото си свързан навеки, и фактът, че го има, внасят в тях светлина, усмивка и цвят.
Усещането, че светът вече не е така враждебен, както ти се е струвало преди, а е прекрасно място за живеене всичко това е безценна придобивка за любящите се съпрузи, придобивка, която се актуализира при всеки такъв разговор-споделяне, разговор-сливане.
Не само сериозните теми, задълбочените анализи, широката култура, доброто познаване на обсъжданата материя и т. н. правят разговора обогатяващ. Двамата могат да си говорят за съвсем обикновени неща, да си разменят кратки фрази, които само маркират накъде тече мисълта им, изрази, които само те двамата разбират, да си разказват истории, тонът да е лек, да се шегуват, спонтанно да прихват в смях, а после за дълго да се взират един в друг, потънали в мълчание, казващо повече от елейни словоизлияния. Стреснати от тази внезапна сериозност, да подхванат през смях друга тема. После да забравят думите, дори да не си спомнят за какво всъщност са говорили толкова време, но за дълго да запазят клокочещата в гърдите им радост, избистрения до краен предел поглед, прозиращ мистичните глъбини на света, мистичната свързаност, от която сам си част. Кристално чист тон си от прекрасната симфония на живота, когато си постигнал разбиране.
Битува мнението, че богатството на човешкото общуване зависи от ерудицията, че за да бъдеш интересен събеседник, трябва да бъдеш високообразован, да разбираш от изкуство, литература, мода, модерни технологии... А за да си намериш съпруг или съпруга от църковните среди, задължително трябва да можеш увлекателно да разговаряш на духовни теми.
За жалост често се случва след брака двамата да съберат огромните си колекции от книги, дискове, списания, да си останат “душата на компанията” в техните среди, а вкъщи да нямат за какво да си говорят или всеки опит да поговорят да ескалира във взаимно раздразнение, огорчение и все по-нарастващо след всеки подобен разговор отчуждение.
В дома си търсим не интелектуални разговори, а ласкаво, сърдечно отношение на човека, който те приема с обич и разбиране такъв, какъвто си: с достойнствата и недостатъците ти, с моментите, от които се срамуваш и с душевните ти полети... Търсиш този, за когото си най-важния на света, който веднага ще долови настроението ти и ще ти предложи вниманието си, времето си и прегръдката си; този, който го е грижа за тебе.
Зареден от тази близост, можеш после и на други да предадеш подкрепата си, разбирането си, усещането за единение в Единия.
Всеки път, когато близък човек ми заговори, колкото и делнично или информативно да звучат думите му, той неслучайно ми казва точно това, а не нещо друго, точно сега, а не по-рано или по-късно. Нещо го вълнува, нещо преживява, нещо очаква от мене или нещо иска да ми сподели за себе си и от себе си. Грижа ли ме е за него? Ще доловя ли скрития смисъл, ще доловя ли предисторията, опасенията му и надеждите му? И ако ги доловя, ще му отговоря ли адекватно, ще му дам ли което му е нужно, та дори ако сам не знае какво е то?
Това зависи от много фактори: от умението му да се изразява добре, от доверието му към мене, от сходството в характерите ни, разбиранията ни, интересите ни... но най-вече от моето желание да го разбера и му помогна.
Без такова внимание и грижа към съпруга всеки брак е обречен на провал. Без съпреживяване на всичко, което вълнува брачния ни партньор, без споделяне на вълненията и грижите му единението е немислимо.
Общуването е ангажираност, то изисква усилия, понякога да жертваш нещо свое: време, честолюбие, убеждения, понякога ни носи огорчения. В такива мигове се питаш: “Струва ли си?” Но когато срещата пак се състои, когато пак почувстваш тайнството на единението, не се съмняваш, че си струва. “Заради цвета на узрялото жито”, както прекрасно се изразява лисицата от “Малкия принц” на Екзюпери. Защото ще минаваме покрай толкова много неща в света, без да ги забелязваме, без да чуваме песента им, ако не обичаме някого. Сетивата ни ще се затворят за красотата на творението, ако Творецът обича, а ние не. Най-истинските неща, най-прекрасните са невидими за очите, те се долавят чрез озареното от Любовта сърце.