ЗА СВЕТИИТЕ*

Версия за печат

„Празнуваме всички (онези), които благоподателно е осветил Дух Свети: говоря най-вече за превисшите и освещаващи умове, тоест деветте (ангелски) чинa, праотците и патриарсите, пророците и свещените апостоли, мъчениците и светителите, свещеномъчениците и преподобно-мъчениците, преподобните и праведниците и всички ликове на светите жени, и всички други безименни светии, редом с които са застанали (и) тези, които ще се родят след тях. А преди всички и измежду всички, и заедно с всички – най-святата от (всички) светии, Пресветата и от самите ангелски чинове по-добра, нашата Господарка и Владичица Богородица (и) Приснодева Мария”.

Никифор Калист Ксантопул, (Възпоменание за Неделя на Всички светии).

Църковно изяснение на понятието светец

Терминът светец, както в класическата книжнина, така и в Стария, а и в Новия Завет, се използва, за да изрази нещо, което е посветено на Бога (човек, предмет, време, място и т.н.) и е синоним на термините блажен (μάκαρ – μακάριος) и преподобен (ὅσιος). Във връзка с употребата на тези понятия един коментатор на Аристофан пише следното: „Думата μάκαρ (блажен) се отнася само за светиите; думата μακάριος (блажен) – за живи и умрели, а μακαρίτης (блаженопочинал) – само за умрели”[1]. В раннохристиянското съчинение „Мъченичество на свети Поликарп, епископ Смирненски” често се използва изразът „блажени Поликарп” (μακάριος Πολύκαρπος), за да се изрази светостта на свещеномъченика.

От това, което пише в книга Левит (19: 1-37) за светеца и живота му, става ясно, че той почита родителите си, пази съботата, отстъпва място на старците и почита възрастните, обича ближния си, не краде, не лъже, не се покланя на идоли, праведен е в своя съд, отбягва скверното и нечистото и, с една дума – пази Мойсеевия закон. Това законническо определение за светеца съвпада с общоприетия днес възглед за това кой човек е свят. „Мнозина отъждествяват светиите – пише митрополит Йеротей Влахос – с добрите и тихи хора и предлагат тяхната канонизация, т.е. вписването им в църковния календар”[2].

Обаче „православното църковно предание – пише о. Георгиос Металинос –
припознава като светии най-вече онези личности, които достигат до обожение, като най-висша цел на битието в Христа и са свидетели (μάρτυρες) за това в историята… Всеки светец е „свидетел” (μάρτυς) на вярата, не само като я носи и преподава, синхронно и диахронично, в човешкото общество, но и като я изповядва пред царе и управници”[3].

От ΙΙ век сл. Хр. терминът свят народ, който се отнасял до първия Израил, започва да се отнася и към новия – християнския Божи народ. През ΙΙ век Ерм например пише: „Моли се на Бога и ще се премахнат греховете ти и на целия ти дом и на всички светии”. Монахиня Етерия от Испания (IV век) в своя Пътепис (Ὁδοιπορικόν) често използва изрази като „светият епископ някога е бил монах” или „свети мъже, тоест клирици и монаси, ни показваха всяко място”. Свети Йоан Златоуст, говорейки за поклонничество до някакъв манастир, пише: „Желаете пак да идем до града на добродетелта, до жилищата на светиите, имам предвид планините и клисурите”. Папа Иларий (V век) в посланията си към вярващите също пише: „Епископ Иларий до светия Божи народ”.

Характерни са следните думи на св. Симеон Нови Богослов за светиите (текстът е в превод от новогръцки): „Света Троица, преминавайки през всички човеци, от първия до последния, от главата до нозете, ги свързва в едно... Светиите от всяко едно поколение, съединени с тези, които са били преди тях и изпълнени със светлина като тях, се превръщат в златна верига, в която всеки светец е брънка, свързана със следващата чрез вярата, делата и любовта. Така, в реалността на Единия Бог, съставляват една уникална верига, която трудно може да се разкъса”[4].

Почитта към светиите

Почитта към светиите е засвидетелствана в християнската книжнина, тоест учението на светите Отци, върху което се основава църковната практика от изминалите две хилядолетия след Христа.

В „Мъченичеството на св. Поликарп” се споменава, че когато евреите се опитали да попречат на предаването на мъченическите му мощи на християните, под претекст „да не би, като оставят Разпнатия, да започнат да почитат тогова (Поликарп)”, християните отговорили: „Нито ще можем някога да оставим Христа, Пострадалия за спасението на света – Непорочен за грешници, нито някого другиго да почитаме; защото на Него, Който е Син Божий, се покланяме, а мъчениците обичаме по достойнство като ученици и подражатели на Господа, поради безграничната им привързаност към същия Цар и Учител”.

Според св. Йоан Дамаскин, почитаме светиите „защото те се съединили с Бога по своя свободен избор, приели Го за обитател и чрез общението си с Него станали по благодат това, което Той е по природа”[5]. „Богове, казвам, и царе, и господари не по природа – продължава светият отец, – а като възцарили се и приели господство над страстите и съхранили неподправено подобието на божествения образ, по който са създадени (защото цар се нарича и образът на царя)”.

Св. Астерий Амасийски (IV век) в едно свое опровержение на еретиците евномиани пише: „Ние не се покланяме на мъчениците, а ги почитаме като истински Божии поклонници; възхищаваме се на онези, които във време на изпитания, добре са почели Бога,... за да възревнуваме за почестите на добре завършилите (живота си) и да спечелим тяхното покровителство пред Бога”.

Св. Дионисий Александрийски смята мъчениците за „сътрапезници Христови и съобщници на Неговото царство и участници в Неговия съд, и съдещи заедно с Него”[6].

Според светия Седми Вселенски събор богослужебно поклонение се въздава само на Троичния Бог, докато на светиите се отдава само релативно- почетно поклонение („пред Него се покланяме и благоговеем, като пред Бог и Владика, а тях (светиите) почитаме заради общия Владика, като Негови истински служители и в тази връзка им въздаваме поклонение”).

Подобно е решението на Константинополския събор от 1672 г. (в който участвали четирима патриарси и четиридесет други епископи): „Покланяме се на светиите, като подвизавали се за Христа и ги представяме за ходатаи пред Бога, като придобили дръзновение към Него, изпросвайки чрез тях Божията подкрепа... А това, което казват някои, че почтителното поклонение... на Божиите светии намалява почитта към Сина, смятаме за празнословие. Понеже начинът на поклонение е различен и чрез него не се омаловажава поклонението и почитта към Христа, които се извършват богослужебно”[7].

Почитта към Пресвета Богородица

Пресвета Богородица заема особено място в живота на Църквата, макар че, както пише Владимир Лоски: „Богородица никога не станала предмет на обществената проповед на апостолите; докато за Христа проповядвали публично и още от самото начало Той станал известен по целия свят, тайната на Неговата Майка било открито само на онези, които били в Църквата... Богородица не е толкова обект на вярата, колкото източник на нашата надежда, плод на вярата, узрял в Преданието”[8].

Според светоотеческото учение, Пресвета Богородица заема „второто място след Троицата” (τά δευτερεῖα τῆς Τριάδος). За нас, православните, Тя е „по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите”, но не Я почитаме богослужебно. В гръцката богословска терминология разграничението е ясно: за Бога се отнася думата служение (λατρεία), докато за Пресвета Богородица термините рабско покорство (δουλεία) и поклонение (προσκύνησις)[9].

В православното богослужение Пресвета Богородица се споменава като „Пресвета, Пречиста, Преблагословена, славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария”. В основните епитети от тази фраза се съдържа църковното учение, че Тя е Богородица (Трети Вселенски събор, Ефес, 431 г.) и Приснодева (Винагидева) (Пети Вселенски събор, Константинопол, 553 г.).

Наименованието Богородица представлява развитие на христологията. Отците от светия Пети Вселенски събор настоявали на този термин, не само за да почетат Дева Мария поради личното Й достойнство, но и за да съхранят догматическото учение за Личността на Христа. В своята полемика с Несторий св. Кирил Александрийски, с подкрепата на съборните Отци, направил анализ на думите „и Словото стана плът” (Иоан. 1:14). Дева Мария, казал той, не е родила един Човек, съединен с Бога (Христородица, според Несторий), а една уникална и неразделна богочовешка Личност. По този начин, с понятието Богородица се запазва единството на Личността на Христа; значението на този термин за Третия Вселенски събор и за догмата за боговъплъщението е същото, каквото е значението на термина единосъщен за Първия Вселенски събор и за догмата за Света Троица. (Вж. първата от дванадесетте анатеми на св. Кирил). Прилагателното Пресвета, макар никога да не станало предмет на догматическо разглеждане, е възприето от Църквата, доколкото изразява вярата, че Богородица „измежду всички Божии творения е най-висшият пример за взаимодействие между божествения промисъл и човешката свобода”[10]. Св. Николай Кавасила пише: „Въплъщението не било само дело на Отца, на Неговата сила и Дух,… но също така дело на волята и вярата на Девата… Точно както Бог се въплътил доброволно, по същия начин и Неговата Майка желаела да Го роди доброволно, при пълното си съгласие”[11].

Отклонение от горното представлява т.нар. мариолатрия у римокатолиците, основен израз на която е учението за непорочното зачатие на Богородица, обявено за догмат от папа Пий ΙΧ през 1854 г.

Изводи

От написаното по-горе следва, че още от първите християнски векове светиите заемат в Църквата позицията на Божии приятели и застъпници пред Него „за навременна помощ свише” (според Теодорит Кирски). „Това че тези, които с вяра обещават [различни дарове] – продължава той – получават това, за което се молят, се потвърждава по неоспорим начин от даровете им, изявяващи изцелението”.

„Божията Майка – пише о. Йоан Романидис – и светиите се молят за нашето спасение и за всичко, което съдейства за него… Нека казваме винаги: „да бъде Твоята воля”, но нека молим Майката и приятелите на Бога да се намесят... За Свои приятели Бог има носещите кръста, защото тяхната любов превъзхожда светската любов, която все търси своето”[12].

Светиите заемат също така позицията на учители в Тялото на Църквата. „Бог ни е оставил мощите на светиите – учи св. Йоан Златоуст, - желаейки чрез тях да ни внуши ревност към Него”[13]. Според о. Георгиос Металинос „нов” човек за Църквата е „обоженият”, светецът, който, служейки като личност, може да постигне общение во Христа със своите „съсветии”, с които съставлява „съименното на Христа ново общество”[14].

„Автентичността на живота – пише на друго място – се съдържа в общението със светиите, които са единствените ръководни образци на ромейството. Характерно е наистина, че докато на Запад ръководно лице става мъдрият човек, в Православния Изток ръководно лице и антропологичен образец за вярващия е светецът. За западното общество разцвет има тогава, когато има мъдреци; за ромейското общество – когато „произвежда” светци, които са носители на Божията мъдрост”[15].

Църквата изразява своята почит към светиите по следните начини:

- въздига храмове в тяхна чест, започвайки от мартирионите (малки храмове върху гробовете на мъчениците);

- освещава светия престол на храмовете, според чина на освещаването (τά ἐγκαίνια) с полагане на мъченически мощи, както и свети антиминси с втъкани в тях мощи;

- приема техни изображения (εἰκόνες), които „служат като място за среща на живите членове на Църквата с отишлите си преди тях”[16];

- въвежда празници, за да почете тяхната памет или събития, свързани с живота им (в началото това са събранията (συνάξεις) на гробовете на мъчениците); средоточие на празника е божествената Литургия, където вярващите общуват с празнувания светец „в чашата Христова” (както се споменава в Мъченичеството на св. Поликарп); поменаването на живи и умрели вярващи на св. Литургия принася духовна полза не само на вярващите, чиито имена се споменават, но и на самите светии. „Какво мислиш, че се принася за мъчениците – казва св. Йоан Златоуст, – за да бъдат повикани в оня час? Дори и да са мъченици, дори и да са повече от мъченици, голяма чест е да бъдеш повикан по име в присъствието на Владиката, при извършването на Неговата смърт, на страшната жертва, на неизречените Тайнства... Също както когато царете устройват победна процесия, биват похвалени и тези, които са участвали в победата, а онези, които са в окови, биват освободени за известно време”[17];

- поменава светиите на богослуженията („поменаваме – казва св. Кирил Йерусалимски – и починалите преди нас, първо патриарсите, [после] пророците, апостолите, мъчениците, та чрез техните молитви и застъпничество да приеме Бог нашето прошение”[18];

- използва богослужебни последования, съставени в тяхна чест, сред които и прекрасни творби не само на християнската, но и на световната писменост;
- дава на вярващите по време на кръщението имена на светии „като символ на тяхното встъпване в единството на Църквата, която не е само земна, но и небесна”[19].

Възражения срещу почитта към светиите

Срещу почитта към светиите реагирали първо евреите- гонители на християнството (както вече посочихме, в Мъченичеството на св. Поликарп пише, че искали да попречат мощите на светеца да бъдат предадени на християните под лицемерния претекст „да не би като оставят Разпнатия, да започнат да почитат тогова”!), а по-късно Юлиан Отстъпник (361-363) и различни еретици.

В творенията си св. Кирил Александрийски е съхранил думите на Юлиан Отстъпник спрямо почитането на светиите и техните мощи: „Зараза и нечистота – казвал той – са телата на мъртвите”. Поради тази причина изгорил и много мъченически мощи (например на св. Йоан Предтеча).

През вековете манихеи, гностици и други еретици отхвърляли напълно почитта към светиите и към техните мощи с аргумента, че това е идолопоклонство. Бл. Августин излага православното учение по този въпрос: „При това, никой не принася жертва на мъченика, на когото принадлежи гробът и мартирионът (на Петър, Павел или Киприян), но на Бога – и това го знае добре всеки един вярващ, – Който е създал и увенчал мъчениците”[20].

В по-ново време почитта към светиите отхвърлили протестантите (като реакция срещу някои злоупотреби, изопачения и преувеличения в Римокатолическата църква), които отправили и обвинението, че тези, които почитат светиите са изпаднали до степен на първобитно служение! В наши дни почитта към светиите отхвърлят сектантите от всякакъв вид и деноминация, начело със самонаричащите се „свидетели на Йехова”.

Превод от гръцки: Алексей СТАМБОЛОВ