Миропомазване

Версия за печат

Св. Тайн­с­т­во ми­ро­по­маз­ва­не обик­но­ве­но се из­вър­ш­ва не­пос­ред­с­т­ве­но след кръ­ще­ни­е­то. Ако кръ­ще­ни­е­то ни раж­да за нов жи­вот, ми­ро­по­маз­ва­не­то ни да­ва бла­го­дат­на си­ла, ко­я­то ни слу­жи за въз­рас­т­ва­не в ду­хов­ния жи­вот и за ук­реп­ва­не в доб­ро­то. Ми­ро­по­маз­ва­не­то свеж­да над нас бла­го­дат­ни­те да­ро­ве на Све­тия Дух, бла­го­да­ре­ние на ко­и­то ра­зу­мът на чо­ве­ка се прос­ве­ща­ва, за да мо­же да поз­нае ис­ти­на­та, чув­с­т­ва­та се очис­т­ват, за да мо­гат да оби­чат Бо­га и во­ля­та се ук­ре­пва, да мо­же да вър­ши доб­ри де­ла.

Ви­ди­ма­та стра­на на тайн­с­т­во­то се със­тои в кръс­то­о­б­раз­но­то по­маз­ва­не със све­то ми­ро раз­ни­те час­ти на тя­ло­то, при ко­е­то се про­и­з­на­сят ду­ми­те: „Пе­чат на да­ра на Све­тия Дух, амин!“ Пе­ча­тът обик­но­ве­но слу­жи ка­то знак на при­над­леж­ност или пот­вър­ж­де­ние на ня­коя за­я­ва. Пе­ча­тът, сло­жен вър­ху ед­на вещ, оз­на­ча­ва, че тая вещ при­над­ле­жи на оно­го­ва, чи­е­то име но­си пе­ча­тът. Пе­ча­тът на Све­тия Дух по­каз­ва, че чо­ве­кът, кой­то е по­лу­чил то­зи пе­чат, е ос­ве­тен от Све­тия Дух и при­над­ле­жи Бо­гу. С пе­ча­та на Све­тия Дух се по­маз­ват кръс­то­о­б­раз­но че­ло­то ­ за ос­ве­ща­ва­не ума и мис­ли­те; гър­ди­те ­ за ос­ве­ща­ва­не сър­це­то и же­ла­ни­я­та; очи­те, уши­те, ноз­д­ри­те и ус­та­та ­ за ос­ве­ща­ва­не чув­с­т­ва­та; ръ­це­те и но­зе­те ­ за ос­ве­ща­ва­не де­ла­та на чо­ве­ка и ця­ло­то му по­ве­де­ние. по та­къв на­чин це­ли­ят чо­век се ос­ве­ща­ва, ста­ва храм Бо­жи и жи­ли­ще на Све­тия Дух. От­тук след­ва за нас по­у­ка­та, че тряб­ва стро­го да се па­зим от вся­ко зло и от все­ки грях, за да не ос­к­вер­ним ду­ша­та и тя­ло­то си, пос­ве­те­ни Бо­гу, и да не из­гу­бим бла­го­дат­та на Све­тия Дух, да­де­на ни чрез све­то­то тайн­с­т­во ми­ро­по­маз­ва­не.

Пър­во­на­чал­но апос­то­ли­те из­вър­ш­ва­ли св. Тайн­с­т­во ми­ро­по­маз­ва­не чрез ръ­ко­въз­ла­га­не. То­ва би­ло за тях по-удоб­но. Но впос­лед­с­т­вие, ко­га­то чис­ло­то на вяр­ва­щи­те в Иису­са Хрис­та  се уве­ли­чи­ло във всич­ки стра­ни твър­де мно­го, ни­то апос­то­ли­те, ни­то тех­ни­те при­е­м­ни­ци ­ епис­ко­пи­те, ръ­ко­по­ло­же­ни от тях, мог­ли да оти­ват лич­но при всич­ки но­вок­ръс­те­ни и да им низвеж­дат бла­го­дат­та на Све­тия Дух чрез ръ­ко­въз­ла­га­не. То­га­ва се на­ло­жи­ло, вмес­то ръ­ко­въз­ла­га­не, да се по­маз­ват кръс­те­ни­те със св. Ми­ро. То­ва мог­ли да из­вър­ш­ват и све­ще­ни­ци­те (през­ви­те­ри­те) по по­ръ­че­ние на апос­то­ли­те и на епис­ко­пи­те. За да се за­па­зи оба­че и при ми­ро­по­маз­ва­не­то чрез све­ще­ни­ци еле­мен­тът на лич­но­то апос­тол­с­ко или епис­коп­с­ко бла­гос­ло­ве­ние, Ми­ро­то се ос­ве­ща­ва­ло от апос­то­ли­те, а пос­ле от тех­ни­те при­е­м­ни­ци ­ епис­ко­пи­те. Пър­во­на­чал­но то се ос­ве­ща­ва­ло във вся­ко вре­ме, ко­га­то нуж­да­та на­ло­же­ла. А пос­ле се зат­вър­ди­ла прак­ти­ка­та да се ос­ве­ща­ва на Ве­ли­ки чет­вър­тък.

За св. Тайн­с­т­во ми­ро­по­маз­ва­не се спо­ме­на­ва още в пър­во­то пос­ла­ние на св. ап. Ио­ан. Там се каз­ва: „И вие има­те по­ма­за­ние от Све­та­го и зна­е­те всич­ко... И по­ма­за­ни­е­то, ко­е­то вие по­лу­чих­те от Не­го, пре­бъд­ва у вас, и ня­ма­те нуж­да да ви учи ня­кой; но по­не­же са­мо­то то­ва по­маз­ва­не ви учи на всич­ко и е ис­тин­с­ко и не­лъ­жов­но, то пре­бъд­вай­те в не­го, спо­ред как­то ви е на­у­чи­ло“ (1 Ио­ан. 2:20, 27).

Ние, ог­ру­бе­ли­те от гре­хо­ве­те съв­ре­мен­ни хрис­ти­я­ни, сме за­гу­би­ли усет за благо­дат­ни­те пло­до­ве и див­ни пос­лед­с­т­вия от кръ­ще­ни­е­то и ми­ро­по­ма­за­ни­е­то. Но ето как­во пи­ше за тях св. Кип­ри­ян Кар­та­ген­с­ки:

„Ко­га­то се на­ми­рах в тъм­ни­на сред мрач­на­та нощ, ко­га­то пла­вах по мо­ре­то на нас­то­я­щия жи­вот на­сам-на­там без на­деж­да и опо­ра, без да знам пъ­тя, ли­шен от вся­как­ва ис­ти­на и от вся­как­ва свет­ли­на, то­га­ва смя­тах за не­о­бик­но­ве­но труд­но и не­о­съ­щес­т­ви­мо обе­то­ва­ни­е­то на Бо­жес­т­ве­но­то ми­ло­сър­дие, че чо­век мо­же от­но­во да се ро­ди и, ка­то по­лу­чи в св. Ку­пел но­ва ду­ша и нов жи­вот, да ос­та­ви всич­ко пре­диш­но и, още в то­ва тя­ло жи­ве­е­й­ки, да ста­не нов чо­век по дух и по сър­це. Как е въз­мож­но, си ка­зах аз, чо­век да ос­та­ви тъй ско­ро и тъй на­пъл­но оно­ва, с ко­е­то се е ро­дил и ко­е­то от дъл­гов­ре­мен­на при­вич­ка е ста­на­ло не­го­ва вто­ра при­ро­да? Как мо­же да се на­у­чи на въз­дър­жа­ние то­зи, кой­то е свик­нал с шум­ни пир­шес­т­ва и изис­к­а­ни яс­тия? Как мо­же да се при­ми­ри със скром­но и прос­то об­лек­ло то­зи, кой­то е блес­тял с раз­кош­ни одеж­ди? Кой­то се е рад­вал на чи­но­ве­ и по­чес­ти, той не мо­же да жи­вее в не­и­з­вест­ност и без тях. То­зи, кой­то е бил ок­ръ­жен от тъл­па по­чи­та­те­ли, кой­то е бил съп­ро­вож­дан от мно­го­чис­ле­ни по­чи­та­те­ли, го­то­ви вся­ко­га на ус­лу­ги­те му, той би се из­мъч­вал, ако ос­та­не сам.

Та­ка мис­лех аз в се­бе си за­туй, за­що­то то­га­ва сам бях все още пле­нен от заб­лу­ди­те на своя пре­ди­шен жи­вот, от ко­и­то не виж­дах въз­мож­ност да се ос­во­бо­дя. Аз бях се пре­дал на по­ро­ци­те и, по­не­же се бях от­ча­ял в по-доб­ро­то, пред­с­та­вях си ги­бел­та ка­то ес­тес­т­ве­на и не­о­б­хо­ди­ма. Но впос­лед­с­т­вие, ко­га­то се умих в ба­ня­та на въз­раж­да­не­то от сво­е­то не­чис­то ми­на­ло, и ко­га­то но­ва чис­та свет­ли­на се из­ля над очис­те­на­та ми ду­ша, ко­га­то аз при­ех Ду­ха сви­ше и ста­нах нов чо­век, по един не­пос­ти­жим на­чин, съм­ни­тел­но­то ста­на за ме­не вяр­но, скри­то­то ­ от­к­ри­то, тъм­но­то ­ яс­но. Аз по­лу­чих си­ла за пос­ти­га­не­то на оно­ва, ко­е­то пре­ди смя­тах за труд­но и не­и­з­пъл­ни­мо“.