ОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ НРАВСТВЕНОСТ И РЕЛИГИЯ

Версия за печат

Нрав­с­т­ве­ност­та мо­же да се из­г­раж­да и са­мо чрез ес­тес­т­ве­ни­те ду­хов­ни си­ли на чо­ве­ка. Чрез нрав­с­т­ве­но­то си чув­с­т­во и съз­на­ние чо­век мо­же да пра­ви раз­ли­ка меж­ду доб­ро и зло и чрез гла­са на съ­вест­та си и сво­бод­на­та си во­ля да след­ва доб­ро­то, и да из­бяг­ва зло­то, да се стре­ми към доб­ро­де­тел­ност и съ­вър­шен­с­т­во.

Нрав­с­т­ве­ност­та мо­же да е от­де­ле­на от ре­ли­ги­я­та и до­ри ня­къ­де да про­цъф­тя­ва на ав­то­ном­на поч­ва, но и то­га­ва тя се под­х­ран­ва от со­ко­ве, ко­и­то из­ви­рат от бо­го­по­доб­ни­те дъл­би­ни на чо­веш­ка­та ду­ша.

Вя­ра­та в доб­ро­то ви­на­ги съ­дър­жа в се­бе си час­ти­ца от вя­ра­та в Бо­га и мо­же да се раз­к­рие в пъл­но­та чрез нея. “Аз – пи­ше рус­ки­ят ре­ли­ги­о­зен фи­ло­соф Вла­ди­мир Со­ло­вьов /1853-1900 г./ – мо­га да вър­ша доб­ро­то съз­на­тел­но и ра­зум­но са­мо то­га­ва, ко­га­то вяр­вам в не­го­во­то обек­тив­но са­мос­то­я­тел­но зна­че­ние в све­та, т. е. с дру­ги ду­ми, ко­га­то вяр­вам в нрав­с­т­ве­ния све­то­по­ря­дък, в Про­ви­де­ни­е­то, в Бо­га.” Вид­ни­ят дат­с­ки мо­ра­лист Мар­тен­сен /1808-1884 г./ каз­ва още по-оп­ре­де­ле­но, че във вя­ра­та в доб­ро­то и във все­от­дай­на­та служ­ба не­му се съ­дър­жа ре­ли­ги­о­зен мо­мент и скри­та вя­ра в Бо­га. Той пи­ше: ”Ако ня­кой ка­же:”Аз не вяр­вам в Бо­га, но вяр­вам в моя дълг”, и ако той при то­ва из­вър­ш­ва под­ви­зи на са­мо­от­ре­че­ние и са­мо­по­жер­т­ва­не, ко­и­то до­каз­ват, че та­зи му вя­ра е ис­к­ре­на, то ние от своя стра­на счи­та­ме та­ки­ва хо­ра за ре­ли­ги­оз­но вяр­ва­щи, до­кол­ко­то в то­ва тях­но съз­на­ние за дъл­га из­пък­ва жер­т­ве­ни­кът на нез­най­ния Бог /вж Де­ян.17:23/. По та­къв на­чин бе­зус­лов­на­та вя­ра в дъл­га съ­дър­жа в се­бе си скри­та вя­ра в нрав­с­т­ве­ния све­то­по­ря­дък и в нрав­с­т­ве­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на све­та, дре­ме­ща вя­ра в бо­жес­т­ве­ния Про­ми­съл”. За­пад­ни­те мо­ра­лис­ти Ро­те и На­вил от­бе­ляз­ват, че се сре­щат, осо­бе­но меж­ду об­ра­зо­ва­ни­те със­ло­вия, та­ки­ва хо­ра, ко­и­то не но­сят в се­бе си твър­до и яс­но ре­ли­ги­оз­но убеж­де­ние; все пак за тях мо­же да се ка­же, че те но­сят в сър­це­то си Бо­га, скрит от тях­но­то соб­с­т­ве­но съз­на­ние, вли­я­ни­е­то на Ко­го­то в тях се раз­к­ри­ва в тях­на­та чес­т­ност и в тех­ни­те об­щес­т­ве­ни доб­ро­де­те­ли.

“Не оби­ча ли Хрис­тос то­зи, кой­то оби­ча Прав­да­та?” – пи­та ри­то­рич­но рус­ки­ят ре­ли­ги­о­зен мис­ли­тел Алек­сей Хо­мя­ков /1804-1860 г./. – “Не е ли Не­гов уче­ник то­зи, чи­е­то сър­це е от­во­ре­но за със­т­ра­да­ние и лю­бов? Не под­ра­жа­ва ли на един­с­т­ве­ния Учи­тел, явил в Се­бе си съ­вър­шен­с­т­во­то на лю­бов­та и са­мо­по­жер­т­ву­ва­тел­ност­та, то­зи, кой­то е го­тов да по­жер­т­ва щас­ти­е­то и жи­во­та си за бра­тя­та си? Кой­то приз­на­ва све­тост­та на нрав­с­т­ве­ния за­кон и в сми­ре­ни­е­то на сър­це­то си приз­на­ва и сво­е­то край­но не­дос­тойн­с­т­во пред иде­а­ла на све­тост­та – не е ли въз­диг­нал той в сво­я­та ду­ша ол­тар на То­зи Про­по­вед­ник, пред Ко­го­то се прек­ла­ня войн­с­т­во­то на умо­ве­те не­бес­ни? На не­го не му дос­ти­гат са­мо зна­ния, но Той оби­ча То­зи, Ко­го­то не поз­на­ва, по­доб­но на са­ма­ря­ни­те, ко­и­то се прек­ла­ня­ли пред Бо­га, без да Го поз­на­ват? Или по-точ­но: не Не­го ли оби­ча той, са­мо че под дру­ги име­на, ка­то прав­да, със­т­ра­да­ние, лю­бов, са­мо­по­жер­т­ва­не; нак­рая, всич­ко ис­тин­с­ко чо­веш­ко, всич­ко ве­ли­ко и прек­рас­но, всич­ко то­ва, ко­е­то е дос­той­но за по­чи­та­не, под­ра­жа­ние, бла­го­го­ве­ние, всич­ко то­ва – не са ли раз­лич­ни фор­ми на ед­но­то име на на­шия Спа­си­тел?” То­зи, кой­то оби­ча ис­ти­на­та, оби­ча Хрис­тос и на­пъл­но зас­лу­жа­ва наз­ва­ни­е­то “ано­ни­мен хрис­ти­я­нин”.

Вя­ра­та или ре­ли­ги­я­та слу­жи за ос­но­ва на нрав­с­т­ве­ност­та. Са­мо то­га­ва ще има у чо­ве­ка твър­да уве­ре­ност в не­ру­ши­мост­та и зна­че­ни­е­то на нрав­с­т­ве­ния за­кон и в от не­го­во­то из­пъл­ня­ва­не, ако в ос­но­ва­та на то­зи за­кон ле­жи вя­ра­та във всеб­ла­гия Бог, Чи­е­то сло­во /за­кон/ „пре­бъд­ва до­ве­ки” /1 Петр. 1:25/. Ако у чо­ве­ка лип­с­ва вя­ра в Бо­га, то как­во мо­же да го под­бу­ди към из­пъл­не­ние на нрав­с­т­ве­ния за­кон? То­га­ва чо­век лес­но мо­же да стиг­не до из­во­да, че той сам за се­бе си е за­кон и мо­же да жи­вее, как­то му по­ве­ля­ва не­го­во­то раз­в­ра­те­но се­бе­лю­би­во сър­це. Как­то зда­ни­е­то без ос­но­ва не мо­же да бъ­де здра­во и на­деж­д­но, та­ка и нрав­с­т­ве­ни­ят жи­вот, кой­то не се опи­ра на вя­ра­та в Бо­га, ня­ма да има здра­ви ос­но­ви.

Вярата по най-непосредствен начин е свързана с нравствеността и наличието в човека на вяра зависи от нравственото състояние на личността. Нравствеността позволява на човека да съхрани целостта на своята личност и битие. Когато разрушаваме нравственото начало, заедно с това разрушаваме и човешката личност. Не напразно една от добродетелите, свързана с понятието за нравственост, се нарича целомъдрие, което характеризира цялостността на личността. Така че нравствеността лежи в основата на човешката личност. Ако тази цялостност е нарушена, ако самата личност е разрушена, тя едва ли би била способна да концентрира всичките си сили – умствени, душевни, интелектуални, всичките си чувства, та върху висотата на този духовен подем да се разпали пламъкът на вярата?

Често хората не виждат връзката между нравствеността и вярата и не могат да я постигнат. Те предполагат, че нравствеността може да съществува независимо от религията; от такива хора често може да се чуе противоположния аргумент, според който не е задължително да вярваш, за да си добър човек. И когато Църквата настоява за органична връзка между вярата в Бога и нравствеността, хората не приемат тази нейна проповед, или направо я отхвърлят. И това си има своето обяснение, защото в разбирането за природната нравственост, способна да съществува без религията, има известна доза истина. Нравственото начало, вложено от Бога в нашата душа, е част от нашето същество, то е нещо изначално присъщо на човешкия род.

Без вя­ра­та в Бо­га, Чи­е­то сло­во е вяр­но и ис­тин­но, не мо­же да има твър­да на­деж­да за дос­ти­га­не це­ли­те на нрав­с­т­ве­ния жи­вот. Ре­ли­ги­я­та и вя­ра­та в Бо­га под­дър­жат чо­ве­ка в нрав­с­т­ве­ния жи­вот, да­ват му си­ли за дос­ти­га­не на нрав­с­т­ве­ни­те це­ли. В нрав­с­т­ве­ния жи­вот ние сре­ща­ме мно­го пре­пят­с­т­вия и из­пит­ва­ме в се­бе си не­дос­тиг на си­ли. Та­ка нап­ри­мер на­ша­та те­лес­на при­ро­да, под­х­вър­ле­на на бо­лес­ти, стра­да­ния, сла­бос­ти, чес­то се явя­ва ка­то пре­пят­с­т­вие за дос­ти­га­не на нрав­с­т­ве­но съ­вър­шен­с­т­во. Още по­ве­че са пре­пят­с­т­ви­я­та в чо­веш­кия дух. Тук, по ду­ми­те на апос­то­ла, ние усе­ща­ме друг за­кон, про­ти­во­ре­чащ на ду­хов­ния за­кон, та­ка че не доб­ро­то, ко­е­то ис­ка­ме, пра­вим, а зло­то, ко­е­то не ис­ка­ме, не­го вър­шим /Рим. 7:15-23/. В та­зи бор­ба ни под­дър­жа са­мо вя­ра­та в бла­гия и пре­мъ­дър Бог, в Не­го­вия всеб­лаг про­ми­съл, вя­ра­та в на­шия Спа­си­тел Гос­под Иисус Хрис­тос, из­вър­шил и из­вър­ш­ващ чрез си­ла­та на Све­тия Дух въз­раж­да­не­то, об­нов­ле­ни­е­то, спа­се­ни­е­то на чо­ве­ка. Са­мо на­ли­чи­е­то на вя­ра в та­зи все­сил­на, бла­го­дат­на по­мощ мо­же да под­х­ран­ва и усил­ва стре­ме­жа към нрав­с­т­ве­но съ­вър­шен­с­т­во.

Връз­ка­та меж­ду ре­ли­гия и нрав­с­т­ве­ност е тол­ко­ва тяс­на, че чис­то­та­та на вя­ра­та неп­ре­мен­но се от­ра­зя­ва вър­ху чис­то­та­та /ка­чес­т­во­то/ и ви­со­та­та на нрав­с­т­ве­ност­та. Без пра­вил­но по­ня­тие за Бо­га не мо­же да има и пра­вил­но по­ня­тие за нрав­с­т­ве­ност­та. Още при гре­хо­па­де­ни­е­то в рая пър­ви­ят чо­век пос­та­вил сво­е­то „аз”, лю­бов­та към се­бе си по-ви­со­ко от Бо­жи­я­та лю­бов. На­ми­рай­ки се в гре­ха, чо­век пра­ви се­бе си цен­тър на своя жи­вот и за­то­ва нрав­с­т­ве­ност­та му се из­в­ра­ща­ва от се­бе­лю­би­е­то, его­из­ма или лъж­ли­ва­та лю­бов към са­мия се­бе си. Не­го­ва­та нрав­с­т­ве­ност е твър­де да­леч от своя иде­ал. Са­мо в хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия нрав­с­т­ве­ност­та мо­же да дос­тиг­не най-ви­со­ка чис­то­та, за­що­то в хрис­ти­ян­с­т­во­то ние има­ме въз­ви­ше­но уче­ние за Бо­га, Кой­то е най-вис­ша­та лю­бов и об­ще­ни­е­то с Ко­го­то е най-вис­ши­ят и най-дос­той­ни­ят пред­мет на чо­веш­ки­те же­ла­ния и стре­ме­жи. Са­мо в хрис­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия чо­век се при­зо­ва­ва да се от­ка­же от его­из­ма, а та­ка съ­що от лъж­ли­ва­та при­вър­за­ност към све­та. Са­мо в хрис­ти­ян­с­т­во­то ние има­ме уче­ние за Бо­га ка­то Един Не­бе­сен Отец на всич­ки и от­тук след­ва, че всич­ки хо­ра са бра­тя и сес­т­ри.

По та­къв на­чин вя­ра­та в Бо­га или ре­ли­ги­я­та със­тав­ля­ва ос­но­ва­та на нрав­с­т­ве­ност­та. Ре­ли­ги­я­та мо­же да се упо­до­би на ко­ре­на на рас­те­ние, а нрав­с­т­ве­ност­та – на ство­ла и кло­ни­те.

Но от­тук след­ва съ­що, че ре­ли­ги­я­та не мо­же да ос­та­не жи­ва и дейс­т­ве­на, ако се от­ка­же от нрав­с­т­ве­ност­та: то­га­ва тя се из­раж­да в лъж­ли­ва мис­ти­ка. За­то­ва св. ап. Иаков каз­ва: ”Вя­ра­та без де­ла е мър­т­ва” /Иак. 2:26/. Ис­тин­с­ка­та вя­ра има нрав­с­т­вен ха­рак­тер и нрав­с­т­ве­ност­та има ре­ли­ги­о­зен ха­рак­тер. Съ­ща­та ис­ти­на за тяс­на­та връз­ка меж­ду вя­ра­та и нрав­с­т­ве­ност­та из­ра­зя­ват и от­ци­те на Цър­к­ва­та. Св. Иг­на­тий Бо­го­но­сец /50-107 г./ каз­ва: ”Вя­ра­та е пъ­те­во­ди­тел, а лю­бов­та – път към Бо­га”.