Носител на огромна всеопрощаваща любов

Версия за печат

Аз съм един от малкото живи хора, които сме общували с дядо владика Серафим. Бях 17-годишна, когато отидох при него за първи път, а той само след две години почина. Сега съм на 84 и когато говоря за него, винаги имам едно притеснение - да не би към натрупаните спомени да съм прибавила и нещо от моите лични оценки за него и моето емоционално отношение към него. Но онова, което искам да кажа на всички хора, които днес палят свещи в криптата и очакват чудодействие по неговите молитви,  е, че той наистина още приживе беше една чудодейна личност.

Аз тогава съм била твърде млада, за да разбера всички тези неща. Ние, една група курсистки от летните курсове за прогимназиални учители по руски език, се приближихме към него. Министерството на просветата беше създало двегодишни летни курсове за хора с учителска правоспособност, които да имат право да преподават и руски език, за да влезе той в програмата на прогимназиите. Оказа се, че останалите момичета бяха от белогвардейски семейства, които знаеха прекрасно руски език, но искаха да узаконят правото си да преподават. От тях научих за архиепископ Серафим Соболев. После се обърнах към моите родственици, писателя Константин Петканов и съпругата му Магда Петканова, при които живеех, да ми разкажат нещо за него, защото моите съкурсистки говореха фантастични неща: че е чудотворец, човек не от този свят. Тогава Константин Петканов помогнал дядо владика да остане в София, когато от СССР са го изисквали след като му бил изтекъл мандатът. Константин Петканов е бил тогава с ранг на министър на културата и колкото повече време минава, все повече съм сигурна, че чрез посредничеството на философа Тодор Павлов, с когото бяха приятели, са успели да уредят пред Съветското посолство дядо владика да остане тук, защото е полезен, въпреки че му е изтекъл мандатът.

С какво правеше впечатление дядо владика?Първо, ние всички познавахме руската литература и за нас беше много естествено да го уподобим на някой герой от руската проза и да го обичаме, естествено. Аз от първия момент го уподобих на стареца Зосима на Достоевски и през цялото време съм го възприемала така. Той нито веднъж не опроверга моята представа.

Кое беше най-интересното при него? Той беше много висок и строен, с осанка на богатир, макар и много възрастен. Беше беловлас. В домашна обстановка ходеше с бели дрехи, а не с черни, и изглеждаше като човек наистина слязъл от небето. Нещото, което всички сме запомнили бяха неговите големи очи, пълни с обич. За първи и за последен път в живота ми някой е гледал мен и моите приятелки с такава огромна обич. Даже веднъж му споделих, че обичта струи от очите му. Тази любов, която струеше от него и беше активна и реална, а не престорена, всъщност ни правеше много сигурни край него. В едно много страшно време за България - веднага след Отечествената война, установен комунистически режим, който решава да ликвидира всички остатъци от миналото, нямахме право да ходим на църква, нямахме право да четем религиозна литература, а ние сме от селски семейства, нашите семейства са християнски, ние сме възпитани като християни. И точно в това сложно, размирно време се появява дядо владика Серафим. До ден-днешен не мога да разбера как този духовник от висшата йерархия, с неговото високо образование и възпитание, намери подход към нас, едни селски момичета. Как намери подхода към нас? Именно с тази огромна любов.

Той ни посрещаше с неизменна усмивка. Преди 9-и септември нашите родители са ни водили на църква, и там свещеникът винаги намираше повод нещо да ни укори, да ни направи забележка - това не се прави така, прави се така, не е хубаво да правиш това… Най-интересното беше, че дядо владика не ни правеше забележка за нищо, а с тази своя огромна всеопрощаваща любов изкарваше най-доброто от нас.

Наричаше ме с всички най-хубави имена, които можеше да измисли: Надюшенка, голубочка... Искаш ли да те изповядам, пита ме. Аз, казвам, съм от селска църква и там няма изповеди, не зная какво е. А той казва, ами аз ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш искрено. И аз, водена от любопитство и от желание да се приближа до негооще повече и да отговоря на доброто му отношение към мен, се съгласих.

Започва една много смешна сцена. Той казва: „Разкажи ми греховете си”, на което аз, 17-годишната глупачка, казвам: „Ами аз нямам грехове”. Той ме гледа усмихнато с тези топли очи и казва: „Надя, Надюшенка, но няма безгрешен човек”, а аз казвам: „Как да няма” и започвам на пръсти да си казвам 10-те Божии заповеди. Първата заповед - нямам грях, втората… Той започва да се смее топло, ласкаво и казва: „Запомни, че няма безгрешен човек” и нищо повече не ме попита. Следващият въпрос, който ми зададе, беше: „Кажи ми какво ти пречи”. Той искаше да разбере дали мразя някой човек, дали мразя нещо в средата си. Това беше много същностен въпрос и до ден-днешен му се възхищавам, че ми го зададе. И аз казвам: сама си преча. Ами защо си пречиш? Казвам му: „Ами много съм амбициозна и каквото видя, че някой прави, си казвам, ами и аз го мога и искам да го направя”. Тук очаквам упрек, но той каза: „Ами амбицията е създадена от Бога, за да може човек да се усъвършенства, защото ние сме образ и подобие на Бога. Но много ще внимаваш, най-много грехове правят амбициозните хора. Каквото те смути ще го споделяш!”

От тогава нататък вече започнаха едни от най-топлите наши отношения, с пълно доверие. Можете ли вие след такава среща да нямате абсолютно доверие. И двете години, в които той беше още жив, съм ходила с приятелки да ги заведа и аз самата съм търсела решения на мои въпроси, и пак повтарям: нито един укор не съм чула от него.

Нещо библейско имаше у владика Серафим, едни топли, обичащи очи, една опростителна усмивка, една снизходителност, такава топла, родителска снизходителност!

Това, което разказвам са наистина детинщини и аз до края на живота си все ще си спомням какво ми е казвал, все ще си спомням какво ми е поръчал и макар че само две години живях покрай него, го посещавах доста често. Покрай него беше много приятно. Една градина, ние сме го наобиколили като библейски отец и той ни разказва чудеса: в еди кое си селище, в еди коя си губерния се случило еди какво си чудо. Сякаш точно това целеше той: да вярваме в чудесата и да сме разсъдителни. Но ние бяхме деца на 17 години, какво можехме да разберем, освен чувството на огромна радост и възторг от самия контакт с него, и доверие. Каквото каже дядо владика - за нас то е като неоспорим закон.

Аз съм дъщеря на единствения брат на шест сестри и моята леля Петканова ме идеализираше. Дядо владика знаеше това. Той правеше едни срещи в манастирите - кани всички свои приятели и прекарва цял ден в някой манастир. На една такава среща аз нямах възможност да отида и той пита леля Петканова: „Надюша защо не дойде?” Тя казва, че имам изпит и съм неспокойна, макар че съм много способна и мога да се справя с всичко. Той слага ръка на нейната ръка и казва: „Тя може да се справи с всичко, стига да е за добро, госпожа Петканова”. Когато реша, аз мога, аз съм способна да постигна всичко – това ми е останало от дядо владика. Нищо не ме извинява.

Мога до утре да ви разказвам за дядо владика. Ние бяхме много хора, но той е оставил своите високи изисквания, своите критерии, своята вяра във всекиго от нас, които сме го познавали макар и за кратко време.

Аз съм университетски преподавател и това, че се посветих на учителската професия дължа на дядо владика. На мен все ми се иска да повторя примера му, да имам доверие каквото имаше той в младия човек, който иска да постигне нещо добро в своя живот.

-----------

Интервюто е дадено за пълнометражния документалев филм "Архиепископ Серафим - Софийският чедотворец" на студио "Зосима", подготвен от Подворието на Руския и на цяла Русия патриарх в София по повод 65-години от кончината на владика Серафим.