ТИХ И ТЪНЪК ГЛАС

Версия за печат

«Излез та застани на планината пред Господа. И, ето, Господ минаваше и голям силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса; И подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня тих и тънък глас».
(3 Цар.19,11-12)

Беше рядко хубав декемврийски ден: освежаващо хладен, снегът блестеше на слънцето, бели преспи искряха край пътя. Отец Саватий пътуваше към дома на умиращ старец. Само че и сам не знаеше защо отива натам - старецът беше абсолютен безбожник.

Жена му, Мария, прекара живота си в Църквата. Пътуваше от Комарихинска в Казанско-Трифоновата пустиня дори когато там още нямаше манастир, а само енорийски храм «Вси Светии». В храма служеше известния в Урал, а и по цялата страна старец – протойерей Николай Рагозин и Мария беше негово вярно чедо.

С мъжа си Леонид живееха добре, отгледаха две дъщери. Леонид беше добър и трудолюбив човек, обичаше да се рови в градината заедно с жена си, вечер – двамата да поседят на пейката и да се наслаждават на залеза, да пият чай до топлата печка у дома.

Само едно нещо ги делеше: за разлика от вярващата си жена, душата му беше вярна на атеистичното възпитание, с което онези времена щедро подковаваха пионерите и комсомолците. Той искрено вярваше, че религията е опиум за народа и бурно се противеше на заблужденията на жена си, която пиеше от същия този опиум, при това, според него – в нездраво големи дози.

Леонид се опитваше да убеди Мария, че да ходи в Църквата и да храни ленивите попове е абсолютна глупост, че далеч по-добре е да поработи в градината или да се разходи за гъби в гората. Той не обичаше да остава в къщи сам, ревнуваше жена си от непонятните за него нейни отсъствия, ядосваше се, гневеше се, понякога дори я удряше в желанието си да „избие глупостта от упоритата й глава“.

Но тук, както казва народът, «косата опря на камък». Кротката и смирена Мария – обикновена селска женица от старата закалка, която дума напряко на мъжа си не е казвала, категорично отказа да спре да ходи в храма. По нейна молба отец Николай дойде у тях да говори с Леонид и да се опита да смекчи отношението му. Озлобен, той грубо изгони уважавания старец и бесен от визитата му си го изкара на жена си.

Естествено, старецът не само че не се обиди, а напротив – усърдно се молеше Господ да помилва Леонид и да спаси безсмъртната му душа. А на Мариините оплакванията само каза: „Моли се, Мария - и Господ ще помилва мъжа ти“. И тя се молеше.

Годините минаваха. Отец Николай си отиде от този свят. Пет години след смъртта му в енорийската Църква назначиха отец Саватий, а Мария междувременно чукна седемдесетте… Много дребничка, богобоязлива, богомолна, кротка и смирена, с тъжни светло-сини очи – това видя в старата жена отец Саватий. Тя продължаваше да се моли за мъжа си, но промяна в него нямаше – той си беше безбожник.

Отец Саватий служеше десетата си година в храма на Вси Светии, когато в една мразовита декемврийска утрин пристигна Мария и през сълзи започна да моли отеца да отиде при мъжа й: Леонид бил много болен – на смъртно легло. И изведнъж настойчиво започнал да иска да му доведат свещеник. Изненадана, Мария го попитала „За какво ти е отеца?!“ Тя много се изплашила да не се изпокара със свещеника и да не започне да богохулства преди смъртта си. Но Леонид твърдо отговорил: „Искам да се изповядам“.

Отец Саватий също много се изненада, но взе Светите Дарове и веднага тръгна към Комарихинска. Когато отецът влезе в къщата, видя на старинен железен креват да лежи малко, съсухрено старче – много отслабнал, с хлътнали очи и посивяло лице. Знаейки живота му и отношението му към вярата, отец Саватий се обърка – от къде да започне, за какво точно е повикан…?

Но когато приседна до леглото на стар, но все още здрав и с красиво изрязан гръб стол, всичко се нареди от само-себе си: тежко болния се оживи, учтиво и мило поздрави и каза, че иска да се изповяда. Мария излезе и отиде в кухнята.

И когато този умиращ осемдесетгодишен старец, който изживя целия си живот без Бога започна да се кае, отец Саватий усети необичайна благодат – толкова силна, че кожата му настръхна. Отецът не очакваше подобна изповед от невярващ човек – такава дълбока, искрена и проникновена изповед, като че Леонид цял живот е прекарал в храма, живял като християнин и свикнал с покаянието. Той говореше ясно, отчетливо, назоваваше греховете без ни най-малко самооправдание или самосъжаление, разкайваше се за това, че е живял без Бога. Изповедта му беше като на човек, който цял живот се е готвил за този момент – дълбоко покаяние за всичките дълги години. Говореше без да спира, дълго и в отеца се появи рядкото усещане, че Сам Бог присъства на тази изповед и Той Сам приема греховете на бившия безбожник.

Отец Саватий слушаше и си мислеше: „Колко милостив е Господ към каещите се грешници!”. Слушайки изповедта му, той си спомни за разбойника на кръста и за Савел, превърнал се в Павел...

След изповедта отецът помаза Леонид с елей и го причасти – старецът с благоговение слушаше молитвите и песнопенията, кръстеше се и се молеше. А върналата се от кухнята Мария тихо плачеше на прага – тя беше онемяла от случилото се, само сълзите й се лееха като ручеи по набраздените от бръчки страни. Сбъдваше се това, за което тя през всичките тези години мечтаеше, но на което вече не разчиташе – и което сега се случваше така просто, така естествено, все едно че изповедта и покаянието са били за мъжа й най-нормалното нещо, като че цял живот е бил с нея в храма. Такова тихо, незабележимо чудо – като лек повей на вятър: „Тих и тънък глас – и там е Господ”.