Новата книга на Деян Енев “По закона на писателя” бе представена в София на 14 май 2015 г.

Версия за печатВерсия за печат

На 14 май в столичната книжарница „Гринуич" десетки читатели, приятели и колеги на Деян Енев се събраха по повод излизането на най-новата му книга „По закона на писателя" (изд. „Сиела"). Боян Биолчев, Теодора Димова, Румен Леонидов и Тони Николов бяха сред авторите, които споделиха вдъхновени мисли за силата на неговия писателски талант.

След „Малката домашна църква" това е втората книга на писателя, събрала есетата му от портал „Култура". Текстовете, включени в сборника, са подредени по хронологичен ред, но в сърцето на всяка от историите е заложена вечността. Затова и разкази като „Обесването на Васил Левски" ще се четат и след сто години, отбеляза директорът на издателство „Сиела" Константин Йорданов на премиерата.

За таланта на Деян Енев поетът Румен Леонидов сподели: „Финалите на неговите разкази са особено поетични, разтърсват те и това не е търсено, а сякаш ангелът, който го пази, му подсказва идеи... Защо точно ти намери „Калуня-каля" - защото си Божи човек, защото Бог няма да даде такава книга да попадне в ръцете на някого, който ще завиди и ще си каже: „Хубаво е, но защо да не го махна...", а ти написа толкова текстове за нея, това е продължение на твоята мисия на писател и журналист. Господ ти е дал много и няма да ти го отнеме, защото си почтен и към Него, и към читателите."

Теодора Димова също сподели емоционални думи пред многобройната публика: „Удивително е това, което Деян Енев прави в българската литература - защото той прави възможно един разказ или едно есе, което се чете за две-три спирки в тролея, изведнъж да открият пред теб цял един живот или цяла една епоха. Как се постига това в две страници, така че там - в тролея, това да ти подейства като някакъв потрес - ето това е майсторството в литературата. Голямото майсторство!... Деян ни отговаря на въпроса - какъв е законът на писателя. Законът на писателя е такъв - и на най-убогото място, и в най-нещастния момент, и в най-неприветливото лице писателят да вижда сълзата, болката, но и ангелската милувка не от мира сего".

Представяме ви един от текстовете, включени в сборника „По закона на писателя", излязъл в портал „Култура" през май 2014 г.

Как работи литературата

Поне от десет години, че и повече, не бяхме минавали през Старо село, откак направиха новата магистрала. Там, на завоя, имаше ханче с вековна бреза, с чешма. Но този път с жена ми само се спогледахме и аз отбих от магистралата по пътя към селото.

Изпитвах леко вълнение. След предишното ми идване тук написах един разказ, с който още се гордея.

Брезата беше отсечена. Постройката на ханчето стоеше, но вече запусната, с изпочупени стъкла. Трафикът вече не минаваше оттук и ханчето беше умряло.

Когато се насочихме към църквата, вълнението ми нарасна. Стигнахме до новия църковен зид, натиснах бравата на портата, беше заключено. Огледах се, видях един човек и го попитах кой държи ключовете от църквата. Той ми посочи едно дворче от долната страна на черковния двор. Отидох дотам, влязох и повиках. Появи се една жена с басмена рокля, чу за какво я търся, върна се да вземе ключовете и се запътихме към най-близката портичка.

Влязохме в черковния двор. Беше станал неузнаваем. Окосен, поддържан, с лехи с рози, с настлани с чакъл пътечки. Църквата също грееше, варосана, бяла. Влязохме вътре, запалихме свещи. Всичко беше боядисано, оправено.

- Как се казваш? - попитах жената.

- Виолетка.

Сетне тя ни заведе и до параклисчето в дъното на двора, много по-старо от самата църква, с фрески, с които би се гордяла и църквата в Добърско, и Боянската църква.

А сетне ни разказа историята за онази Мария от моя разказ - „Света Мария от Старо село".

Все пак тези петнайсетина години от първото ни посещение тук не бяха минали съвсем напразно, помислих си. И започнах да вадя някаква песъчинка от окото си.

Ето сега разказа, който, впрочем, чухме от устата и на Виолетка. Държа да отбележа и това - каменният кръст от външната страна на олтара наистина още стои - само дето върху грапавата му повърхност не се чете вече никакво име.

Но нали затова са разказите.

Света Мария от Старо село

На пътя за Кулата, при Старо село, до ханчето с вековната бреза, сега има кафене с паркинг, работещо нонстоп. На това място вина­ги спират много коли, автобусите с туристите също спират, вина­ги ври от хора. На скарите цвъртят кебапчета, малчуганите раз­насят кока-кола и сладолед, жените си купуват козметика. Малци­на обаче знаят, че ако се спуснеш по стръмния асфалтов път на­вътре в селото и караш в посока на Владимир, някъде след петсто­тин метра ще видиш вляво църквата "Св. Никола". В сравнение с другите църкви по селата наоколо, и тези, дето са запазени, и раз­рушените, тази църква е много голяма. Такава голяма църква май няма друга в цялата Радомирска околия - и то строена по турско време и завършена още в 1761 година. Дворът й, също доста голям, е опасан с висок един човешки бой каменен зид, от онази староврем­ската, сухата зидария. Миналата неделя с жена ми и хлапетата се вдигнахме с колата и отидохме да разгледаме тази църква. Двете крила на дървената капия в зида бяха вързани с тел. Развързах тел­та и влязохме в двора. Фасадата на храма с камбанарията беше из­мазана с прясна мазилка. Явно течеше ремонт, но майстори не се виждаха никакви. Простено да им е, рекох си, неделя е. Отстрани бя­ха нахвърляни железни тръби от скелето, талпи, опръскани с вар, и разни стари дървени парчетии, по които грееха странни шарки, а също така празни бутилки от бира, пясък, празни циментови тор­би и всичко това беше затъпкано едно върху друго и смесено в голя­ма купчина. Зарадвах се на христолюбието на миряните от Старо село. При всеобщата разруха беше твърде окуражително да видиш, че те милеят за църквата си и са намерили пари за ремонта й. Раз­вързах канапчето от църковните двери и четиримата влязохме вътре в хладния, миришещ на вар полумрак. Иконостасът беше раз­глобен и струпан вляво в преддверието. Сводът и стените на църк­вата и стените на олтара бяха прясно измазани. Иконите бяха от­несени някъде, само на едно канапче до олтара висеше малка харти­ена иконичка на св. Иван Рилски. В един разнебитен шкаф, залепен до стената, бяха нахвърляни стари църковни книги, покрити с хоро­санов прах. Майсторите бяха измазали и шпакловали грижливо всич­ко, но тук-там под бялата мазилка, където беше вече позасъхнало, напираха очите на изографисаните преди два века и половина свет­ци. Само на едно място, вляво от олтара, имаше неизмазано парче стена. Навярно майсторите са бързали да приключат работата за деня, а и разтворът им е бил, по всичко изглежда, свършил, пък после, през следващите дни те се бяха заплеснали с друго и бяха забравили да довършат това неизмазано място, та сред зелените люспички на старата боя можеше още да се разчетат криво-ляво буквите:

Довърши се тази църква "Св. Никола" в лято 1761-во с помощ­та на Игнат. Много се измъчи той...

Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да видят това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.

Излязохме от църквата. Денят беше слънчев, разходихме се още малко из огромния двор, под дивите кестени, а после се качихме в колата и се върнахме в съседното село, където децата караха ва­канцията при дядо си и баба си, а ние с жена ми бяхме прескочили от София да ги видим и да ги разходим малко. Като седнахме да обядваме, попитах за църквата "Св. Никола" в Старо село и знае ли се кой е Игнат. Тъст ми, бивш учител, с четирийсет и пет години трудов стаж, се пресегна и измъкна измежду томовете на Вазов от рафта една стара кафява книжица с твърда разръфана хартия, от Ив. Н. Караиванов, помощник окръжен училищен инспектор, изда­дена през 1927 г. Там, на 29 стр., намерих малко за църквата "Св. Ни­кола" и за този Игнат и го прочетох на глас:

Че петвековното робство е било тежко, много тежко в Радо­мирско се вижда не само от разрушението на многото кре­пости, градища, не само от разрушението и преселението на селата, но и от разрушението на техните църкви и ма­настири. Останали са изцело или отчасти здрави само църк­вите в селата Чуковец, Долни Раковец, Старо село, Ради­бош, Прибой, Ранинката църквица, която се намира на височи­ната между селата Чепино и Габров дол, Долно-Диканската - на височината Бърдо, Пчелинската, която се намира над р. Струма, на високата непристъпна скала и Горно Диканска­та.

Има основание да се вярва, че разрушението на църквите и манастирите е ставало не само с разрушението на селата [от турците], но и по дадена заповед, навярно, по желанието на гръцките патриарси. Дали това е станало повече след унищожението на Охридската българска архиепископия - 1767 г., или много по-рано, не се знае, не се помни.

В някогашното село Друган, което сега обхваща Старо се­ло, с. Владимир, с. Опалово, махалите Грамаде, Огоя и още ня­колко по-малки от тях махали, е имало много църкви. Казват, че такива църкви е имало около 40, но всичките били разру­шени.

...за направата на тази голяма църква "Св. Никола" в Старо село е бил инициатор един богат и влиятелен, по това вре­ме пред турската власт, българин, Игнат, от с. Друган. Раз­решено му било да я направи три пъти по-малка, а той на своя отговорност я започнал голяма, каквато е сега. Като се научила властта за това му своеволие, изпратила един турчин да провери. Когато изпратеният се уверил в истин­ността на донесението, казал, че "тоя вироглав гяурин" ще бъде убит. За да спаси живота си, той [Игнат] дал много зла­то рушвет на турчина. Последният, като взел парите, съг­ласил се да прикрие истината, ако [обаче] му позволи да спи една нощ при хубавата му жена... Така с рушвет злато и скъ­па семейна чест тази църква в Старо село и сега е една от най-големите в околията. А Игнат нарекли Агаин.

Спрях да чета.

- Гледай, знае се името на този човек, а на жена му не се знае - каза жена ми, след като доста помълчахме.

- Знае се - рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четирима­та от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях видял каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й бе­ше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.

 

 

http://www.pravoslavie.bg/България/новата-книга-на-деян-енев-по-закона-на/

 

Източник: 
Православие.БГ