ПОУЧЕНИЯ НА СЪВРЕМЕННИТЕ СТАРЦИ - грехът, покаянието, изповедта

Версия за печат

1. За пагубните последици на греха старецът Иоил от гр. Калама казвал следното: “Грехът помрачава ума. В тази тъмнина се намира оня, който е сластолюбив, завистлив, користолюбив, егоистичен и уверен в това, че може да познае цялата премъдрост и да изучи всички езици на света, имайки голям опит да достигне дълбоки старини, но поради своето сластолюбие, сребролюбие и други страсти той не вижда нито роднинството, нито дружбата, нито човека, нито Бога, нито тялото, нито душата. Грехът поврежда най-прекрасното благо, което имаме - нашата воля. Той поврежда волята така силно, че дори понякога грешникът да има проблясъци на трезвеност и да вижда своята погибел, и тогава не може да се въздържи.”

2. Старецът Гавриил казвал, че грехът довежда до безверие. В частност той казал: “Всеки човек се скланя към злото и греха, но ако се забави в него и се склони към още по-голямо зло, с това ще заглуши своята съвест, за да се усъмни в заповедите Божии и да се разубеди в правилността им, и така накрая той стига до неверието и се отчуждава от Църквата и Тайнствата й, а преди всичко от Покаянието и Изповедта.”

3. Старецът Иоил казвал: “Няма голям и малък грях. Малък или голям - грехът е винаги грях. Малките грехове ни причиняват повече злини, отколкото един голям грях, защото минават незабелязани и ние не се стремим да ги поправим. Големият грях е винаги пред мене (Пс. 50:5). Както например бръшлянът по някое дърво. Трябва да го унищожим, ако не искаме дървото да изсъхне. Но малките паразитни растения по ствола ние пренебрегваме.”

4. Душата се очиства от петната на греха чрез покаяние. Старецът Антим от о. Хиос често напомнял тази истина на своите монахини, използвайки следния пример: “Какво правят ония, които имат мръсотия по лицето и ръцете си? Те пускат крана, за да тече вода в изобилие дотогава, докато не очистят тялото си. Нека и ние да им подражаваме. Да отворим не един, а два крана - нашите очи, за да потекат от тях изобилни сълзи на покаяние, които ще измият всички отрови на суетния свят, омърсили и зацапали душата ни. Само сълзите на покаянието могат да очистят душата.”

5. Старецът Филотей казвал: “Признак на истинското покаяние е дълбокото преживяване, съкрушението и скръбта на сърцето, въздиханията, молитвите, постите, бденията и сълзите. Такова покаяние е истинно и истинско. Такова покаяние принася полза, защото дава прощение на грешника и го прави приятел Божий.”

6. Човек бива доведен до покаянието, когато приема Христовата светлина. Това подчертавал старецът Порфирий: “Всеки човек е силно обвързан с онзи грях, който му е присъщ. Трябва да се остави отворена поне една пролука в душата, за да влязат вътре светлината и любовта Христови. Така ще започне освобождаването й. Инициативата винаги принадлежи на Христа. Човек трябва да откликне на нея и при непрестанно старание той ще може да почувства великолепието, което му открива Бог.” И друг път обяснявал: “Не можеш да се покаеш истински, ако не се намираш изцяло в преизобилната Божия любов. Тоест само Бог и ти, Христос и самият ти. Любовта Христова винаги идва при теб чрез другите хора.”

7. Старецът Иаков убеждавал християните да пристъпват към тайнството на Покаянието без колебания. Той казвал: “Не се колебайте, не се срамувайте. Каквото и да сте направили - дори най-големия грях, - духовникът има власт от самия Владика Христа и Апостолите да ви прощава, покривайки ви със своя епитрахил.”

8. На един изповядал се грешник старецът Амфилохий казал: “Брате, забрави греховете си, нашият Христос ги е зачеркнал от Книгата на Живота.”

9. Свети Антим от о. Хиос съветвал своите монахини: “Нека не идваме на изповед с оправдания, за да убедим духовника в това, че не сме виновни за едно или друго или че някой друг ни е подтикнал към греха. Но да идваме с покаяние, със съкрушение, със смирение. Всеки път, когато падаме, да прибягваме към изповедта.”

10. Достойни са да бъдат приведени и следните думи на стареца Порфирий: “Изповедта за човека е начин да достигне Бога. Това е приношение на Божията любов от човека. Никой и нищо не може да отнеме от него тази любов.” “Меланхоликът се занимава само със себе си. Грешникът, който се кае и се изповядва, престава да пребивава в себе си. Ето го онова великото, което притежава нашата вяра: изповедника, духовника. Не се връщай към онова, което си казал на стареца и за което си получил прощение.” “От време на време трябва да се прави генерална изповед, защото различните психологически травми и разнообразието на това, което ни се случва, създават в нас телесни немощи. На изповедта трябва да казваме не само греховете си, но и различните помисли: например помислите на страха, скръбта, радостта, огорчението, които са предизвикани от различни събития: земетресения, смърт, сватба, маловерие и т. н.”

11. Старецът Иаков съветвал: “Вярващият не трябва да разказва на другите нито за своята изповед, нито за живота си и своя духовен подвиг. Нека всичко да бъде в тайна и за всичко да се съветва с духовника.”

Перевод: Архимандрит Александър Милеант