ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА – БЛАГОДАРНОСТ НА РУСКИЯ НАРОД ЗА ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ

Версия за печат

На 14 ап­рил 1877 г. в гр. Ки­ши­нев и в по­ве­че­то хра­мо­ве на Ру­сия офи­ци­ал­но се про­чи­та и обя­вя­ва Ма­ни­фестът за обя­вя­ва­не на Ос­во­бо­ди­тел­на­та рус­ко-тур­с­ка вой­на 1877-1878 годи­на.

Въп­ре­ки по­ли­ти­чес­ки­те це­ли, ко­и­то вся­ко ед­но пра­ви­тел­с­т­во, не­за­ви­си­мо на коя стра­на, прес­лед­ва, в слу­чая при та­зи вой­на на пре­ден план из­ли­за при­зивът на рус­ко­то ду­хо­вен­с­т­во за ос­во­бож­да­ва­не на прос­ве­ти­те­ли­те на рус­кия на­род, по ду­ми­те на св. ап. Па­вел: “По­ма­гай­те на све­ти­и­те в тех­ни­те нуж­ди.” /Рим. 12:13/

То­ва е та­ка, за­що­то бла­го­да­ре­ние на рус­ко­то ду­хо­вен­с­т­во, за та­зи вой­на рус­ки­ят на­род е бил под­гот­вен и е зна­ел за ко­го во­ю­ва – за за­щи­та на пра­вос­лав­на­та вя­ра и по­ро­бе­ния бъл­гар­с­ки на­род – прос­ве­ти­тел на Ру­сия. До­то­га­ва, осо­бе­но за Ду­хов­ни­те се­ми­на­рии и ака­де­мии, в ко­и­то се обу­ча­ва­ли бъл­га­ри и пред­с­та­ви­те­ли на дру­ги сла­вян­с­ки на­род­нос­ти, ва­жел прин­ципът “на пра­вах южных сла­вян”. След ка­то се за­поз­на­ват с ис­то­ри­я­та на бъл­га­ри­те, със Злат­ния век на Бъл­га­рия, с при­но­са на Бъл­га­рия за прос­ве­ти­тел­с­ко­то вли­я­ние над ру­си и дру­ги­те сла­вя­ни, със стра­да­ни­я­та на по­ро­бе­ни­те бъл­га­ри и из­де­ва­тел­с­т­ва­та на по­ро­би­те­ля, та­зи вой­на е обя­ве­на и в знак на бла­го­дар­ност на рус­кия на­род към сво­и­те прос­ве­ти­те­ли. Са­мо за ме­сец юли 1876 г., с Бо­жи­я­та по­мощ, до­се­га сме от­к­ри­ли пуб­ли­ку­ва­ни в рус­кия цър­ко­вен и граж­дан­с­ки пе­ри­о­ди­чен пе­чат 24 сло­ва, ка­то през след­ва­щия ме­сец се дос­ти­га кул­ми­на­ци­я­та – 38 сло­ва, по­у­че­ния, ре­чи и т. н., пос­ве­те­ни на бъл­га­ри­те в час­т­ност и сла­вя­ни­те на Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров. До края на го­ди­на­та бро­ят на пуб­ли­ку­ва­ни­те сло­ва дос­ти­га 148.

Тряб­ва да от­да­дем зас­лу­же­на приз­на­тел­ност на рус­ко­то ду­хо­вен­с­т­во, ко­е­то ни­ко­га не е прес­та­ва­ло да из­пит­ва бла­го­дар­ност за прос­ве­ти­тел­с­ко­то вли­я­ние на бъл­га­ри­те и да под­чер­та­ва нуж­да­та от на­пом­ня­не­то за та­зи зас­лу­га и не­об­хо­ди­мост­та да се из­п­ла­ти то­зи дълг.

На 17 яну­а­ри 1855 г. Хер­сон­с­ки­ят и Тав­ри­чес­ки ар­хи­е­пис­коп Ино­кен­тий Бо­ри­сов /1841-1857/  в одес­кия ка­тед­ра­лен храм “Св. Пре­об­ра­же­ние Гос­под­не” след бла­го­дар­с­т­вен мо­ле­бен от­п­ра­вя на­път­с­т­ве­но сло­во към зав­ръ­ща­щия се бъл­гар­с­ки доб­ро­вол­чес­ки от­ряд, за­щи­та­вал Се­вас­то­пол­с­ка­та кре­пост по вре­ме на Крим­с­ка­та вой­на. В не­го той не заб­ра­вя да ка­же:”А се­га, връ­щай­ки се при ва­ши­те съ­на­род­ни­ци, при ва­ши­те близ­ки, не заб­ра­вяй­те гръм­ко да им въз­вес­ти­те, че пра­вос­лав­на Ру­сия доб­ре пом­ни от ко­го е при­е­ла тя ня­ко­га на ро­ден език сло­во­то Бо­жие; че ни­ко­га не ще заб­ра­ви древ­ния и свят съ­юз меж­ду бъл­га­ри и ру­си и при пот­реб­но­то и уре­че­но вре­ме не ще по­жа­ли ни­що да из­дъл­жи с лих­ва­та ду­шев­ния си дълг.”

То­ва не е един­с­т­ве­но­то сви­де­тел­с­т­во за съз­на­ни­е­то за дълг на рус­ко­то ду­хо­вен­с­т­во към бъл­га­ри­те на зак­рил­ни­ци­те на мно­жес­т­во­то бъл­га­ри, пре­би­ва­ва­ли и учи­ли се в Оде­са и Ки­ев пре­ди всич­ко.  Не­го­ви­ят нас­лед­ник архи­е­пис­коп Ди­мит­рий Му­ре­тов /1857-1874/ на 4 март 1870 г., по по­вод 1000-го­диш­ни­на­та от уч­ре­дя­ва­не­то на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, про­из­на­ся про­чув­с­т­ве­но сло­во, в ко­е­то сви­де­тел­с­т­ву­ва за бла­го­дар­ност­та на рус­кия на­род към сво­и­те прос­ве­ти­те­ли. 

Нес­лу­чай­но си­гур­но пър­ва­та от на­ме­ре­ни­те пуб­ли­ку­ва­ни про­по­ве­ди не­пос­ред­с­т­ве­но след Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние е та­зи на све­ще­ник Йоан Бу­тук, слу­жещ в хра­ма “Св. Те­о­дор Ти­рон” в гр. Ки­ши­нев, място­то, къ­де­то е обя­ве­на вой­на­та. В сло­во­то си на 18 юни 1876 г. той съ­об­ща­ва на сво­и­те ено­ри­а­ши за ге­ройс­т­во­то на бъл­га­ри­те и жес­то­кос­ти­те на по­ро­би­те­ли­те.

На­ис­ти­на, за ка­къв кра­тък срок за оно­ва вре­ме са дос­тиг­на­ли до рус­кия се­вер све­де­ни­я­та, ко­и­то бъл­гар­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во е съ­би­ра­ло и из­п­ра­ща­ло на Рус­ко­то по­сол­с­т­во в Ца­риг­рад!

Най-де­ен по от­но­ше­ние спе­ци­ал­но за стра­да­щи­те бъл­га­ри е Ор­лов­с­ки­ят и Сев­с­ки епис­коп Ма­ка­рий Ми­ро­лю­бов /1867-1876/. Той е един от ар­хи­е­ре­и­те, ко­и­то про­из­на­сят най-мно­го сло­ва, про­по­ве­ди и бе­се­ди, ка­то мно­гок­рат­но спи­ра вни­ма­ни­е­то на вяр­ва­щи­те вър­ху стра­да­ни­я­та на бъл­га­ри­те и тех­ния про­ве­ти­тел­с­ки при­нос към Ру­сия. Са­мо за 6 ме­се­ца до но­ем­в­ри 1876 г. той има пуб­ли­ку­ва­ни 14 про­по­ве­ди на та­зи те­ма, ко­е­то пра­ви по по­ве­че от две на ме­сец. Той оба­че не се за­до­во­ля­ва са­мо със сло­ва, а на де­ло по­каз­ва сво­я­та със­т­ра­да­тел­ност към по­ро­бе­ни­те бъл­га­ри. На 21 юни 1876 г. той пред­ла­га ор­га­ни­зи­ра­не­то на пър­вия “Ко­ми­тет за под­по­ма­га­не на пос­т­ра­да­ли­те сла­вян­с­ки се­мейс­т­ва в Бъл­га­рия”. Той най-ве­че го­во­ри за св. бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий и бъл­га­ри­те: “Ние, ру­си­те, от бъл­га­ри­те се на­у­чих­ме на сла­вян­с­ки език и сла­вян­с­ко бо­гос­лу­же­ние. От тях ние по­лу­чих­ме све­ще­ни­те кни­ги, пред­мет на на­ша­та вя­ра и спа­се­ние. С тях ние има­ме ед­ни и съ­щи сла­вян­с­ки прос­ве­ти­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий. В име­то на те­зи пър­ви прос­ве­ти­те­ли, не­ка по­да­дем ръ­ка за по­мощ на стра­да­щи­те в Бъл­га­рия се­мейс­т­ва.”  

Ор­лов­с­ки­ят ар­хи­пас­тир не про­пус­ка все­ки по­вод, за да го­во­ри за стра­да­ни­я­та на бъл­га­ри­те и не­об­хо­ди­мост­та от за­щи­та на вя­ра­та. Та­ка по по­вод панихи­да­та за уби­тия в Сър­бия рус­ки доб­ро­во­лец бо­ля­рина Ни­ко­лай Ки­ре­ев и всич­ки пос­т­ра­да­ли за вя­ра­та и Оте­чес­т­во­то си доб­ро­вол­ци на 23 юли 1876 г. той го­во­ри: “Там про­дъл­жа­ва бор­ба най-ожес­то­че­на, бор­ба на жи­вот и смърт, за вя­ра­та и про­тив не­ве­ри­е­то. Там бя­ха от­во­ре­ни пър­ви­те вра­ти за на­ша­та хрис­ти­ян­с­ка прос­ве­та. Там се­га се от­ва­рят дру­ги вра­ти за тър­жес­т­во­то на кръс­та над по­лу­ме­се­ца, на еван­ге­ли­е­то над ко­ра­на. Ние, ру­си­те, по сво­е­то приз­ва­ние сме длъж­ни да се смя­та­ме за стра­жи и прис­та­ви на те­зи вра­ти, за да на­ме­рим зад тях об­що­то спа­се­ние, ми­ра и тър­жес­т­во­то. Вър­ху нас ле­жи све­ще­ни­ят дълг, та въп­ре­ки ис­ля­ма, да не до­пус­нем из­т­реб­ва­не­то на сла­вян­с­ко­то пле­ме и за­ли­ча­ва­не­то му от ли­це­то на зе­мя­та. Сла­вян­с­ко­то име тряб­ва да бъ­де за нас све­ще­но. И в нас са­ми­те те­че сла­вян­с­ка кръв, ко­я­то та­ка без­по­щад­но се про­ли­ва. За­то­ва, че те ни на­у­чи­ха на вя­ра и език, ние им под­на­ся­ме по­сил­на жер­т­ва в бор­ба­та им с без­бож­ни­те по­ро­би­те­ли.”  

На праз­ни­ка Пре­на­ся­не на Не­ръ­кот­вор­ния об­раз на Гос­под Иисус Хрис­тос от Еде­са в Кон­с­тан­ти­но­пол, от­бе­ляз­ван на16 ав­густ 1876 г., Ор­лов­с­ки­ят ки­ри­арх на­ми­ра по­вод за но­во сло­во, то­зи път във връз­ка с по­бе­да­та на сла­вя­ни­те в Сръб­с­ко-тур­с­ка­та вой­на при Алек­си­нац. След бла­го­дар­с­т­ве­ния мо­ле­бен той на­пом­ня: “В ли­це­то на св. Ки­рил и Ме­то­дий сла­вя­ни­те имат пра­во да се на­ри­чат не са­мо на­ши бра­тя, но и на­ши пър­во­у­чи­те­ли и прос­ве­ти­те­ли. Близ­ко­то им от­но­ше­ние към нас до­ня­къ­де би­ло заб­ра­ве­но или за­тъм­не­но, но не­дав­на, във връз­ка с но­во­то хи­ля­до­ле­тие на Ру­сия, бе ра­зяс­не­но ка­то че ли за то­ва, че те ско­ро ще се нуж­да­ят от по­мощ­та ни, от съ­чув­с­т­ви­е­то ни към тех­ни­те скър­би и ра­дос­ти”.

По при­ме­ра на своя ар­хи­пас­тир и ор­лов­с­ки­те све­ще­ни­ци на­пом­нят на хрис­ти­я­ни­те кои са тех­ни­те прос­ве­ти­те­ли във вя­ра­та. На 25 юли 1876 г. в “Сло­во о по­мо­щи сла­вя­нам” про­тойерей Ев­ге­ний Ос­т­ро­мис­лен­с­ки от гр. Орел го­во­ри: “От тях ние, ру­си­те, при ве­ли­кия княз Вла­ди­мир за пръв път уз­нах­ме за пра­вос­лав­на­та си вя­ра. От тях ние по­лу­чих­ме най-скъ­по­цен­но­то от всич­ки сък­ро­ви­ща - Сло­во Бо­жие на сла­вян­с­ки език. На тех­ния език се из­вър­ш­ват у нас бо­жес­т­ве­ни­те служ­би и всич­ки тайнства на св. Цър­к­ва. На тях – сла­вя­ни­те – и все­ки един от нас е за­дъл­жен за то­ва, че се е ро­дил не езич­ник или мо­ха­ме­да­нин, а пра­вос­ла­вен хрис­ти­я­нин.” 

Рус­ки­те ар­хи­е­реи не се за­до­во­ля­ва­ли са­мо с про­по­ве­ди в хра­ма, но са на­сър­ча­ва­ли ду­хо­вен­с­т­во­то с въз­ва­ния и ок­ръж­ни да за­си­ли сло­ва­та по по­вод съ­би­ти­я­та. Та­ка във въз­ва­ни­е­то си към пред­се­да­те­ли­те на цър­к­ви­те и прич­то­ве­те, към епит­ро­пи­те, чле­но­ве­те на цър­ков­ни­те нас­то­я­тел­с­т­ва и към ця­ло­то бо­го­лю­би­во ас­т­ра­хан­с­ко пас­т­во от 8 сеп­тем­в­ри 1876 г., Ас­т­ра­хан­с­ки­ят епис­коп Хри­сант Ре­тив­цев /1874-1877 - Ни­же­го­род­с­ки до 1879/, от ко­го­то сме на­ме­ри­ли пуб­ли­ку­ва­ни об­що 10 про­по­ве­ди в пе­ри­о­да 1876-1879 г., при­зо­ва­ва: “Пред­се­да­те­ли­те на цър­к­ви­те още вед­нъж да пов­то­рят сво­и­те въз­ва­ния и да ка­жат по­у­че­ния с по­соч­ва­не бед­с­т­ви­я­та на юж­ни­те сла­вя­ни, по-бли­зо и по-под­роб­но да за­поз­на­ят ено­риаши­те си с ис­то­ри­я­та и би­та на бра­тя­та сла­вя­ни и меж­ду дру­го­то да обяс­нят, че те го­во­рят на език, кой­то е бли­зък до на­шия цър­ко­вен..., че там е нап­ра­вен пре­во­дът на све­ти­те кни­ги на сла­вян­с­ки език от на­ши­те сла­вян­с­ки пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий...”

Кол­ко ва­жен е при­ме­рът на ар­хи­пас­ти­ра, се виж­да от ре­ак­ци­я­та на све­ще­ни­ци­те. От све­де­ни­я­та, с ко­и­то раз­по­ла­га­ме, след ор­лов­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во ас­т­ра­хан­с­ко­то е след­ва­що­то, ко­е­то се от­ли­ча­ва с осо­бе­на рев­ност за раз­пал­ва­не лю­бов­та на рус­кия на­род към бъл­га­ри­те и изоб­що към бал­кан­с­ки­те сла­вя­ни и за­сил­ва­не на об­що­рус­ко­то дви­же­ние за ос­во­бож­де­ни­е­то на по­ро­бе­ни­те хрис­ти­я­ни.

На 1 ок­том­в­ри 1876 г., праз­ни­ка Пок­ров на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца, све­ще­никът Алек­сан­дър Зо­рин от астра­хан­с­ка­та цър­к­ва “Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­дич­но” каз­ва: “По­ма­гай­те до­то­га­ва, до­ка­то на­ши­те бра­тя сла­вя­ни, от ко­и­то ние ня­ко­га по­лу­чих­ме на­ша­та пис­ме­ност, на­ше­то цър­ков­но об­ра­зо­ва­ние и пре­вод на све­ще­ни­те кни­ги, с по­мощ­та на Гос­по­да, не из­ку­пят чрез кръв­та си об­лек­че­ние на сво­я­та участ.” 

На 3 ок­том­в­ри с. г. след св. Ли­тур­гия пред­се­да­те­лят на Че­ти­ре-Бу­го­рин­с­ка­та Ни­ко­ла­ев­с­ка цър­к­ва све­ще­ник Пе­тър Ре­вер­сов ка­зал по­у­че­ние, в ко­е­то би­ло ра­зяс­не­но ужас­но­то по­ло­же­ние на ед­но­вер­ни­те и ед­ноп­ле­мен­ни не­щас­т­ни сла­вя­ни бра­тя на ру­си­те и би­ло съ­що обяс­не­но, че бра­тя­та сла­вя­ни “го­во­рят език бли­зък до на­шия цър­ко­вен, че пре­во­дът на све­ще­ни­те кни­ги на сла­вян­с­ки език е нап­ра­вен от сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли св. Ки­рил и Ме­то­дий.” 

Кол­ко­то по­ве­че нап­ред­ва­ло вре­ме­то, про­по­ве­ди­те ста­ва­ли все по-прос­т­ран­ни и дъл­бо­ко­мис­ле­ни. Все по­ве­че и по­ве­че се го­ворело за го­ля­мо­то бла­го­де­я­ние, ко­е­то са нап­ра­ви­ли бъл­га­ри­те на ру­си­те и за не­об­хо­ди­мост­та от от­п­ла­ща­не на то­зи ду­хо­вен дълг. На 28 ок­том­в­ри 1876 г. све­ще­никът Пе­тър На­ча­лов от се­ло Кис­ло­во, Ца­рев­с­ки уезд, Ас­т­ра­хан­с­ка епар­хия, в по­у­че­ни­е­то си “към ено­риаши­те за по­жер­т­во­ва­ния в пол­за на стра­да­щи­те сла­вя­ни”, го­во­ри: “Има на зе­мя­та не­щас­тен на­род, кой­то жи­вее да­леч от нас, на Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров, - на­род ед­ноп­ле­ме­нен и ед­но­ве­рен с нас – то­ва са бъл­га­ри­те, сър­би­те, бос­ня­ци­те и хер­це­го­вин­ци­те. Всич­ки те са на­ши стар­ши бра­тя сла­вя­ни. Стар­ши са те за­то­ва, че пре­ди нас са прос­ве­те­ни със  свет­ли­на­та на хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние, т. е. пре­ди нас са при­е­ли хрис­ти­ян­с­т­во­то; св. рав­но­а­пос­тол­ни бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий, пър­ви­те прос­ве­ти­те­ли на сла­вя­ни­те, за тях със­та­ви­ха сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка и пре­ве­до­ха всич­ки све­ще­ни и бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги на сла­вян­с­ки език, а те впос­лед­с­т­вие пре­да­до­ха на нас те­зи кни­ги, по ко­и­то ние и до днес из­вър­ш­ва­ме цър­ков­но­то бо­гос­лу­же­ние и ежед­нев­но въз­на­ся­ме сво­и­те про­ше­ния, бла­го­да­ре­ния и сла­вос­ло­вия към Гос­по­да Бо­га; и за то­зи дра­го­це­нен те­хен дар ние и до­се­га с ни­що не сме се от­п­ла­ти­ли, пък и ед­ва ли ня­ко­га ще бъ­дем в със­то­я­ние да зап­ла­тим...” 

На 27 юли 1876 г., ко­га­то св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва праз­ну­ва па­мет­та на св. вмчк Пан­те­леймон, а Бъл­гар­с­ка­та – св. Сед­мо­чис­ле­ни­ци, ар­хи­ман­д­рит Анас­та­сий, рек­тор на Мин­с­ка­та ду­хов­на се­ми­на­рия, про­из­на­ся об­шир­но сло­во /на 8 пе­чат­ни стра­ни­ци/ с ис­то­ри­чес­ки прег­лед. Ка­то за­поз­на­ва сво­и­те па­со­ми с на­чи­на на па­да­не­то на Ви­зан­тия, Бъл­га­рия и др. стра­ни под ос­ман­с­ко иго, как­то и с жи­ти­е­то на св. мъ­че­ник Ге­ор­ги Но­ви Со­фийс­ки, той го­во­ри: “Да обър­нем, хрис­то­лю­би­ви слу­ша­те­ли, вни­ма­ние и на то­ва, че жи­те­ли­те на Хер­це­го­ви­на, Бос­на и Бъл­га­рия не са ни чуж­ди. Те са на­ши бра­тя не са­мо по вя­ра, но и по кръв. Всич­ки те са сла­вя­ни, а бъл­га­ри­те ос­вен то­ва са и на­ши прос­ве­ти­те­ли и бла­го­де­те­ли, на­ши учи­те­ли и нас­тав­ни­ци. Ние зна­ем, че св. рав­но­а­пос­тол­ни Ме­то­дий и Ки­рил са би­ли сла­вя­ни, ро­дом от Со­лун... На­ши­те прос­ве­ти­те­ли св. Ки­рил и Ме­то­дий да­до­ха на нас, ру­си­те, аз­бу­ка и ни на­у­чи­ха на гра­мот­ност и пис­ме­ност, те­зи две пър­ви и не­об­хо­ди­ми ус­ло­вия и на­чат­ки на вся­ка об­ра­зо­ва­ност. Как ще се от­б­ла­го­да­рим на сво­и­те пре­диш­ни учи­те­ли и нас­тав­ни­ци, ка­то смя­та­ме се­бе си за най-ви­со­коп­рос­ве­те­ни и на­у­че­ни на вся­ка пре­мъд­рост? “Да, Бъл­га­рия ос­вен то­ва, в ми­на­ло вре­ме, ка­то бе ог­ла­се­на по-ра­но от нас с хрис­ти­ян­с­ка­та про­по­вед на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли, ни хра­ни с ду­хов­ния хляб, ка­то ни дос­та­вя­ше про­из­ве­де­ни­я­та на хрис­ти­ян­с­ка­та пис­ме­ност.” Мис­лим ли ние, че ве­че “сме се раз­п­ла­ти­ли с нея за то­ва прос­ве­ти­тел­но вли­я­ние с те­зи при­но­си, ко­е­то още от вре­ме­то на пос­тиг­на­ло­то я тур­с­ко иго ние сме при­вик­на­ли да из­п­ра­ща­ме в обед­не­ли­те й хра­мо­ве, а след то­ва и в ней­ни­те бед­ни учи­ли­ща?“ 

Тук ста­ва ду­ма за мно­го­то да­ре­ния от дър­жа­ва­та, цър­к­ва­та и час­т­на бла­гот­во­ри­тел­ност. Та­ка нап­ри­мер с указ от 1718 г. на Пе­тър І еже­год­но до ос­во­бож­да­ва­не­то на Бъл­га­рия за Из­то­ка в ця­лост се от­пус­ка су­ма от 5 хи­ля­ди руб­ли.

Ос­вен то­ва след 1836 г. на Из­ток се из­п­ра­щат го­диш­но ня­кол­ко де­сет­ки хи­ля­ди руб­ли. Съ­щес­т­вен е при­но­сът в то­ва от­но­ше­ние на Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, ко­я­то по­ма­га с ог­ром­ни за оно­ва вре­ме су­ми хрис­ти­я­ни­те от Бал­кан­с­кия по­лу­ос­т­ров. За три го­ди­ни /1859-1861/ цър­к­ва­та „Св. Крал” /дн. „Св. Не­де­ля”/ в Со­фия по­лу­ча­ва око­ло 14 000 руб­ли, а през пе­ри­о­да 1852-1857 г. са­мо Рил­с­ка­та св. оби­тел е под­по­мог­на­та с 10 651 р. 64 ¾ к.

Ос­вен то­ва за обед­не­ли­те бъл­гар­с­ки цър­к­ви се из­п­ра­щат цър­ков­на ут­вар, кни­ги на Св. Пи­са­ние, бо­гос­лов­с­ка и ду­хов­но-нрав­с­т­ве­на ли­те­ра­ту­ра. През 1841 г. за ду­хов­на­та пол­за на бъл­га­ри­те са пре­ве­де­ни на бъл­гар­с­ки и от­пе­ча­та­ни “На­чат­ки на хрис­ти­ян­с­ко­то уче­ние” и “Крат­ка све­ще­на ис­то­рия”, през 1853 г. за де­сет бъл­гар­с­ки цър­к­ви са от­пус­на­ти бо­гос­лу­жеб­ни и прос­вет­ни кни­ги на стой­ност 637 р., а през 1854 г. са из­п­ра­те­ни 60 пъл­ни ком­п­лек­та све­ще­ни­чес­ки одеж­ди и 2 340 броя раз­лич­ни бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги на стой­ност 5 861 руб­ли. През след­ва­щи­те го­ди­ни доб­ро­вол­ни­те рус­ки да­ре­ния на­растват все по­ве­че. През 1857 г. са из­п­ра­те­ни сто пъл­ни ком­п­лек­та бо­гос­лу­жеб­ни кни­ги, 10 ком­п­лек­та ут­вар и цър­ков­ни при­над­леж­нос­ти, пет нап­рес­тол­ни Еван­ге­лия с ук­ра­са и сто броя Еван­ге­лия; през 1860 – 1 805 ек­зем­п­ля­ра кни­ги на стой­ност 1 172 р., а през 1861 г. – 300 све­ще­ни­чес­ки и дя­кон­с­ки ком­п­лек­та, 150 под­рас­ни­ка, 300 епит­ра­хила и др. 

Тряб­ва да се ка­же, че то­ва е ед­на мал­ка част от всич­ки да­ре­ния. Освен бъл­гар­с­ка­та, кол­ко рус­ки бо­гато ве­за­ни зла­то-сре­бърни изящ­ни пла­ща­ни­ци и ут­вар, има в Рил­с­кия и дру­ги­те ма­нас­ти­ри и хра­мо­ве на Бъл­га­рия?! Ето от­къ­де са пъл­ни днес сер­ги­и­те в от­дел­ни гра­до­ве на стра­на­та ни, къ­де­то се раз­п­ро­да­ва на без­це­ни­ца то­ва без­цен­но нас­лед­с­т­во или се из­на­ся в чуж­би­на!!!

На 15 юли 1876 г., в де­ня на па­мет­та на св. бла­го­ве­рен и рав­но­а­пос­то­лен княз Вла­ди­мир, в мно­гос­т­ра­дал­ния Се­вас­то­пол, къ­де­то по пре­да­ние се смя­та, че прос­ве­ти­те­лят на ру­си­те при­ел св. кръ­ще­ние, и къ­де­то бъл­га­ри­те, как­то ви­дях­ме по-го­ре, са взе­ли учас­тие в за­щи­та­та на кре­пост­та, мес­тен све­ще­ник, ка­то от­п­ра­вя при­зив за по­мощ на стра­дал­ци­те, въз­к­лик­ва: “Мо­же ли да ос­та­ва­ме рав­но­душ­ни пред та­ко­ва вар­вар­с­т­во и опус­то­ше­ние на стра­на, срод­на по вя­ра? Бъл­гар­с­ки­ят на­род ни е сро­ден на­род по вя­ра и език. Ние, ру­си­те, от бъл­га­ри­те сме по­лу­чи­ли пред­ме­ти­те на на­ше­то спа­се­ние – Све­ще­но­то Пи­са­ние и бо­гос­лу­жеб­ни­те кни­ги на свой ро­ден език; ние има­ме ед­ни и съ­щи с тях за прос­ве­ти­те­ли све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий. Имен­но то­зи сро­ден ни на­род, за­да­вен от срам­но роб­с­т­во, уни­жен и обез­чес­тен, въста­нал в за­щи­та на сво­я­та ре­ли­гия и не­за­ви­си­мост.” 

В не­де­ля на 18 юли 1876 г. в хра­ма на Уг­лов­с­ка­та стан­ция по Ни­ко­ла­ев­с­ка­та жп-ли­ния, Нов­го­род­с­ка епар­хия, све­ще­ник Ми­ха­ил Ти­хо­ми­ров в сво­е­то “По­у­че­ние за стра­да­ни­я­та на сла­вя­ни­те” го­во­ри: “Да­ле­ко от нас, зад пре­де­ли­те на оте­чес­т­во­то ни, под власт­та на тур­ци­те жи­ве­ят сла­вян­с­ки­те пле­ме­на, ко­и­то са ни срод­ни по кръв и вя­ра. Св. бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий са на­ши об­щи прос­ве­ти­те­ли, молит­ве­ни­ци и хо­да­таи пред Бо­га”.

За да ус­пее да въ­о­ду­ше­ви кол­ко­то се мо­же по­ве­че хрис­ти­я­ни­те, да съ­бу­ди съ­чув­с­т­вие към стра­да­щи­те им бра­тя по вя­ра и кръв, ду­хо­вен­с­т­во­то се опит­ва да за­сег­не и чес­то­лю­би­е­то им. За­то­ва све­ще­ник Су­бо­тин на 16 ав­густ 1876 г., Пре­на­ся­не на Не­ръ­кот­вор­ния образ на Спа­си­те­ля от Еде­са в Кон­с­тан­ти­но­пол, на­роч­но съ­би­ра ено­риаши­те си в цър­к­ва с пред­ло­же­ние да от­с­лу­жи св. Ли­тур­гия с мо­лит­ва за Бо­жи­я­та по­мощ към во­ю­ва­щи­те бал­кан­с­ки хрис­ти­я­ни, за да­ру­ва­не на ус­пех в све­та­та им бран, как­то и да се по­мо­лят за упо­кой на ду­ши­те на по­ло­жи­ли­те жи­во­та си, как­то рус­ки, та­ка и сла­вян­с­ки во­и­ни. В сло­во­то си той го­во­ри: “Ние зна­ем, че от те­зи сла­вя­ни сме по­лу­чи­ли прос­ве­та и пър­ва­та рус­ка аз­бу­ка в ли­це­то на два­ма­та бра­тя – св. Ки­рил и Ме­то­дий, а то­ва ние сме длъж­ни скъ­по да це­ним! И ако ние не по­мог­нем на не­щас­т­ни­те, ще се ока­жем неб­ла­го­дар­ни и ще бъ­дем не­дос­той­ни за име­то си­но­ве на Ру­сия...”

Ду­хо­вен­с­т­во­то взе­ма по­вод и от вре­ме­то за сеитба, за да про­бу­ди съ­чув­с­т­вие към стра­да­щи­те бал­кан­с­ки сла­вя­ни. Та­ка све­ще­ник Ад­ри­ан Му­хин от Санкт-Пе­тер­бур­г­с­ка епар­хия на­реж­да: “Ето как на­ши­те бра­тя и сес­т­ри по кръв и вя­ра стра­дат на юг в сла­вян­с­ка­та зе­мя, от­къ­де­то ние, ру­си­те, пър­во­на­чал­но по­лу­чих­ме то­ва на­ре­чие, на ко­е­то са на­пи­са­ни всич­ки на­ши цър­ков­ни кни­ги, по ко­и­то в на­ши­те хра­мо­ве се из­вър­ш­ва бо­гос­лу­же­ние, от­къ­де­то сме по­лу­чи­ли, та­ка да се ка­же, ду­хов­ни­ят хляб. Кой се­га ще нах­ра­ни глад­ни­те сла­вя­ни? Кой ще за­щи­ти тях, по­лу­го­ли­те, от сту­да? Кой ще об­лекчи жал­ка­та им участ? То­ва свя­то за­дъл­же­ние са по­е­ли вър­ху се­бе си ру­си­те.”

Мно­го е ин­те­ре­сен факт е, че вся­ка про­по­вед раз­к­ри­ва от­де­лен ас­пект от съд­ба­та на по­ро­бе­ни­те хрис­ти­я­ни. Ед­на от най-яр­ки­те е та­зи, в ко­я­то се го­во­ри, че бъл­га­ри­те из­ку­пу­ват “гре­ха си”, че са пра­вос­лав­ни, с ко­е­то се под­чер­та­ва фактът, че бъл­га­ри­те имат ис­то­ри­чес­ки зас­лу­ги за пра­вос­лав­на Ру­сия в час­т­ност и за ця­ло­то св. Пра­вос­ла­вие изоб­що. Та­ка­ва про­по­вед е про­из­не­се­на на 2 ав­густ 1876 г. в из­вес­т­ния изя­щен храм на св. Ва­си­лий Бла­же­ни по слу­чай праз­ни­ка му. Све­ще­ни­кът го­во­ри за сла­вя­ни­те, че “те би­ват на­каз­ва­ни за гре­ха, че са пра­вос­лав­ни, че са ед­но­вер­ни и ед­ноп­ле­мен­ни с нас, в име­то най-нак­рая и на то­ва, че ня­ко­га и те са­ми­те, в ли­це­то на сво­и­те пред­ци, са ни ока­за­ли без­цен­на ус­лу­га, ка­то са прос­ве­ти­ли на­ши­те де­ди и пра­де­ди със св. вя­ра Хрис­то­ва – в име­то на всич­ко то­ва, не­ка по­бър­за­ме, пра­вос­лав­ни – всич­ки – от ма­ло до го­ля­мо, да им ока­жем, как­то в древ­ност­та бла­же­ни­ят Ва­си­лий на “ко­раб­ни­ци­те” – бър­за ве­щес­т­ве­на по­мощ: да уд­во­им и ут­ро­им, спо­ред мяр­ка­та на сред­с­т­ва­та ни, та­зи по­мощ в очак­ва­не на то­ва, че тя ще да­де мно­го плод в свое вре­ме.”

Не ос­та­ват не­за­сег­на­ти от все­на­род­но­то дви­же­ние в Ру­сия да­же и ста­ро­об­ряд­ци­те. През юли ме­сец те от­п­ра­вят при­зи­ва: “Бра­тя в Хрис­та! Да­ле­ко от нас, в зе­мя­та сла­вян­с­ка, ко­я­то се­га се на­ми­ра под тур­с­ка власт, жи­ве­ят сър­би, бъл­га­ри и дру­ги на­ро­ди, ко­и­то имат с нас един език и вя­ра Хрис­то­ва. От те­зи зад­ду­нав­с­ки стра­ни, къ­де­то е Св. Го­ра, е тръг­на­ла към на­ша­та стра­на и пра­ва­та вя­ра на Хрис­то­во­то уче­ние, тръг­на­ли са пър­ви­те пи­са­ния на на­ши­те древ­ни све­ти мъ­че­ни­ци. Тръг­на­ла е вя­ра­та и за­ко­нът Гос­по­ден по зе­мя­та рус­ка и не ос­къд­ня в сър­ца­та на пра­вед­ни­те.”

След 1 но­ем­в­ри 1876 г., ко­га­то би­ла обя­ве­на мо­би­ли­за­ци­я­та на ар­ми­я­та, за да е го­то­ва при евен­ту­ал­но обя­вя­ва­не на по­ред­на­та рус­ко-тур­с­ка вой­на, ду­хо­вен­с­т­во­то от­п­ра­вя сво­и­те сло­ва и към хрис­то­лю­би­во­то во­ин­с­т­во. На 20 но­ем­в­ри с. г. на мо­ле­бе­на в гр. Ви­ни­ца, пре­ди тръг­ва­не­то на во­е­нен по­ход, све­ще­ник Миха­ил Ге­ор­ги­ев­с­кий, об­г­риж­ващ 48 пе­хо­тен Одес­ки полк и по вре­ме на ця­ла­та вой­на, каз­ва: “Ние оти­ва­ме на­там, от­къ­де­то пре­ди поч­ти хи­ля­да го­ди­ни в на­ше­то оте­чес­т­во блес­на лъ­чът на еван­гел­с­ка­та ис­ти­на, нап­ра­вил на­ши­те пра­де­ди пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни. Там, зад Ду­на­ва, е ро­ди­на­та на на­ши­те пър­во­у­чи­те­ли във вя­ра­та св. бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий, ко­и­то са до­нес­ли в на­ше­то оте­чес­т­во, ко­е­то днес е слав­но и ве­ли­ко, са­ми­те ос­но­ви на не­го­ва­та сла­ва и ве­ли­чие: свет­ли­на­та на Хрис­то­во­то уче­ние и гра­мот­ност­та, т. е. се­ме­то на на­у­ка­та и прос­ве­та­та...”

На 13 фев­ру­а­ри 1877 г. , в Не­де­ля на св. Пра­вос­ла­вие, прот. Иаков Бур­луц­кий про­из­на­ся вдъх­но­ве­ни­те сло­ва: “Къ­де е гра­дът на Ве­ли­кия Кон­с­тан­тин, слав­ни­ят Ца­риг­рад: в ръ­це­те на мю­сюл­ма­ни­те... – и Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва, ко­я­то ни пре­да­де на ро­ден език дра­го­цен­ния за­лог за спа­се­ние, Сло­во­то Бо­жие, къ­де са всич­ки те­зи и мно­го дру­ги, ня­ко­га цве­ту­щи и слав­ни Цър­к­ви?”

Па­ме­тен ще ос­та­не в ис­то­ри­я­та на рус­ко-бъл­гар­с­ки­те цър­ков­ни от­но­ше­ния 13 ап­рил 1877 г. Имен­но в то­зи ден във ве­ли­чес­т­ве­ния Иса­ки­ев­с­ки съ­бор, в при­със­т­ви­е­то на всич­ки чле­но­ве на Св. Си­нод но РУс­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, в чис­ло­то на ко­и­то са би­ли три­ма мит­ро­по­лити и че­ти­ри­ма епис­копи, би­ла из­вър­ше­на тър­жес­т­ве­на св. Ли­тур­гия от еди­ния от ви­кар­ни­те епис­ко­пи, след ко­е­то бил про­че­тен висо­чай­ши­ят ма­ни­фест за встъп­ва­не­то на рус­ки­те войс­ки в пре­де­ли­те на Тур­ция.

Пре­ди мо­ле­бе­на, из­вър­шен от всич­ки чле­но­ве на Св. Си­нод, про­тойерей Йоан Яни­шев, рек­тор на Санкт-Пе­тер­бур­г­с­ка­та ду­хов­на ака­де­мия, в ко­я­то са се обу­ча­ва­ли дос­та бъл­га­ри, про­из­на­ся дъл­бо­ко­съ­дър­жа­тел­на сил­на реч, в ко­я­то каз­ва: “Ако ние сме хрис­ти­я­ни, а не езич­ни­ци, ако ние сме са­мос­то­я­тел­ни чле­но­ве на Хрис­то­ва­та цър­к­ва на зе­мя­та, а не ро­би на чуж­до­зем­но ду­хов­но роб­с­т­во и сле­до­ва­тел­но не сме по­пад­на­ли от са­мо­то на­ча­ло на сво­е­то ис­то­ри­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­не под нрав­с­т­ве­но, а след то­ва и под по­ли­ти­чес­ко роб­с­т­во на дру­ги, съ­сед­ни нам и ня­ко­га по-мо­гъ­щи от нас ев­ро­пейс­ки на­ро­ди, ако ние се нас­лаж­да­ва­ме на са­мос­то­я­тел­ност­та на своя дър­жа­вен жи­вот и при­те­жа­ва­ме въз­мож­ност за всес­т­ран­но не­за­ви­си­мо раз­ви­тие в бъ­де­ще меж­ду други­те на­ро­ди от зем­но­то къл­бо, то всич­ко то­ва е бла­го­да­ре­ние пре­ди всич­ко на из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни, са­ми­те те­зи хрис­ти­я­ни, ко­и­то тол­ко­ва дъл­го из­не­мог­ват под тур­с­ко иго и тол­ко­ва дъл­го очак­ват за се­бе си по-дейс­т­ве­на и ус­пеш­на по­мощ от нас. Ако пък ни­кой от дру­ги­те хрис­ти­ян­с­ки на­ро­ди не дъл­жи на из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни тол­ко­ва, кол­ко­то ние, то и ни­кой тол­ко­ва не е приз­ван от Са­мия Бог да им по­мог­не по дълг на вза­им­ност, кол­ко­то ние. “Ка­то по­ся­ха в нас ду­хов­но­то”, те ня­мат та­ко­ва пра­во “да по­жъ­нат те­лес­но­то” /1 Кор. 8:11/ от ни­ко­го другиго, кол­ко­то от нас, ру­си­те. Рус­ки­ят на­род ли ще се от­вър­не от своя бла­го­де­тел, ко­га­то при то­ва са­ми­ят то­зи бла­го­де­тел се оказ­ва не­вин­но в уни­же­ние, стра­да­ние и мъ­че­ни­чес­т­во? Рус­ка­та ли цър­к­ва, ня­ко­га дъ­ще­ря, а се­га сес­т­ра на из­точ­ни­те цър­к­ви, ще заб­ра­ви за ду­хов­на­та, во ве­ки не­раз­рив­на връз­ка със стра­да­щи­те из­точ­ни чле­но­ве на то­ва ед­но и съ­що все­лен­с­ко тя­ло Хрис­то­во?”

На­ис­ти­на, ня­ма ка­то че ли как­во да се до­ба­ви по­ве­че към те­зи прек­рас­ни сло­ва. Въп­ре­ки то­ва, виж­да­ме, че мо­же да има и още по-сил­ни ду­ми, с ко­и­то да се опи­ше и под­чер­тае го­ля­мо­то бла­го­де­я­ние на Бъл­га­рия за Ру­сия и дру­ги­те сла­вян­с­ки стра­ни. Те­зи ду­ми са дос­та труд­ни за въз­п­ри­е­ма­не и осъз­на­ва­не от мно­зи­на днеш­ни съв­ре­мен­ни­ци, но ние смя­та­ме, че не са пре­у­ве­ли­че­ние, прос­то рус­ки­те ар­хи­е­реи и све­ще­ни­ци са ис­к­ре­ни пред Бо­га и се­бе си, за да приз­на­ят не­ос­по­ри­ми­те фак­ти. Та­ка най-ве­че Пен­зен­с­ки­ят епис­коп Гри­го­рий Ме­ди­о­лан­с­ки /1868-1881/ при прочи­та­не на ма­ни­фес­та в Пен­за на 24 ап­рил 1877 г. сви­де­тел­с­т­ву­ва: “Из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни, за ко­и­то е вдиг­на­то на­ше­то рус­ко оръ­жие са би­ли в свое вре­ме на­ши прос­ве­ти­те­ли: от тях ние сме при­е­ли све­та­та вя­ра и кръ­ще­ние. Те ни пре­да­до­ха св. Еван­ге­лие. Те ни на­у­чи­ха на гра­мот­ност и ни да­до­ха пис­ме­ност. Тех­ни­те све­то­о­те­чес­ки съ­чи­не­ния и в на­ше вре­ме имат ве­ли­ко ръ­ко­вод­с­т­ве­но зна­че­ние в изяс­ня­ва­не на хрис­ти­ян­с­ка­та ис­ти­на и в жи­во­та по Хрис­та.

Из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни в свое вре­ме, изоб­що, по во­ля­та на Про­ви­де­ни­е­то, хвър­ли­ха в ня­ко­гаш­на­та ни гру­ба на­род­на поч­ва све­ти­те се­ме­на, от ко­и­то по­къл­на и из­рас­на и все по­ве­че и по­ве­че се раз­рас­т­ва нас­то­я­ща­та ци­ви­ли­за­ция на рус­кия на­род и рус­ка­та дър­жа­ва, за удив­ле­ние на за­пад­ни­те на­ро­ди. Меж­ду то­ва на­ши­те прос­ве­ти­те­ли се на­ми­рат, осо­бе­но в нас­то­я­ще вре­ме, в край­но теж­ко със­то­я­ние... Ус­пе­хи­те на на­ше­то оръ­жие в раз­ре­ша­ва­не на та­зи за­да­ча ще бъ­дат из­пъл­не­ние на на­ши­те за­вет­ни, ве­ков­ни мис­ли, осъ­щес­т­вя­ва­не на за­вет­ни­те ни ве­ков­ни сим­па­тии към из­точ­ни­те хрис­ти­я­ни – на­ши прос­ве­ти­те­ли.”

Как­во по­ве­че мо­же да се до­ба­ви към всич­ки те­зи сви­де­тел­с­т­ва, ко­и­то от са­мо се­бе си го­во­рят за дъл­бо­ка­та приз­на­тел­ност на рус­кия на­род и рус­ко­то ду­хо­вен­с­т­во към сво­и­те пър­во­у­чи­те­ли, прос­ве­ти­те­ли, ог­ра­мо­ти­те­ли, ду­хов­ни спа­си­те­ли? Та­ка съ­що труд­но мо­же да се из­ра­зи бла­го­дар­ност­та на бъл­гар­с­кия на­род за ве­ли­ка­та жер­т­ва на най-свид­ни­те си­но­ве на Ру­сия, да­ли жи­во­та си за Осво­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия.

Не­ка за­вър­шим със сло­ва­та на ни­нез­д­рав­с­т­ва­щия Све­тей­ший Пред­с­то­я­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва, Не­го­во Све­тей­шес­т­во Бъл­гар­с­кия Пат­ри­арх Мак­сим: “Ко­га­то ситна ро­са оро­ся­ва тех­ни­те лоб­ни мес­та по род­ни­те бал­ка­ни, с тях се смес­ват не­из­п­ла­ка­ни­те съл­зи на ближ­ни и да­леч­ни за свод­ни­те жер­т­ви; ко­га­то чуд­на­та про­лет осее тех­ни­те знай­ни и нез­най­ни гро­бо­ве с бла­го­у­хан­ни цвет­че­та, тя под­на­ся вен­ци на бла­го­дар­ност от об­но­ве­на­та след смък­ва­не на роб­с­ки­те ве­ри­ги бъл­гар­с­ка зе­мя; ко­га­то сут­рин и ве­чер, в праз­ник и дел­ник, звъ­нът на цър­ков­ни­те кам­ба­ни ог­ла­ся прос­то­ри­те – с не­го се но­си бла­го­дар­с­т­ве­на мо­лит­ва и химн на веч­на прос­ла­ва, дос­той­на за де­ло­то на рус­ки­те ге­рои.”

На снимката: Паметник на Плевенската битка в Москва (19 век) - bg.wikipedia.org