АЛБАНИЯ, КОЯТО НЕ ПОЗНАВАМЕ - част 5

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра КАРАМИХАЛЕВА

Беше привечер. Денят бавно се приближаваше към своя край, а ние по стръмния планински път със завои, надвиснали над пропастта ­- към чудото на XVII-XVIII в. Москопойе -­ днешния му наследник село Воскопойе. И колкото по-високо се изкачваме по стръмните чукари, толкова по-нереално изглежда, някога в това забутано кътче на света на 1160 м надморска височина да са живели десетки хиляди жители, издигнали великолепни църкви -­ шедьоври на църковната архитектура и зографското изкуство, отворили своя “Академия” по образец на античните гърци, докарали по тези върхове първата печатница в Османската империя след Цариград... 12 000 къщи са изобразени на една гравюра от 1742 г. с изглед на града(!). Това някаква художествена измислица ли е?

Впрочем историята на високопланинското Москопойе доста напомня за процъфтяващите в свое време Жеравна, Копривщица... Селища с особен статут и привилегии в Османската империя, освободени от данъци срещу определени задължения и станали, вероятно поради това, привлекателни за заселване от предприемчиви, напредничави и заможни люде ­ занаятчии и търговци, развили огромен за времето си по мащаби бизнес, с филиали във Виена, Венеция, Москва, Лайпциг, търгуващи из цялата Османска империя, Русия, Австро-Унгария, Италия и дори Александрия... Които водени от родолюбие, покрай личните не забравили и националните интереси ­- издигнали църкви, устроили училища, осигурили обучението на по-будни деца в чужбина, осигурили издръжката на учители и обучението на сънародничетата си, отпечатването на книги... И същите опустошителни набези на разбойнически чети, тероризиращи населението, опожаряващи и разграбващи градовете им.

Разцвета си Москопойе бележи през XVII и XVIII век. С 60-80 хилядно население, около 20 до 27 хубави църкви, с иконописна школа и училища, където се учели и млади българи, както и печатница (1720 г.) с гръцки и славянски букви. През 1744 г. тук се основава единственото християнско висше учебно заведение в Османската империя, т. нар. “Нова Академия”. Основават болница, приют за бедни. През XVII-XVIII в. градът е най-големият стопански, културно-просветен и християнски център на Балканите.

Москопойе  е родното място на архиепископ Йоасаф II Охридски, първосветителствал от 1719 до 1745 г. В Москопойе  именитият духовник учи литература, реторика и богословие. По негова повеля печатницата в Москопойе  за първи път отпечатва “Аколутия” ­- Служба на свети Седмочисленици. Празникът им е установен в деня на успението на свети Климент Охридски -­ 27 юли/8 август стар стил. Там Седмочислениците са възвеличени като “спасение за българите”, “стълбове и равноапостолни пастири на България”. В тази печатница е отпечатано и “Пространно житие на св. Климент Охридски” с посвещение на архиепископ Йоасаф. За пръв път житието и службата на св. Наум Охридски се печата също там (на гръцки) през 1740 г., с посвещение на архиепископ Йоасаф. Празникът на свети Наум Охридски (на 20 юни) е въведен сравнително късно и се установява в

календара от Охридската архиепископия през 1720 г., също по време на архиепископ Йоасаф. От печатницата в Москопойе излиза и едно изключително ценно издание ­ речник на четирите говорими по онова време там езици -­ гръцки, аромънски, български и албански, отпечатан през 1770 година.

Краят на цветущото Москопойе идва с набезите на Али паша ­- пашата от Янина. Няколко пъти между 1769 и 1788 г. той опустошавал и ограбвал Москопойе, накрая и през 1816 г. Населението се разбягало към Корча, Белица, Битоля, Крушево, Скопие. Колонии от арумъни бежанци от набезите на Али паша и кърджалиите още в началото на ХIX в. се появяват в Мелник, Горна Джумая, Дупница, Татар Пазарджик, Пловдив, Станимака, Пещера, Стара Загора. При масовото гонение на селяните от Костурско и Корчанско от страна на Али паша и кърджалиите, и при емигриране на населението от Македония към Южна и Североизточна България, историците особено споменават град Москопойе.

Сегашното село, наследник на процъфтяващия преди няколко века град, очевидно бележи нов разцвет -­ строи се усилено, опитват се да развиват и зимен туризъм. Няколко хотела, нови дву- и триетажни къщи, целите изградени от дялан камък, съвсем в съзвучие със старите църкви, къщи, дувари и улици. В центъра -­ площад, застлан с дялан камък, и паметник с надписи на албански, които не мога да разчета, но обхождам с поглед плочите с петолъчки отгоре и дълги списъци на загинали и преди да отмина, промълвявам тихо: “Господи, прости греховете им и ги помилвай!”

Пет от някогашните църкви, събирали боголюбивите жители на процъфтяващия град, са съхранени напълно: “Св. Никола” (Shen Kolli) -­ датираща от 1722 г., “Св. Богородица” (Shen Meria) ­- 1712 г., “Св. Михаил” (Shen Mehilli) -­ 1722, “Св. Илия” и “Св. Атанасий” (Shen Thanasi) -­ 1724. На изток, на хълм недалече от селището, стои най-старата църква ­ “Св. Йоан Кръстител” (1632 г.) със стенописи от XVII век.

По застлана с дялан камък улица тръгваме към първата църква, която ще ни отворят да видим ­- “Св. Никола”. Висока солидна камбанария се издига над дървената порта и едва когато влизаме в двора, пред очите ни се разкрива дългата външна галерия на храма, с каменни пейки от край до край от двете є страни и добре запазени стенописи. На снимките, които съм направила, разпознавам свети Йоан-Владимир, св. Наум, св. Климент, св. Спиридон... После поемаме към другия край на селото, минаваме покрай каменни новостроящи се къщи, през полето и през висока каменна порта влизаме в двора на друг храм ­- “Света Богородица” ­- огромен, целият изпъстрен със стенописи на малки, многофигурни библейски сцени. Въртя се в кръг, с поглед вдигнат нагоре по стените, по куполите... разчитам някои от тях и не мога да не се възхитя на уменията на зографите и на блестящите им богословски познания. Въртя се в кръг и ме обзема хем тиха радост и възхита, хем някакво униние, защото си давам сметка, че ще са нужни дни на съзерцание, за да “прочете” човек цялото това познание за Бога “написано” в багри ­1 старозаветните и новозаветните писания,

за Божиите угодници и духовния живот. Мисля си за хората, които са вложили своите дарби, вяра и молитва в градежа на този благолепен храм, за хората, които са изпълвали на богослужение този и другите над 20 храма във Москопойе, за тяхната вяра и надеждата им, за превратностите на времето... И само си повтарям: “Господи! Господи! Господи!...”

Впечатленията ми от другите църкви някак се сливат. Нищо конкретно не помня за тях. Отнесох само усещането си за величието на нещо било, което вероятно никога вече няма да бъде -­ живот, така неразривно свързан с храма, черпещ жизнените си сили от вярата в Бога и имащ за основание, вдъхновение и цел Него!