ТАЙНИТЕ МОЛИТВИ НА ЛИТУРГИЯТА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Алек­сан­д­ра Карамихалева

Чу­ва­ли ли сте за т. нар. “тай­ни мо­лит­ви”? Та­ко­ва на­и­ме­но­ва­ние са по­лу­чи­ли най-ху­ба­ви­те и дъл­бо­ко­съ­дър­жа­тел­ни мо­лит­ви от Ли­тур­ги­я­та, ко­и­то са жи­во из­по­вяд­ва­не на вя­ра­та и ли­тур­гич­но­то бо­гос­ло­вие и в син­те­зи­ран вид пре­да­ват ця­ла­та све­ще­на ис­то­рия на Но­вия за­вет и Дог­ма­ти­чес­ко­то уче­ние на Цър­к­ва­та. Те, как­то е вид­но и от са­мо­то им съ­дър­жа­ние се про­из­на­сят от све­ще­ни­ка от име­то на це­лия бо­го­мо­лен на­род. Про­из­на­сят се ти­хо в ол­та­ра пред све­тия прес­тол и то­ва е из­рич­но ука­за­но в Слу­жеб­ни­ка над вся­ка от тях.

Обик­но­ве­но до слу­ха на ми­ря­ни­те дос­ти­га са­мо за­вър­ше­кът на те­зи мо­лит­ви въз­г­ла­сян на ви­сок глас от дя­ко­на или, ако ня­ма дя­кон, от са­мия све­ще­ник, а на­ро­дът се при­съ­е­ди­ня­ва към мо­лит­ва­та, ка­то из­ра­зя­ва сво­я­та съп­ри­час­т­ност и съг­ла­сие с от­п­ра­ве­на­та към Бо­га мо­лит­ва, из­ри­чай­ки крат­ки из­ра­зи ка­то: ”амин”, “и за все­ки, и за всич­ки”, “и на твоя дух”, “на Те­бе, Гос­по­ди”.

Впро­чем го­ля­ма част от на­ши­те ено­ри­а­ши изоб­що не зна­ят за съ­щес­т­ву­ва­не­то на те­зи мо­лит­ви, на­ре­че­ни “тай­ни” не за­що­то са сек­рет­ни и не би­ва да ста­ват дос­то­я­ние на неп­ри­над­ле­жа­щи към ду­хов­на­та йе­рар­хия, а за­що­то са мис­тич­ни, сак­рал­ни - пря­ко свър­за­ни с тай­на­та на бо­го­об­ще­ни­е­то. До­ка­то све­ще­нос­лу­жи­те­лят про­из­на­ся те­зи мо­ле­ния, в цен­т­рал­на­та част на хра­ма зву­чат пес­но­пе­ни­я­та на хо­ра или пев­ци­те, а бо­го­мол­ци­те се опит­ват да се със­ре­до­то­чат в се­бе си, за да се мо­лят за сво­и­те нуж­ди и за нуж­ди­те на близ­ки­те си. Обик­но­ве­но с уси­лие ус­пя­ват да пос­тиг­нат мо­лит­ве­но нас­т­ро­е­ние, аб­с­т­ра­хи­рай­ки се от раз­хож­да­щи­те се и шу­шу­ка­щи на­о­ко­ло хо­ра и про­низ­ва­що­то слу­ха соп­ра­но на сто­я­ща наб­ли­зо бла­го­чес­ти­ва хрис­ти­ян­ка. И уж за­ед­но клир и на­род “с ед­ни ус­та и с ед­но сър­це” след­ва  да сла­вят и въз­пя­ват Бо­га, а се по­лу­ча­ва раз­д­во­я­ва­не: све­ще­ни­кът се мо­ли “Чо­ве­ко­лю­биви Вла­ди­ко, дай да свет­не в сър­ца­та ни нет­лен­на­та свет­ли­на на Тво­е­то бо­го­поз­на­ние и от­во­ри очи­те на ра­зу­ма ни…” или “ос­ве­ти ду­ши­те и те­ла­та ни и дай ни да Ти слу­жим в свя­тост през всич­ки дни на жи­во­та си…”, а в съ­що­то вре­ме ми­ря­ни­те са за­е­ти със сво­и­те си мис­ли и гри­жи.

Бо­жес­т­ве­на­та све­та Ли­тур­гия ус­лов­но мо­же да бъ­де раз­г­леж­да­на ка­то триг­лас­на сим­фо­ния от мо­лит­ви, че­те­ни от през­ви­те­ра или епис­ко­па, мо­лит­ве­ни про­ше­ния, въз­г­ла­ся­ни от дя­ко­на и мо­лит­вос­ло­вия, въз­на­ся­ни от на­ро­да. В хо­да на ис­то­ри­я­та и раз­ви­ти­е­то на бо­гос­лу­же­ни­е­то се ус­та­но­ви­ла прак­ти­ка­та един от те­зи еле­мен­ти – све­ще­ни­чес­ки­те мо­лит­ви да се про­из­на­сят не с пъ­лен глас, на все­ос­лу­ша­ние от со­лея, та да бъ­дат чу­ти от всич­ки при­със­т­ва­щи в хра­ма, а ти­хо пред све­тия Прес­тол, с бла­го­го­ве­ен тре­пет и сър­деч­но сък­ру­ше­ние. Но ма­кар прак­ти­ка­та, све­ще­ни­чес­ки­те мо­лит­ви да се че­тат ти­хо, да се ус­та­но­ви­ла пов­се­мес­т­но в це­лия пра­вос­ла­вен свят, как­то в древ­ност, та­ка и до днес са се на­ми­ра­ли ра­де­те­ли на то­ва: те­зи мо­лит­ви да се че­тат на ви­сок глас.

Как­то е из­вес­т­но, све­та­та Ев­ха­рис­тия е ус­та­но­ве­на от Са­мия Гос­под Иисус Хрис­тос на Тай­на­та ве­че­ря (Лук. 22:19,20). Тя се из­вър­ш­ва ре­дов­но от всич­ки хрис­ти­я­ни още от апос­тол­с­ко вре­ме (ДА 2:46; 20:7,11), но въп­ро­сът за т. нар. „тай­ни мо­лит­ви” въз­ник­ва дос­та по-къс­но, с по­я­ва­та през ІV в. на хра­мо­во­то бо­гос­лу­же­ние.

През пър­ви­те три ве­ка све­та­та Ев­ха­рис­тия се из­вър­ш­ва­ла в мал­ки по­ме­ще­ния в час­т­ни до­мо­ве или в ка­та­ком­би­те, къ­де­то се съ­би­ра­ли мал­ки зат­во­ре­ни об­щ­нос­ти от вяр­ва­щи. Мо­лит­ви­те би­ли им­п­ро­ви­зи­ра­ни и се из­ри­ча­ли от най-бо­гоп­рос­ве­те­ния из­меж­ду тях – пред­с­то­я­те­ля на об­щи­на­та, епис­ко­па. При­със­т­ва­щи­те, раз­би­ра се, чу­ва­ли яс­но мо­лит­ви­те и пот­вър­ж­да­ва­ли сво­я­та съп­ри­час­т­ност към ка­за­но­то. Те­зи ран­нох­рис­ти­ян­с­ки ли­тур­гии ма­кар в об­щи ли­нии да има­ли съ­щи­те еле­мен­ти ка­то днеш­ни­те, би­ли по-близ­ки по фор­ма до Тай­на­та ве­че­ря на Гос­по­да с апос­то­ли­те: с при­на­ся­не на да­ро­ве от хрис­ти­я­ни­те (хляб, ви­но, пло­до­ве) с по­у­че­ние, ос­ве­ща­ва­не на да­ро­ве­те и брат­с­ка тра­пе­за, от ко­я­то всич­ки се хра­не­ли, до­ка­то уто­лят гла­да си.

С про­мя­на­та на ста­ту­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то, ко­е­то в ІV в. ста­ва гос­под­с­т­ва­ща ре­ли­гия в Рим­с­ка­та им­пе­рия, си­ту­а­ци­я­та ряз­ко се про­ме­ни­ла. За­поч­на­ло не­би­ва­ло по ма­ща­би­те си хра­мо­во стро­и­тел­с­т­во, чис­ле­ност­та на хрис­ти­я­ни­те ряз­ко се уве­ли­чи­ла в срав­не­ние с вре­ме­то на го­не­ни­я­та, бо­гос­лу­же­ни­я­та се пре­нес­ли от мал­ки­те час­т­ни по­ме­ще­ния в ог­ром­ни­те пищ­но ук­ра­се­ни ба­зи­ли­ки, из­пъл­не­ни с хи­ля­ди ог­ла­ше­ни или но­во­пок­ръс­те­ни хрис­ти­я­ни от сре­ди­те на езич­ни­ци­те. Те­зи про­ме­не­ни ус­ло­вия не мо­же­ло да не се от­ра­зят на фор­ма­та на бо­гос­лу­же­ни­е­то.

Да­ли за­ра­ди ог­ром­ни­те по ма­ща­би хра­мо­ве, чи­я­то акус­ти­ка пра­ве­ла пес­но­пе­ни­я­та да зву­чат ве­ли­ко­леп­но, но сло­ва­та ста­ва­ли труд­но­раз­би­ра­е­ми (нап­ри­мер вре­ме­то за от­ра­зя­ва­не на зву­ка в „Св. Со­фия” в Кон­с­тан­ти­но­пол е поч­ти 10 сек.), или по­ра­ди нав­ли­за­не­то в Цър­к­ва­та на мно­го но­ми­нал­ни хрис­ти­я­ни, ко­и­то ня­ма­ли ни­то ду­хов­но­то ни­во, ни­то рев­ност­та по Бо­га на пър­ви­те хрис­ти­я­ни, но поч­ти вед­на­га с по­я­ва­та и раз­ви­ти­е­то на хра­мо­во­то бо­гос­лу­же­ние се по­я­вя­ват и пър­ви­те све­де­ния за ти­хо че­те­не на све­ще­ни­чес­ки­те мо­лит­ви.

Пър­ви­ят ра­де­тел за глас­но­то че­те­не на мо­лит­ви­те, све­де­ния за ко­го­то са дос­тиг­на­ли до нас, е им­пе­ра­тор Юс­ти­ни­ан. През 565 г. той из­да­ва указ, с кой­то по­ве­ля­ва епис­ко­пи­те и през­ви­те­ри­те да че­тат глас­но “тай­ни­те мо­лит­ви”, за да мо­же вер­ни­ят на­род да ги чу­ва доб­ре и та­ка „ду­ши­те им да стиг­нат до по-го­ля­мо бла­го­го­ве­ние, бо­гох­ва­ле­ние и бла­гос­ло­ве­ние” (6 гла­ва на 137 но­ве­ла). Са­ми­ят факт, че се по­я­ви­ла нуж­да от та­ка­ва но­ве­ла, по­каз­ва, че по то­ва вре­ме, на­ча­ло­то на VІ век, прак­ти­ка­та да се че­тат ти­хо мо­лит­ви­те ве­че би­ла ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на в им­пе­ри­я­та.

Друг пис­мен па­мет­ник от края на VІ в. - “Ду­хов­ни по­ле­та” на бла­же­ния Йо­ан Мосх, об­хо­дил и опи­сал ви­дя­но­то в поч­ти всич­ки зна­ме­ни­ти си­рийс­ки, па­лес­тин­с­ки и еги­пет­с­ки оби­те­ли и бе­сед­вал с мно­го под­виж­ни­ци, сви­де­тел­с­т­ва: “В дру­ги мес­та све­ще­ни­ци­те имат оби­чай ви­со­ко да про­из­на­сят мо­лит­ви­те на св. въз­но­ше­ние” (196 гла­ва). Опи­са­ни­ят от блаж. Йо­ан раз­каз в гла­ва 196 и то­зи от гла­ва 25 указ­ват и за ед­на от ве­ро­ят­ни­те при­чи­ни Юс­ти­ни­а­но­ва­та за­по­вед да не вле­зе в си­ла (как­то е от­бе­ля­за­но и в бе­леж­ка­та към рус­кия пре­вод на кни­га­та). Ми­ря­ни, ко­и­то чес­то чу­ва­ли глас­но про­из­на­ся­ни­те мо­лит­ви на въз­но­ше­ни­е­то, ги на­у­ча­ва­ли на­и­зуст и се по­я­ви­ла ре­ал­на­та опас­ност тай­на­та на прет­во­ря­ва­не­то на Да­ро­ве­те да бъ­де из­вър­ш­ва­на из­вън Све­тая све­тих – ол­та­ра.

То­ва, раз­би­ра се, не обяс­ня­ва за­що се че­тат ти­хо и мо­лит­ви­те, ко­и­то не се от­на­сят до ос­ве­ща­ва­не­то на све­ти­те Да­ро­ве. Има са­мо хи­по­те­зи от­нос­но то­ва: как и по как­ви при­чи­ни въз­ник­на­ла и се ут­вър­ди­ла прак­ти­ка­та на ти­хо­то че­те­не на мо­лит­ви­те в хрис­ти­ян­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние, из­тък­ва­ни от ед­ни и убе­ди­тел­но от­х­вър­ля­ни от дру­ги из­с­ле­до­ва­те­ли. Впро­чем то­зи проб­лем не е доб­ре и се­ри­оз­но про­у­чен от пра­вос­лав­ни­те ли­тур­гис­ти, в чи­и­то тру­до­ве те­ма­та за „тай­ни­те мо­лит­ви” се за­ся­га са­мо спо­ра­дич­но.

Та­ка или ина­че има дан­ни, че в Си­рия още през V век мо­лит­ви­те от Ана­фо­ра­та се че­тат ти­хо, през VІІІ век та­зи прак­ти­ка трай­но се ус­та­но­ви­ла в це­лия Из­ток, а мал­ко по-къс­но и в за­пад­ни­те цър­к­ви: фран­к­с­ка, гал­с­ка, рим­с­ка. С нас­тъп­ва­не­то на вто­ро­то хи­ля­до­ле­тие та­зи прак­ти­ка би­ла раз­п­рос­т­ра­не­на фак­ти­чес­ки в це­лия хрис­ти­ян­с­ки свят, вклю­чи­тел­но и в до­хал­ки­дон­с­ки­те цър­к­ви (ар­мен­с­ка, си­рийс­ка, коп­т­с­ка, ма­ла­бар­с­ка…)

В но­ва­та и най-но­ва­та ис­то­рия на Цър­к­ва­та от­дел­ни, или гру­пи, све­ще­нос­лу­жи­те­ли пра­вят опи­ти да вне­сат про­ме­ни в съ­щес­т­ву­ва­ща­та от ве­ко­ве ли­тур­гич­на прак­ти­ка в по­со­ка към връ­ща­не на древ­нох­рис­ти­ян­с­ки прак­ти­ки, в то­ва чис­ло и че­те­не­то на тай­ни­те мо­лит­ви на ви­сок глас. От­дел­ни пра­вос­лав­ни про­фе­со­ри ли­тур­гис­ти и ар­хи­е­реи съ­що се из­каз­ват за глас­но­то про­из­на­ся­не на те­зи мо­лит­ви. Тех­ни­те ар­гу­мен­ти мо­гат да бъ­дат обоб­ще­ни та­ка: вер­ни­ят на­род се ли­ша­ва от съз­на­тел­но учас­тие в Ев­ха­рис­ти­я­та, ли­ша­ва се от на­зи­да­тел­но­то съ­дър­жа­ние на мо­лит­ви­те. Ос­вен то­ва, ка­то не чу­ват те­зи мо­лит­ви, ко­и­то све­ще­ни­кът от­п­ра­вя от име­то на всич­ки, бо­го­мол­ци­те се опит­ват да за­до­во­лят ре­ли­ги­оз­ни­те си пот­реб­нос­ти, ка­то след Ли­тур­ги­я­та (на ко­я­то са при­със­т­ва­ли), ис­кат да им бъ­дат от­с­лу­же­ни па­ни­хи­ди, мо­ле­бе­ни, мо­лит­ви.

Не мо­же да не приз­на­ем, че нап­рак­ти­ка ти­хо­то че­те­не на мо­лит­ви­те во­ди до из­вес­т­но раз­д­во­я­ва­не меж­ду случ­ва­що­то се от две­те стра­ни на ико­нос­та­са. Све­ще­ни­кът че­те мо­лит­ва­та, със­ре­до­то­ча­вай­ки вни­ма­ни­е­то си вър­ху нея, но съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да сле­ди до­къ­де са стиг­на­ли пев­ци­те и хо­рът. По­ня­ко­га пес­но­пе­ни­е­то свър­ш­ва, а све­ще­ни­кът не въз­г­ла­ся след­ва­щия въз­г­лас, за­що­то още не е прик­лю­чил с че­те­не­то на мо­лит­ва­та. По­лу­ча­ва се “не­лов­ка ти­ши­на,” в ко­я­то слу­чай­ни­ят бо­го­мо­лец ос­та­ва с впе­чат­ле­ни­е­то, че све­ще­ни­кът си е заб­ра­вил реп­ли­ки­те и ро­ви в Слу­жеб­ни­ка, за да ви­ди как да про­дъл­жи.

Всъщ­ност ня­ма ни­как­ви преч­ки бо­го­мол­ци­те, ко­и­то же­ла­ят то­ва, да сле­дят и с ум и сър­це да учас­т­ват в ця­ла­та Ев­ха­рис­тия.

С бла­гос­ло­ве­ни­е­то на Све­тия Си­нод на БПЦ, Си­но­дал­но из­да­тел­с­т­во от го­ди­ни из­да­ва книж­ка с чи­на на най-чес­то слу­же­на­та Бо­жес­т­ве­на ли­тур­гия – та­зи на св. Йо­ан Зла­то­уст. Тя се раз­п­рос­т­ра­ня­ва по всич­ки хра­мо­ве и цър­ков­ни ма­га­зи­ни и се из­да­ва имен­но с цел ми­ря­ни­те да мо­гат да раз­би­рат ли­тур­ги­я­та как­то на цър­ков­нос­ла­вян­с­ки, та­ка и в пре­вод на но­во­бъл­гар­с­ки език, да сле­дят бо­гос­лу­же­ни­е­то и да учас­т­ват пъл­но­цен­но в не­го. В та­зи книж­ка са от­пе­ча­та­ни всич­ки мо­ле­ния, и те­зи, ко­и­то се про­из­на­сят на ви­сок глас, и те­зи, ко­и­то се про­из­на­сят ти­хо. Вклю­че­ни са до­ри мо­лит­ви­те, ко­и­то све­ще­ни­кът про­из­на­ся от свое име пре­ди Ве­ли­кия ход по вре­ме на Хе­ру­вим­с­ка­та пе­сен.

В по­со­ка към връ­ща­не на бо­го­мол­ния на­род към жи­во учас­тие в Ли­тур­ги­я­та е и раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ща­та се през пос­лед­ни­те го­ди­ни прак­ти­ка ар­хи­е­ре­ят, све­ще­ни­кът или дя­ко­нът да при­кан­ват на­ро­да към глас­но из­по­вяд­ва­не на Сим­во­ла на вя­ра­та, мо­лит­ва­та „От­че наш”. Все по­ве­че хрис­ти­я­ни зна­ят пес­но­пе­ни­я­та от ли­тур­ги­я­та и спо­кой­но при­пя­ват на пев­ци­те и хо­ра.

Впро­чем у нас мно­зи­на све­ще­ни­ци от раз­лич­ни епар­хии про­из­на­сят на ви­сок глас тай­ни­те мо­лит­ви. И в то­ва, мо­же би, ня­ма ни­що ло­шо, сти­га ус­ло­ви­я­та да го поз­во­ля­ват и на све­ще­ни­ка да не му се на­ла­га да ви­ка с пъл­но гър­ло, за да над­вик­ва пев­ци­те; сти­га че­те­не­то на тай­ни­те мо­лит­ви на ви­сок глас да не е про­дик­ту­ва­но от скри­та су­е­та, от же­ла­ние да по­ка­же кол­ко дъл­бо­ко пре­жи­вя­ва ли­тур­ги­я­та; сти­га да не се вла­га не­у­мес­тен па­тос, дра­ма­ти­зъм и емо­ци­о­нал­на при­пов­диг­на­тост – свойс­т­ве­ни по-ско­ро за ду­шев­на­та об­ласт, от­кол­ко­то за ис­тин­с­ка­та ду­хов­ност; сти­га, най-ве­че, све­ще­нос­лу­жи­те­лят да не го пра­ви със съз­на­тел­но­то же­ла­ние да ре­фор­ми­ра цър­ков­ни­те ус­та­нов­ле­ния без бла­гос­ло­ве­ни­е­то и пря­ко во­ля­та на ар­хи­е­рея си. За­що­то ис­то­ри­чес­ки­ят опит со­чи, че до­ри ко­га­то ре­фор­ми в Цър­к­ва­та се пред­п­ри­е­мат с доб­ри на­ме­ре­ния и ра­зум­ни ар­гу­мен­ти, ако то­ва се пра­ви са­мо­чин­но, по-ско­ро во­ди до раз­кол, от­кол­ко­то до ук­ре­пя­ва­не на съ­бор­ност­та и ли­тур­гич­но­то един­с­т­во.