ТАЙНИТЕ МОЛИТВИ НА ЛИТУРГИЯТА

Чували ли сте за т. нар. “тайни молитви”? Такова наименование са получили най-хубавите и дълбокосъдържателни молитви от Литургията, които са живо изповядване на вярата и литургичното богословие и в синтезиран вид предават цялата свещена история на Новия завет и Догматическото учение на Църквата. Те, както е видно и от самото им съдържание се произнасят от свещеника от името на целия богомолен народ. Произнасят се тихо в олтара пред светия престол и това е изрично указано в Служебника над всяка от тях.
Обикновено до слуха на миряните достига само завършекът на тези молитви възгласян на висок глас от дякона или, ако няма дякон, от самия свещеник, а народът се присъединява към молитвата, като изразява своята съпричастност и съгласие с отправената към Бога молитва, изричайки кратки изрази като: ”амин”, “и за всеки, и за всички”, “и на твоя дух”, “на Тебе, Господи”.
Впрочем голяма част от нашите енориаши изобщо не знаят за съществуването на тези молитви, наречени “тайни” не защото са секретни и не бива да стават достояние на непринадлежащи към духовната йерархия, а защото са мистични, сакрални - пряко свързани с тайната на богообщението. Докато свещенослужителят произнася тези моления, в централната част на храма звучат песнопенията на хора или певците, а богомолците се опитват да се съсредоточат в себе си, за да се молят за своите нужди и за нуждите на близките си. Обикновено с усилие успяват да постигнат молитвено настроение, абстрахирайки се от разхождащите се и шушукащи наоколо хора и пронизващото слуха сопрано на стояща наблизо благочестива християнка. И уж заедно клир и народ “с едни уста и с едно сърце” следва да славят и възпяват Бога, а се получава раздвояване: свещеникът се моли “Човеколюбиви Владико, дай да светне в сърцата ни нетленната светлина на Твоето богопознание и отвори очите на разума ни…” или “освети душите и телата ни и дай ни да Ти служим в святост през всички дни на живота си…”, а в същото време миряните са заети със своите си мисли и грижи.
Божествената света Литургия условно може да бъде разглеждана като тригласна симфония от молитви, четени от презвитера или епископа, молитвени прошения, възгласяни от дякона и молитвословия, възнасяни от народа. В хода на историята и развитието на богослужението се установила практиката един от тези елементи – свещеническите молитви да се произнасят не с пълен глас, на всеослушание от солея, та да бъдат чути от всички присъстващи в храма, а тихо пред светия Престол, с благоговеен трепет и сърдечно съкрушение. Но макар практиката, свещеническите молитви да се четат тихо, да се установила повсеместно в целия православен свят, както в древност, така и до днес са се намирали радетели на това: тези молитви да се четат на висок глас.
Както е известно, светата Евхаристия е установена от Самия Господ Иисус Христос на Тайната вечеря (Лук. 22:19,20). Тя се извършва редовно от всички християни още от апостолско време (ДА 2:46; 20:7,11), но въпросът за т. нар. „тайни молитви” възниква доста по-късно, с появата през ІV в. на храмовото богослужение.
През първите три века светата Евхаристия се извършвала в малки помещения в частни домове или в катакомбите, където се събирали малки затворени общности от вярващи. Молитвите били импровизирани и се изричали от най-богопросветения измежду тях – предстоятеля на общината, епископа. Присъстващите, разбира се, чували ясно молитвите и потвърждавали своята съпричастност към казаното. Тези раннохристиянски литургии макар в общи линии да имали същите елементи като днешните, били по-близки по форма до Тайната вечеря на Господа с апостолите: с принасяне на дарове от християните (хляб, вино, плодове) с поучение, освещаване на даровете и братска трапеза, от която всички се хранели, докато утолят глада си.
С промяната на статута на християнството, което в ІV в. става господстваща религия в Римската империя, ситуацията рязко се променила. Започнало небивало по мащабите си храмово строителство, числеността на християните рязко се увеличила в сравнение с времето на гоненията, богослуженията се пренесли от малките частни помещения в огромните пищно украсени базилики, изпълнени с хиляди оглашени или новопокръстени християни от средите на езичниците. Тези променени условия не можело да не се отразят на формата на богослужението.
Дали заради огромните по мащаби храмове, чиято акустика правела песнопенията да звучат великолепно, но словата ставали трудноразбираеми (например времето за отразяване на звука в „Св. София” в Константинопол е почти 10 сек.), или поради навлизането в Църквата на много номинални християни, които нямали нито духовното ниво, нито ревността по Бога на първите християни, но почти веднага с появата и развитието на храмовото богослужение се появяват и първите сведения за тихо четене на свещеническите молитви.
Първият радетел за гласното четене на молитвите, сведения за когото са достигнали до нас, е император Юстиниан. През 565 г. той издава указ, с който повелява епископите и презвитерите да четат гласно “тайните молитви”, за да може верният народ да ги чува добре и така „душите им да стигнат до по-голямо благоговение, богохваление и благословение” (6 глава на 137 новела). Самият факт, че се появила нужда от такава новела, показва, че по това време, началото на VІ век, практиката да се четат тихо молитвите вече била широко разпространена в империята.
Друг писмен паметник от края на VІ в. - “Духовни полета” на блажения Йоан Мосх, обходил и описал видяното в почти всички знаменити сирийски, палестински и египетски обители и беседвал с много подвижници, свидетелства: “В други места свещениците имат обичай високо да произнасят молитвите на св. възношение” (196 глава). Описаният от блаж. Йоан разказ в глава 196 и този от глава 25 указват и за една от вероятните причини Юстиниановата заповед да не влезе в сила (както е отбелязано и в бележката към руския превод на книгата). Миряни, които често чували гласно произнасяните молитви на възношението, ги научавали наизуст и се появила реалната опасност тайната на претворяването на Даровете да бъде извършвана извън Светая светих – олтара.
Това, разбира се, не обяснява защо се четат тихо и молитвите, които не се отнасят до освещаването на светите Дарове. Има само хипотези относно това: как и по какви причини възникнала и се утвърдила практиката на тихото четене на молитвите в християнското богослужение, изтъквани от едни и убедително отхвърляни от други изследователи. Впрочем този проблем не е добре и сериозно проучен от православните литургисти, в чиито трудове темата за „тайните молитви” се засяга само спорадично.
Така или иначе има данни, че в Сирия още през V век молитвите от Анафората се четат тихо, през VІІІ век тази практика трайно се установила в целия Изток, а малко по-късно и в западните църкви: франкска, галска, римска. С настъпването на второто хилядолетие тази практика била разпространена фактически в целия християнски свят, включително и в дохалкидонските църкви (арменска, сирийска, коптска, малабарска…)
В новата и най-новата история на Църквата отделни, или групи, свещенослужители правят опити да внесат промени в съществуващата от векове литургична практика в посока към връщане на древнохристиянски практики, в това число и четенето на тайните молитви на висок глас. Отделни православни професори литургисти и архиереи също се изказват за гласното произнасяне на тези молитви. Техните аргументи могат да бъдат обобщени така: верният народ се лишава от съзнателно участие в Евхаристията, лишава се от назидателното съдържание на молитвите. Освен това, като не чуват тези молитви, които свещеникът отправя от името на всички, богомолците се опитват да задоволят религиозните си потребности, като след Литургията (на която са присъствали), искат да им бъдат отслужени панихиди, молебени, молитви.
Не може да не признаем, че напрактика тихото четене на молитвите води до известно раздвояване между случващото се от двете страни на иконостаса. Свещеникът чете молитвата, съсредоточавайки вниманието си върху нея, но същевременно трябва да следи докъде са стигнали певците и хорът. Понякога песнопението свършва, а свещеникът не възглася следващия възглас, защото още не е приключил с четенето на молитвата. Получава се “неловка тишина,” в която случайният богомолец остава с впечатлението, че свещеникът си е забравил репликите и рови в Служебника, за да види как да продължи.
Всъщност няма никакви пречки богомолците, които желаят това, да следят и с ум и сърце да участват в цялата Евхаристия.
С благословението на Светия Синод на БПЦ, Синодално издателство от години издава книжка с чина на най-често служената Божествена литургия – тази на св. Йоан Златоуст. Тя се разпространява по всички храмове и църковни магазини и се издава именно с цел миряните да могат да разбират литургията както на църковнославянски, така и в превод на новобългарски език, да следят богослужението и да участват пълноценно в него. В тази книжка са отпечатани всички моления, и тези, които се произнасят на висок глас, и тези, които се произнасят тихо. Включени са дори молитвите, които свещеникът произнася от свое име преди Великия ход по време на Херувимската песен.
В посока към връщане на богомолния народ към живо участие в Литургията е и разпространяващата се през последните години практика архиереят, свещеникът или дяконът да приканват народа към гласно изповядване на Символа на вярата, молитвата „Отче наш”. Все повече християни знаят песнопенията от литургията и спокойно припяват на певците и хора.
Впрочем у нас мнозина свещеници от различни епархии произнасят на висок глас тайните молитви. И в това, може би, няма нищо лошо, стига условията да го позволяват и на свещеника да не му се налага да вика с пълно гърло, за да надвиква певците; стига четенето на тайните молитви на висок глас да не е продиктувано от скрита суета, от желание да покаже колко дълбоко преживява литургията; стига да не се влага неуместен патос, драматизъм и емоционална приповдигнатост – свойствени по-скоро за душевната област, отколкото за истинската духовност; стига, най-вече, свещенослужителят да не го прави със съзнателното желание да реформира църковните установления без благословението и пряко волята на архиерея си. Защото историческият опит сочи, че дори когато реформи в Църквата се предприемат с добри намерения и разумни аргументи, ако това се прави самочинно, по-скоро води до разкол, отколкото до укрепяване на съборността и литургичното единство.