ПОГЛЕД КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ (1870 - 1953)

Версия за печат

Изграждане на Екзархията. След продължилата няколко десетилетия църковно-народна борба на 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис подписалферман за учредяването на самостоятелна българска църковна структура под формата на екзархия, полузависима от Вселенската цариградска патриаршия. Благодарение на този ферман станало възможно възстановяването на изгубената в началото на ХV в. българска църковна независимост. Цариградската патриаршия посрещнала с неприязън този акт на османската администрация и обявила, че в него има намеса на антиканоничност.

Това обаче не отговаря на истината, тъй като в султанския ферман бил залегнал проектът на цариградския патриарх Григорий VI от 1867 г., както и ревизираният пак от него проект на двустранната българо-гръцка комисия от 1869 г. Освен това по същество ферманът с нищо не нарушавал историческите права на Вселенската патриаршия, нито светите канони, приети на вселенски и поместни събори. Пет члена от фермана (3, 4, 6, 7 и 9) ясно и категорично говорят за поставяне на Българската екзархия в пряка връзка с Цариградската патриаршия и дори в известна зависимост от нея. В духа на църковните канони и в хармония с практиката на другите църкви били съставени и останалите пунктове на султанския ферман. Единствено чл. 10 от фермана създавал известни «затруднения» за приемането му от Цариградската патриаршия. Този именно член определял духовната юрисдикция на Българската екзархия, като посочвал само част от епархиите ѝ, там където българското население било преобладаващо. За областите със смесено население се предвиждало да се проведе народно допитване. В действителност чл. 10 от султанския ферман отнемал от Цариградската патриаршия обширни и богати български епархии, лишавал я от значими финансови приходи и поставял твърда бариера против гръцкото влияние всред българската възрожденска нация. Именно поради това Патриаршията започнала енергични протести пред Високата порта, а когато те останали без резултат, замислила

интригата за налагане на схизмата

Въпреки противодействието, което оказала Цариградската патриаршия, българските дейци по църковния въпрос в Цариград пристъпили към изграждането на екзархийското ведомство. От 23 февруари до 24 юли 1871 г. в Цариград заседавал първият Църковно-народен събор. В него взели участие 50 души, от които 11 духовници и 39 миряни. Проведени били 37 редовни заседания, като фактически на 23-тото заседание от 14 май окончателно бил приет и подписан Уставът за управлението на Българската екзархия. След това той бил преведен на турски език и връчен на Високата порта (турското правителство) за одобрение. Съборът се саморазпуснал след като безрезултатно чакал два месеца позволение да избере екзарх.

Изборът станал чак на 12 февруари 1872 г., като за такъв бил избран най-възрастният архиерей - Иларион Ловчански. Обаче по внушение на Високата порта и чрез натиска на някои политически кръгове той си подал оставката и на 16 февруари с. г. бил проведен втори избор, на който

избрали за екзарх Видинския митрополит Антим

Раздразнени от успеха на българското църковно дело, гръцките духовници свикали на 29 август 1872 г. голям гръцки църковен събор, който на 16 септември с. г. провъзгласил Българската църква и българския народ за схизматични. Налагането на схизмата тогава изобщо не впечатлило българския народ, който бързал да изгради свое собствено църковно ведомство, но тя тежала като позорно петно над нашата Църква цели 73 години.

След погрома на Априлското въстание от 1876 г. екзарх Антим I се изявявил като доблестен патриот и горещ родолюбец. Това не допаднало на Високата порта, която дипломатично поискалаотстраняването му, подработвайки за тази цел видни цариградски българи. На 12 април 1877 г. без много шум той бил свален от екзархийския престол и малко по-късно заточен в Ангора (дн. Анкара). На 24 април с. г. импровизиран «избирателен събор в Екзархийския дом» в Ортакьой с участието на трима митрополити и 13 миряни избрал и провъзгласил младия Ловчански митрополит за нов

Екзарх Йосиф I (1840 - 1915).

Външната Екзархия. След Освобождението (1878 г.) Българската екзархия имала диоцез в три политически области: Княжество България, чийто сюзерен бил турският султан; Източна Румелия – автономна област, намираща се под пряката военна и политическа власт на султана (до 1885 г.); Македония и Одринска Тракия, оставащи в пределите на Османската империя. Някои екзархийски части, като Нишка и Пиротска епархии, преминали към Сръбската църква, а Северна Добруджа (Тулчански окръг) влязал във ведомството на Румънската църква. Според екзарх Йосиф I и македонските дейци седалището на Екзархията трябвало да функционира в Цариград, понеже в пределите на империята оставали около милион и половина българи.

За да запази целостта на Българската православна църква (БПЦ), респективно на Българската екзархия, Учредителното събрание в Търново (1879 г.) приело и записало в Конституцията на Княжеството (чл. 39), че то в църковно отношение съставлява „неразделна част от българската църковна област” и се подчинява на върховната духовна власт, където и да се намира тя, като с това се потвърждавалоединството на българския народ независимо от политическите граници, които го разделяли.

Така на практика се родили двете екзархии – вътрешна и външна, които по принцип били едно органично цяло, а де факто имали различни форми на управление, различни пътища на развитие и преследвали различни цели, като стратегическата цел и за двете си оставала една и съща – консолидиране на българската нация.

Финансовата издръжка на външната Екзархия се осъществявала от държавното съкровище на Българското княжество. С отпусканите ежегодно средства били поддържани както екзархът и екзархийското управление в Цариград, така и учителите и свещениците, намиращи се под екзархийското ведомство.

Екзарх Йосиф I определил своята мисия като

дълг да обедини цялото българско население,

но особено да придобие „черковните права на Македония”, защото в нея живеели 1 200 000 - 1 500 000 българи.

Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност” - да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията”, били реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912 г.) в екзархийския диоцез били включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от „екзархийски наместници”: Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка) Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. В този широк диоцез имало около 1600 енорийски храмове и параклиси, 73 манастира и 1310 свещеници (срещу 1987 храма и 3101 параклиса, 104 манастира и 1992 свещеници в Българското царство). Освен това Екзархията успяла да открие и поддържа в Македония и Одринска Тракия 1373 български училища, от които 13 гимназии и 87 прогимназии с 2266 учители и 78 854 ученици. От всичките преподаватели само 19 били родени извън пределите на Европейска Турция.

Интересното в случая е, че Екзархийският устав от 1871 г. въобще не бил одобрен от Високата порта (в случая нямало никакъв отговор за него - нито положителен, нито отрицателен).

Благодарение на грижите на Йосиф I Екзархията издавала в продължение на 22 години свой печатен орган - в-к „Новини”. В самата турска столица екзархът построил на мястото на старата дървена църква великолепен железен храм „Св. Стефан”, който тържествено бил осветен на 8 септември 1898 г. По негово настояване Одринското свещеническо училище било преместено през 1891 г. в Цариград, като постепенно прераснало в пълна шесткласна семинария. От края на 1897 г. тази семинария се сдобила със собствени помещения и обширен парк-двор в столичния квартал „Шишли” и се превърнала в образцово елитно богословско учебно заведение.

Също така от есента на 1896 г. започнало строителството на българска болница в квартал „Шишли”. Тържественото ѝ освещаване станало на 25 април 1902 г. До пролетта на 1907 г. канцелариите на Екзархията се помещавали в голяма четириетажна сграда в квартал „Ортакьой”, а след това били преместени във великолепна къща с просторен двор в квартал „Шишли”. Пак по почин на екзарх Йосиф I през 1912 г. в квартал „Ферикьой” бил закупен голям парцел и превърнат в самостоятелно българско гробище.

Екзархията в свободна България

В Княжество България първоначално съществували следните епархии: Софийска, Самоковска, Кюстендилска, Врачанска, Видинска, Ловчанска, Търновска, Доростоло-Червенска и Варненско-Преславска. След Съединението (1885 г.) епархиите са увеличени с още две - Пловдивска и Сливенска. Малко по-късно (през 1896 г.) била създадена и Старозагорска епархия, а след Балканската война към България преминала и Неврокопска епархия.

Според Екзархийския устав от 1871 г. няколко епархии трябвало да бъдат закрити след смъртта на титулярните им митрополити. Първа била закрита Кюстендилската, след смъртта на митрополит Иларион през 1884 г. Диоцезът ѝ преминал на подчинение към Софийска епархия. Втора била закрита Самоковската епархия, след като през 1907 г. починал митрополит Доситей. Нейният диоцез също бил включен в Софийска епархия. Трета трябвало да бъде закрита Ловчанска епархия след смъртта на нейния титуляр екзарх Йосиф I. Обаче още приживе екзархът подготвил почвата и след кончината му епархията не била закрита и съществува и до днес.

През 1880 и 1881 г. в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимало с основния въпрос – как и по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 г. от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 г. княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. уставът бил допълван, като четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 г.

Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само четирима за срок от 4 години. С екзарх Йосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го одобрявал. Св. Синод не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 г. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

В Княжество България съществували редица църковни неуредици. Подобно на редица македонски епархии и тук съществувало

църковно двувластие

– т. е. в една епархия имало двама митрополити. В Пловдив, Созопол, Анхиало (Поморие), Месемврия (Несебър) и Варна пребивавали гръцки владици, които били подчинени на Цариградската патриаршия (съгласно фермана от 27 февруари 1870 г.). Тяхното свещенодействие в българските предели било в разрез с чл. 39 на Търновската конституция. Освен това те дразнели българските православни християни и често се стигало до остри конфликти. Гръцките митрополити останали в България чак до 1906 г., когато българското население, възмутено от гръцките издевателства над македонските българи, се надигнало против тях, завзело храмовете им и ги изгонило извън пределите на Княжеството.

Също така между Св. Синод и някои правителствени кабинети се породили и разгоряли конфликтни ситуации. Синодалните архиереи в Княжеството трябвало да водят продължителни борби, за да вземат в ръцете си религиозното обучение на българската учаща се младеж и да уредят материалната издръжка на енорийското духовенство.

В своето късо управление българският княз Александър I Батенберг нямал нито конфликти с Българската православна църква, нито специално отношение към нея. По другояче стояли и се развили нещата при князуването и царуването на Фердинанд I Сакс-Кобургготски, който пристигнал в Княжеството на 10 август 1887 г. По произход и възпитание той бил римокатолик, съветничка била майка му - една усърдна римокатоличка (по-късно такава била и неговата съпруга) и пристигнал в една съвсем непозната страна, в която „господстващата вяра е православно-християнската от Източно изповедание”.

Освен това министър-председателят Стефан Стамболов твърде много сервилничил на монарха и загърбил интересите на Църквата и постоянно бил в конфликт с нейните архиереи. Дори се стигнало до скъсване на отношенията между правителството и Св. Синод. Синодалните членове по време на заседанието си от 30 декември 1888 г. под полицейски конвой били изведени от София и изпратени до местоседалищата им.

Едва към края на 1889 г. Стамболовото правителство и Фердинанд, от една страна, и екзарх Йосиф I, от друга, чрез активното посредничество на митрополит Григорий намерили път към изглаждане на създадените противоречия. Министър-председателят удовлетворил молбата на екзарха за свикването на извънредна сесия на Св. Синод в Русе. През юни 1890 г. синодалните старци пристигнали в Русе и приели формула за споменаването на княз Фердинанд в богослужението. През есента на с. г. Св. Синод се събрал в София на редовна сесия, като на 27 октомври владиците се представили на княза. Същия ден той им върнал визитата, придружен от Ст. Стамболов. Така възстановените легални отношения между Църква и Държава просъществували само една година.

През 1892 г. нова инициатива на Ст. Стамболов изправила Църквата срещу правителството. Във връзка с годежа на монарха за Мария Луиза последното направило опити да промени чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че не само първият княз на България, но и неговият приемник може да бъде неправославен. Понеже при изменението на чл. 38 от Търновската конституция бил игнориран Св. Синод, БПЦ предприела съпротива. Обаче Ст. Стамболов подхвърлил на преследване митрополитите в Княжеството, които се противопоставили на неговата политика и действия.

Особено много бил предследван Търновският митрополит Климент, който заради една единствена проповед от 14 февруари 1893 г. бил третиран като национален престъпник. По най-брутален начин той бил заточен в Лясковския манастир, като срещу него скалъпили углавен процес. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд (с подменен угоднически състав) осъдил владиката на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчил присъдата на двегодишно заточение. Така „русофилът” Климент бил осъден и заточен в Гложенския манастир – парадокс не само в църковната, но и в гражданската ни история.

Князът обаче бързо се ориентирал в обстановката, помилвал заточения владика и пожелал да въведе престолонаследника княз Борис III в лоното на православието. На 2 февруари 1896 г. в Софийския катедрален храм „Св. Неделя” лично екзарх Йосиф I извършил тайнството миропомазване над престолонаследника в присъствието на княз Голенищев-Кутузов, специален пратеник на руския император. Този акт целял не само подобряване на отношенията между княза и българското духовенство, но бил и доказателство за спечеленото благоволение на Русия.

Следва