Св. Йоан Златоуст за вярата, надеждата и любовта

Версия за печат

Православната църква е отредила от векове да се честват заедно в един и същи празничен ден – 30 януари - светите Трима светители - св. Василий Велики (ок. 330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Йоан Златоуст (ок. 345-407). На този ден Църквата отдава тържествено и съборно почит и на тяхното пастирско, просветителско и учителско дело. Тримата велики йерарси на Църквата в православната традиция се почитат и възпяват като „вселенски учители” и „стълбове на богословието”, които със своето превъзходно богословско учение и безукорен християнски живот са „просветили духовно Вселената” с божествените истини на Христовото Евангелие.

Св. Йоан Златоуст (345-407) е един от тримата велики светители и църковни учители, които Православната църква чества в деня на Тримата големи йерарси. Той е може би най-популярният и почитан свети отец в традицията на Източно-православната църква. Заради богатото му книжовно наследство и ненадминат проповеднически дар, заради самоотвержения му подвиг в учителството и пастирското му усърдие, заради мъжественото и непоколебимо служение за духовното благо на паството, както като дякон и презвитер в Антиохия, така и като Константинополски архиепископ, той си заслужил още приживе и получил от Църквата името Златоуст.

Големият светител на Православието е един от най-ярките представители на така наречения Златен век на светоотеческата богословска мисъл и един от най-плодотворните автори от времето на разцвета на християнската литература, обхващащ периода на ІV и V век. Неговото служение като църковен учител и пастир протича при управлението на християнските императори Теодосий Велики (379-395г.) и наследника му Аркадий.

Св. Йоан Златоуст и неговото учение

Богословското творчество и литературното наследство на св. Йоан Златоуст са огромни по обем и представляват ценно наследство и скъпоценен принос в духовната съкровищница на Църквата и православната християнска традиция. В него преобладават екзегетическите и нравоучителни трудове, а така също и омилетични беседи, в които винаги присъства духовно наставление за християнските добродетели и преди всичко за вярата, надеждата и християнската любов.

Според светителя любовта е същинският извор и „майка на всички блага”. Тя е „специалното и отличително свойство на Христовите ученици” (срв. Йоан. 13:34-35). Любовта обхваща целия ни живот и всяко благо произтича от нея. В едно свое тълкувание върху Псалтира свeтият отец казва: „Любовта винаги върши добро.Свойството на този, който обича, е да проповядва добротворство чрез добри дела, защото това става от любов и разпалва любов”.

Нравоучителните слова, посветени най-често на християнските добродетели или на аскетичното подвижничество, и библейските екзегетически беседи са двете основни литературни форми, в които се отливадълбокото знание и проникновеното богословско учение на св. Йоан Златоуст. Това се определяло и от практическите нужди на Църквата и потребностите на вярващите християни в края на ІV и началото на V век. По това време Православието вече било възтържествувало на Вселенските събори и догматическите спорове с арианите и духоборците били утихнали, но пред Църквата стояли сериозни изпитания и предизвикателства, които били преди всичко от практическо естество.

Тези предизвикателства и нужди на времето били свързани с необходимостта от укрепването и утвърждаването на християнството в живота на вярващите, стабилизирането на Църквата като институция и хуманизирането на християнската държава, а така също и с борбата с повърхностното и често пъти външно и лицемерно изповядване на християнската вяра и придържане към християнския морал от широките слоеве на населението и тогавашния аристократичен елит. На тези задачи било посветено и при тези условия протекло църковното служение на св. Йоан Златоуст и те определили в най-голяма степен насоката, характера и съдържанието на неговото богословско учение и творчество.

Някои изследователи виждат в християнското учение на св. Йоан Златоуст за естествената симпатия, нравствения закон, съвестта и добродетелите класически пример за плодотворната среща между елинизма и християнството. Други специалисти изтъкват предимно аскетичното начало в християнската етика на Златоустия проповедник, който винаги акцентира върху значението на покаянието и поста, непрестанната борба с греховните страсти и порока, молитвата и целомъдрието за духовно-нравствения живот и спасението на вярващите. За трети, св. Йоан Златоуст е преди всичко пламенен защитник на милосърдието и социалното служение на Църквата, реформатор на морала на гръко-римското общество, което излиза бавно и мъчително от културата на древното езичество, преобразява се духовно в новата универсална нравствена култура на християнството и се утвърждава в ценностите на евангелския морал.

Следва да отбележим, че и трите тенденции имат място в нравственото богословие на светителя и са неразривно свързани в неговото учение за християнските добродетели като духовен плод на синергията между човешките усилия и дара на Божията благодат. Според св. Йоан Златоуст основните християнски добродетели – вярата, надеждата и любовта, са духовен плод на съдействието на Божията благодат, дарявана на вярващите в духовното лоно на Църквата (срв. Гал. 5:22-23), но също така са резултат и на естествените и целенасочени усилия и свободния избор на човека по пътя на неговото нравствено подвижничество и спасение.

Вярата, надеждата и любовта в живота на християните

Св. Йоан Златоуст разглежда трите основни християнски добродетели както в тяхната неразривна връзка, така и всяка една от тях поотделно. Много често в своите беседи той описва проявите на добродетелите и изяснява тяхната религиозно-нравствена специфика. Когато тълкува Евангелското учение светителят определя любовта като основен принцип на духовно-нравствения живот, а трите християнски добродетели – вяра, надежда и любов - и взаимодействието между тях той разглежда предимно при тълкуването на посланията на св. ап. Павел. В тези свои екзегетически беседи и нравоучителни проповеди св. Йоан Златоуст разглежда както дълбоката връзка между отделните християнски добродетели, тяхната вкорененост или увенчаност в любовта, така и различието между тях.

Огромна нравоучителна и духовно-назидателна сила се съдържа във всички беседи и слова на св. Йоан Златоуст. Целта на неговата библейско-екзегетическа проповед всъщност винаги е неразривно свързана с нравствено-изобличителното или духовно-назидателно слово. Тези две страни от неговото учение са неотделими. Така например известните беседи на светителя върху книга Битие били изнесени от него като проповеди по време на Светата четиридесетница, така както и някои от другите му слова, като „За статуите” и „Девет слова за покаянието”, били представени като цикъл нравоучителни беседи по време на Великия пост.

Като учител на християнската вяра и нравственост св. Йоан Златоуст бива определян преди всичко като „практически моралист”. Макар в богословското му творчество да съществуват и догматически произведения и на много места в екзегетическите му беседи да присъства полемика срещу еретическите възгледи на аномеите, същинската сила и творчески гений на Златоустия проповедник на Словото Божие и Христовите заповеди се разкриват в неговото нравствено учение за спасителната сила на Христовата любов и християнските добродетели, за покаянието, молитвата и милосърдието, за въздържанието и поста, за девството и целомъдрието.

Християнската любов като основна добродетел

Когато разкрива свойствата на християнската любов, св. Йоан Златоуст се обръща първо към думите на Иисус Христос от Евангелието и сочи централното значение на тази нова благодатна добродетел и духовна сила в живота на човека, която се придобива чрез вяра в Сина Божий и усвояване на благодатния дар на спасението.

Много често в своите нравоучителни беседи светителят се спира върху думите на Спасителя от Евангелието: „…понеже беззаконието ще се умножи и у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:12)”. Тези думи на Иисус Христос са отправна точка за св. Йоан Златоуст за очертаване на централното значение на любовта в живота на хората. В своите беседи върху Евангелието според Матей светителят казва: „Когато охладнее или се изгуби и изчезне любовта, задължително се явяват вражди и войни. Няма нищо, което да развива и укрепва злото толкова много, колкото липсата на любов (Мат. 24:12). Затова се казва: любовта изстива и се умножават беззаконията и злините. Така Кайн стана братоубиец и братята на Йосиф го продадоха в робство. Така се появиха и покълнаха безбройните злини, защото изчезна любовта. Затова и Господ Иисус Христос иска да изличи с много старание тези неща, които разрушават любовта”.

Връзката между липсата на любовта и появата на греха, беззаконието и злото св. Йоан Златоуст разглежда чрез един много важен паралел между думите на Спасителя (Мат. 24:12) и учението на св. ап. Павел за последиците от прародителския грях, което се съдържа в Послание до Римляните (Рим. 1:31). Светителят разглежда греха като корен на злото и приема, че злините, които възникват при отслабването на любовта, се коренят в него. Грехът е осквернил и изменил човешката природа и според св. Йоан Златоуст е разрушил „естествената симпатия между хората”. Под властта на греха човеците са станали „безчувствени и немилосърдни” и „са предали дара на природата – естествената благост”. Според светителя между хората съществува „естествена природна симпатия и както всяко живо същество обича себеподобното си, така и човекът обича ближните си”. Но под въздействието на греха хората са „извратили природата си и са станали по-диви и от животните”.

Според св. Йоан Златоуст от властта на греха ни избавя Божията любов, разкрита в пълнота в учението и изкупителното дело на Сина Божий, които ние приемаме чрез вяра в Него и благодатно преобразяваме живота си в тази съвършена Христова любов. Евангелското учение на Иисус Христос потвърждава изконната истина, че най-голямата заповед на Божия закон е „да възлюбиш Бога с цялото си сърце, от цялата си душа, с всичкия си разум и с всичките си сили” (Мат. 22:37-38) и на второ място – „да възлюбиш ближния като самия себе си” (Мат. 22:39; Лука 10:27).

Спасителят потвърждава тази старозаветна заповед за любовта към Бога и ближните (Мат. 22:34-40; Марк. 12:28-34; Лука. 10:25-28), съдържаща се в Мойсеевия закон (Лев. 19:16; Втор. 6:5), но й придава нова сила, ново значение и ново измерение. На първо място Иисус Христос чрез Своето Божествено учение и изкупително дело разширява обхвата и издига на по-висока нравствена степен заповедта за любовта към ближните, като в Своята „Проповед на планината” включва в кръга на ближните също така и враговете, и грешниците (Мат. 5:20-48). Тук, според св. Йоан Златоуст, Спасителят ни разкрива Божествената любов като „корона да доброто” (stefanoma ton agaqon) и „венец на всички блага”.

В Евангелското Си учение Той ни казва, че Бог дава Своите блага на праведни и на неправедни (Мат. 5:43-45) и ни учи не само да не отвръщаме на злото със зло, но и да не приемаме като врагове тези, които искат да ни навредят по някакъв начин и се опитват да ни оскърбяват, онеправдават и злословят. Любовта, според светителя, не се изразява на думи, а се проявява преди всичко на дело (срв. 1Йоан. 3:18).

Християнската благодатна любов

„Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения ни Дух Светий” (Рим. 5:5), благовести св. ап. Павел на християните и възторжено разкрива пълнотата и съвършенството на тази благодатна християнска любов в своя знаменит „Химн на любовта” (1Кор. 13 гл.). Християнската любов е разкрита в този възвишен химн като най-голямата дарба, или по-точно като източник на всички духовни дарби в живота на християните, като най-съвършената добродетел и извор на всички добродетели и блага. Св. ап. Павел подтиква и насърчава християните „да се стремят към любовта” (1Кор. 14:1), като ги учи, че християнската любов е целта на техния духовно-нравствен живот във вярата (1Тим. 1:5).

Според св. Йоан Златоуст, тук св. ап. Павел ни учи, че любовта не е просто един от даровете, а е „съвършеният път” (1Кор. 12:31), по който християните вървят за постигането на всички добродетели, блага и дарби в живота и без нея нито един дар или благо няма същинска стойност и духовна ценност сам по себе си. Само в християнската любов вярващият човек върви по пътя на правдата и постига духовното съвършенство и пълнотата на добродетелния религиозно-нравствен живот.

Същевременно в този текст от Новия Завет по най-съвършения и красноречив начин са ни разкрити свойствата на любовта и съвършените дарове в живота на християнина, които се съдържат в пълнота в евангелската обич: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, любовта не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се радва на неправда, а се радва на истина, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада (1Кор. 13:4-8). В съвършената и безкористна християнска любов, според учението на Църквата, се постига и осъществява съвършенството на човешката личност.

Следва