Св. Йоан Златоуст за вярата, надеждата и любовта

Версия за печат

С особен интерес светителят тълкува и изяснява онези новозаветни събития и послания в учението на св. ап. Павел, които разкриват тайнствената сила на вярата, надеждата и любовта като основа на обновения в Христовата благодат и даровете на Светия Дух живот на християните. „Любовта в Христа, казва светителят, поражда силен стремеж и желание за спасение, но не само за собственото спасение, а също и за спасението на ближните”. Ето защо св. Йоан Златоуст е привърженик на умерен аскетизъм и на разбирането, че най-важното в живота на християните е практическото разкриване на добродетелите в дела на добротворство. Затова той винаги изтъква централното място на любовта към ближните, която се разкрива в милосърдието. „Нищо не е толкова противно на любовта, казва св. Йоан Златоуст в тълкуванието си върху Евангелието от Матей, както гордостта. И нищо не подсилва толкова любовта, колкото съпричастието с ближния и в радост, и в беда!”

Аскетичното начало в християнското нравствено учение на светия отец е неразривно свързано с подвижничеството в любовта. То се разкрива преди всичко в учението му за поста, борбата с греховните страсти, покаянието и молитвата, които са необходими за очистване на сърцето от порочните влечения, а на ума - от съмненията в истините за Бога, за да бъде успешно и плодотворно подвижничеството в основните евангелски добродетели - вяра, надежда и любов.

Св. Йоан Златоуст формирал у себе си здрави критерии за трезво отношение към целите на духовния живот и винаги поучавал и напътствал своите духовни чеда да разграничават добре и да практикуват в своя духовно-нравствен живот християнските добродетели според ясно изградена йерархична система, основаваща се върху християнската любов към Бога и ближните. Главно в смирението, покаянието и въздържанието той вижда първоначалните, но задължителни за духовното израстване на християнина, духовни стъпала и добродетели, в които всеки трябва да се подвизава, за да придобие нравствена чистота и благоразумие. Тези първоначални добродетели, които водят до съвършената любов, светителят нарича също „оръжия”, с които християнинът трябва да се въоръжи в духовната битка срещу греховните страсти и поднебесните сили на злобата. По-късно неговият ученик св. Йоан Касиан разработва подробно това аскетично учение в стройна система.

В учението на светия отец аскетичните добродетели са неразривно свързани с духовната аскеза на поста и молитвата. Постът и молитвата помагат на вярващия да се бори с поривите на страстите и да отблъсква греховните помисли и изкушения, които го връхлитат. Според св. Йоан Златоуст постът и молитвата дават също така „духовни криле на душата и я устремяват нагоре към небесните висини и Бога”. Но най-действената сила в духовния живот, най-превъзходният път на покаянието и най-прекият достъп до Бога според светия отец е милосърдието. То възлиза като благоуханна жертва пред Божия престол и е винаги застъпник за нас пред Всемогъщия Бог. Милосърдието е най-чистият израз на човеколюбие, а човеколюбието е свойство на Бога и проява на Неговата съвършена божествена любов.

Ето защо, ако някой е постигнал и най-висока степен на целомъдрие и девство, което е голям подвиг, но няма милосърдие и човеколюбие, той се е подвизавал суетно според св. Йоан Златоуст и няма да се сподоби да влезе в Божието царство. Това светителят показва красноречиво и ясно с тълкуването на притчата на Иисус Христос за разумните и неразумните девици (Мат. 25 гл.). И неразумните девици били постигнали съвършено целомъдрие, но „светилниците им угаснали” и според евангелската притча те „не дочакали Жениха” и не се сподобили да влязат на радостния пир в Царството Божие. Защото, според св. Йоан Златоуст, девството и целомъдрието без милосърдие губят своята спасителна сила и не са приемани от Бога като духовна жертва.

Според светителя липсата на елей в светилниците на неразумните девици следва да разбираме като липса на добри дела и милосърдие, а елеят в горящите светилници на разумните девици е наличието на добри дела на милосърдие, които Бог признава и приема. Затова Спасителят ни казва, че ще приеме в Своето царство само тези, които са просияли с човеколюбие, милосърдие и дела на любов към ближните.

В центъра на нравственото учение на св. Йоан Златоуст е евангелската любов към Бога и ближните и християнското милосърдие. Върху тях светителят изгражда своето учение за християнската практическа добродетелност, която е жива и действена проява на „вярата, която без дела е мъртва” (Яков. 2:26) и на „вярата, която в Христа Иисуса действа чрез любов”.

Вярата като добродетел в учението на св. Йоан Златоуст

Чрез вярата в Иисус Христос като Спасител и Господ, според новозаветното учение, тайнствено и благодатно се вселява в сърцата на вярващите Самият Христос (срв. Еф. 3:17-19), с което те биват приобщени с Неговата любов и вкоренени в нея, за да възрастват и се изпълват с „пълнотата на духовното съвършенство” в Бога.

Св. Йоан Златоуст задълбочено изследва духовната природа, характера, силата и свойствата на християнската вяра. На тази тема са посветени много от екзегетическите му беседи и слова върху Свещеното Писание на Новия Завет – главно върху Четирите Евангелия, книга „Деяния апостолски” и посланията на св. ап. Павел.

Светителят дава задълбочена характеристика на вярата като духовна добродетел и лично религиозно преживяване; като благодатен дар на Божията милост или като догматическо изложение на Христовите истини и учението на Църквата. Според него вярата открива духовно съзнанието на човека за невидимото и насочва ума му към небесното Божие царство. Вярата дава духовна светлина на човека, просветлява и преобразява неговото съзнание и го извежда от мрака на незнанието. Светият отец пояснява, че думата „вяра” или понятието вяра се употребява в два различни смисъла и има две значения.

В първия и по-общ смисъл, с който си служим, когато говорим за вяра, имаме предвид „силата, която ни подготвя и ни води към знание за Бога и съгласно която всеки един от нас се нарича вярващ”. В по-конкретния смисъл на вярата, като християнска добродетел на благодатната нравственост, основа на обновения в Христа живот и начало на спасението, под вяра разбираме „силата, с която апостолите правеха чудеса в името на Иисус Христос и за която говори Самият Спасител като вяра в Него” (Мат. 17:20).

Вярата като добродетел св. Йоан Златоуст определя преди всичко като доверие в Бога и преданост на Божията воля. Според него вярата има религиозно-нравствен характер и се изразява в приемане на Божията воля и отправените към нас изисквания, които Бог ни повелява. Това религиозно значение на понятието вяра светителят обвързва с наличието на преданост към Божиите заповеди и приемането им „без разсъждение за това защо и при какви обстоятелства Бог ни повелява и заповядва”.

За да илюстрира това свое твърдение, св. Йоан Златоуст привежда случая със свещеника в Йерусалимския храм Захария, на когото Бог открил че ще стане баща на св. Йоан Кръстител (Лука. 1:13). Светителят пресъздава много задълбочено и красноречиво този евангелски разказ. Чрез известните евангелски текстове св. Йоан Златоуст разкрива психологическото състояние и логиката на свещеника Захария, комуто Бог разкрива Своята воля, откликвайки на неговите молитви, и показва, че когато Бог обещава в Своето Слово, ние не бива да се съмняваме в Неговото Всемогъщество и Благост. „Когато Бог ни уверява в нещо – казва светият отец, – ние не бива да се съмняваме и да издирваме и любопитстваме за причините на Божиите дела или да изтъкваме безсилието на природата да се подчини на Всемогъщия Бог. Защото силата на Божието решение и Божието определение стоят по-високо от логиката и природата на сътвореното и никое съмнение не може да обезсили Божието установление”.

Тук св. Йоан Златоуст се обръща към всеки един от нас, който в своите съмнения и колебания във вярата в Бога може да бъде поставен в състоянието на Захария и с пастирското си слово отправя нравоучително поучение за Божиите обещания и приемането им от вярващия. Светителят казва: „И така, какво правиш ти, човече! Бог обещава, а ти се съмняваш! Може би старостта е по-силна от Бога и Божието обещание? Може би природата е по-силна от нейния Творец? Не знаеш ли, че Божиите слова се превръщат в чудни дела!? Защото Словото Му утвърди небесата! Словото Му устрои творението! Словото Му създаде ангелите!”

Св. Йоан Златоуст предлага поучение за Божията правда, с която Бог отсъжда за проявеното неверие и съмнение, но и за Божието човеколюбие, което се разкрива в Божията присъда за изправяне на неверието. Той се обръща отново към всеки един от нас с думите: „Помисли за Божието човеколюбие! Бог казва: - Ти не вярваш в Мен! Тогава приеми наказанието, и когато ти докажа думите Си с дела и събитието се сбъдне, тогава ще се разсее и гневът Ми! И когато разбереш, че справедливо си бил наказан, тогава ще се освободиш и от наказанието!” С тези думи св. Йоан Златоуст разкрива християнското учение за тайната на Божията правда и Божието човеколюбие, които са неотделими в Божиите установления и отсъди и посочва нравствения характер на вярата в Бога като добродетел, за която Бог ни въздава оправдание или отсъжда за неверието и съмнението ни.

В извода от приведеното тълкувание върху евангелския разказ за свещеника Захария св. Йоан Златоуст преминава и към новозаветното догматическо съдържание на християнската вяра и прави паралел между маловерието или съмнението на Захария и изопачената вяра на еретиците-аномеи, които учели неправилно за Божественото Раждане на Сина Божий от същността на Бог Отец. Тук светият отец прокарва и разкрива разликата между тежестта на маловерието като недостиг на вяра и слабост на вярващия и изопачаването на вярата в ерес при упорство в това изкривено вярване.

И така, вярата според св. Йоан Златоуст е основата на спасителния път и благодатния духовен живот на християните. Когато описва животворното и спасително влияние на християнската вяра, светителят много често прибягва до думите на св. ап. Павел: „Праведният чрез вярата си ще бъде жив… Ние сме от онези, които вярват за спасение на душата” (Евр. 10: 38-39).

Следва