ПОСТЪТ И МОЛИТВАТА: ПЪТЯТ НА ДУХОВНОТО ВЪЗХОЖДАНЕ (Защо светите отци отделят толкова много внимание на самопознанието)

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Московски и на цяла Русия Патриарх Кирил

Обстоятелството, което сякаш допринася за изтласкването на Бога от съвременния живот – това е силата на човека, неговата, както сега казват, „самодостатъчност”. Когато хората стават по-силни, намалява потребността им да се обръщат към Бога. Затова неслучайно религиозното чувство възраства тогава, когато човекът или обществото преминават през различен род драматични събития, сътресения, катаклизми.

Но човешкото общество се развива и хората стават все по-силни и защитени. Тези болести, които преди половин век са се считали за смъртоносни, днес се лекуват. Да си представим човека, поразен от тежка инфекциозна болест в онова време, когато още не съществували антибиотиците – за болния това било почти смъртна присъда. И такъв човек нямало на кого да се надява, освен на Бога. А днес болният има на разположение цял арсенал от лекарствени средства и възниква въпросът: а защо да се обръща към Бога, ако може просто да приеме лекарство и да оздравее? Това е само един прост пример за това как човекът, ставайки по-силен, престава да се нуждае от Бога.

Адам съгрешил, като се отвърнал от Бога и се уповавал на тайнствената сила, която била способна, според неговото мнение, да преобрази живота му. Адам вкусил от забранения плод, за да строи по-нататък своя живот вън от Бога и без Бога. Същото става и в течение на цялата човешка история: колкото по-силен става човек, толкова повече той се стреми да не зависи от когото и да било, включително и от Бога.

При това с ума си той може да признава съществуването на Господа, но Бог практически не му е нужен. Ето защо Спасителят ни казва, че силата Божия „се в немощ проявява” (2 Кор. 12:9): когато човек е слаб, немощен – Бог му е необходим, той проси от Него застъпничество, подкрепа, той се обръща към Него с молитва и Бог отговаря на просещия.

Какво да правим ние, съвременните хора? Нали ние действително ставаме все по-силни и могъщи. Нима Бог ще бъде изтласкан от нашия живот не с гонения, не с притеснения, както е било в отминалите епохи, а просто ето с тази всенарастваща човешка сила, обусловена от развитието на съвременната цивилизация? Именно така днес става и в богатите и преуспяващи страни, където потребността на човека от Бога отслабва, вярващите хора стават все по-малко, а храмовете пустеят…

Нима, за да се разгори пламъкът на религиозното чувство, действително са нужни сътресения, болести, катаклизми за хората? Нима само по пътя на страданията човек идва при Бога? Нали страданието – това е аномалия. Господ дошъл в света, за да не познае човек страданията, за да има пълнота на живота – живота в Бога и с Бога.

Смисълът на поста, както казват светите отци, се заключава в промяна на ума и сърцето. Всъщност, понятието „промяна” и понятието „покаяние” в гръцкия език са представени от една дума: „метанойя”. Ние постоянно се променяме, човек никога не се намира в едно и също състояние, мени се и околният свят (има даже такава поговорка: Невъзможно е да влезеш в една и съща река два пъти”). Това действително е така – всеки момент от времето ни променя. Излизайки от дома едни, ние се завръщаме в края на работния ден у дома други и сами чувстваме това: мени се нашето настроение, душевното състояние, когато през деня нещо е поразило нашето съзнание, нещо сме видели, а нещо не сме видели, с някого сме се помирили, а с някого сме влезли в конфликт. Всеки ден променя човека и не може да се каже, че тази промяна винаги е към по-лошо или към по-добро. А какво пък да кажем за живота? През живота тези промени са толкова много, че към края на земното битие ние сме съвсем различни от това, което сме били в детството, в младостта.

Господ ще приеме всички нас при Себе си такива, каквито сме престъпили чертата между живота и смъртта. И за да има у нас промени към доброто, за да имаме надежда за спасение в бъдещия век, на вярващия човек се предлага попрището на поста, средства, с които можем да постигнем промени, които разпалват религиозното чувство на всеки човек – силен и слаб, здрав и болен.

Ако в центъра на нашия подвиг по време на поста се намира покаянието, то това означава, че целта на поста е промяната. Това не е смяна на имиджа, която е толкова популярна в наши дни, не е нова социална роля или друг кръг на общуване. Това е превръщане на себе си с помощта на Бога в нов човек, който се сражава и побеждава своите грехове. Постът – това е обявена безкомпромисна война срещу греха, война не на живот, а на смърт. Понеже грехът ни убива като личности, превръща в зомби страстите, управлявани от врага на човешкия род.

На свети Василий Велики принадлежат забележителните думи: „Най-трудното е, както изглежда, да познаеш самия себе си. Окото, разглеждащо външното, не може да види вътрешното, а нашият ум, проницателно взиращ се в неправилността на чуждото, се бави да разследва и познае своите собствени недостатъци”. Тази мисъл на свети Василий Велики по-различен начин се повтаря в творенията на други отци на Църквата. Някои даже я усилват, размишлявайки върху темата за опасността от липсата у човека на опит да се ориентира в самия себе си. Преподобни Нил Синайски казва, че когато познаеш себе си, тогава е възможно да познаеш и Бога.. Той свързва познанието на човека на самия себе си с познанието на Бога. Същото повтаря и Симеон Нови Богослов, който се изказва още по-радикално: „ Ако не познаеш самия себе си, тогава даже Всемогъщият Бог не ще те спаси”.

Свети Йоан Златоуст сравнява хората, които нямат навика на познанието на самите себе си, с безумци, с психически болни, но прави разлика, казвайки, че психическото заболяване е заболяване на човешкото тяло, а неспособността да се ориентираш в себе си е проява на развратената воля.

Защо светите отци отделят такова голямо внимание на самопознанието? Понеже без да си се ориентирал в себе си, е невъзможно да се освободиш от греха.Човек не може да принесе искрено покаяние, ако не знае защо е извършил един или друг грях, какви вътрешни мисли, помисли, душевни движения са го довели до греховното състояние.

И възниква въпросът: защо толкова много хора, които, по думите на Василий Велики, с проницателен ум оценяват неправилността на другия човек, се бавят с познаването на своите собствени недостатъци? Тази, заявена от свети Василий Велики, закономерност е известна на всеки от собствен опит: ние с лекота намираме недостатъците на другите хора, подлагаме ги на своя строг съд; и колкото по-строго съдим другите, толкова по-малко сме склонни да съдим самите себе си.

Но как да се ориентираме в мрака на нашата душа? И в какъв момент най-леко да започнем да изследваме собствения си вътрешен свят, без което, както казва Симеон Нови Богослов, даже Всемогъщият Бог не ще ни спаси? – Точно в този момент, когато виждаме недостатъците на другите хора. Трябва да „зафиксираме” своето съзнание именно върху това състояние: появи ли се мисъл за недостатъците на другия човек, за неговата „неправилност”, трябва да си припомним светоотеческите думи, да си припомним, че ние се лишаваме от спасение, ако не можем да се ориентираме в самите себе си, и от анализа на живота, дейността, думите, мислите на другия човек да преминем към анализ на своите собствени мисли, думи и действия. И трябва да направим това тозчас, защото след време ще забравим това: житейската суета отново ще отведе нашия вътрешен поглед някъде встрани, по-далече от тайниците на нашата собствена душа.

А после най-първата крачка, която всеки от нас трябва да направи, встъпвайки на попрището на поста, е да се опитаме да се ориентираме в самите себе си, в житейските обстоятелства, които диктуват нашето греховно поведение. А да се ориентираме не винаги е просто п- нали постоянно оправдаваме себе си. Нужно е да се откажем от самооправданието, нужно е да мислим и говорим пред лицето Божие само за самите себе си, само за това, в което ние сами сме виновни. И само чрез такова проникване в дълбочина, в тайниците на своята душа, ние ще смогнем да разберем и почувстваме нашата виновност пред Бога и пред нашите ближни.

Това е трудно дело, изискващо напрежение на волята и на ума, нали човек не иска да се завръща в това място, където е направил нещо лошо, или да се среща с хора, които е обидил. А завръщайки се мислено към конфликтите и проблемите, породени от нашите грехове, ние се докосваме до това, до което не ни се иска да се докосваме. Затова всяка вътрешна работа над самите себе си изисква мъжество, изисква упование на Божията помощ, изисква силна молитва, без която е невъзможно да се дойде до пълно покаяние.

Най-важното средство в този процес на изменение на душата е молитвата. Молитвеният труд оказва силно благодатно въздействие върху, душата. Близостта до Бога, придобивана чрез молитвата, проявява тези недостатъци и прегради, които съществуват в душата на пътя й към Царството Божие. Действително, молитвата е свещта, или, по-добре казано, яркият светилник, при чиято светлина виждаме своето несъвършенство. И този светилник трябва да бъде запален през целия пост.

Познанието от човека на самия себе си, постът, молитвата и покаянието в пълна степен притежават голяма сила, която пробужда религиозността в хората. Ето защо тези подвизи трябва да бъдат в центъра на нашето духовно усъвършенстване – та винаги да се разпалва религиозното чувство и Бог никога да не Си тръгва от нашия живот.

Значението на поста се заключава още и в това, че той безжалостно оголва нашата слабост, нашата човешка немощ. Струва ни се, че ние сме така силни и самоуверени, а понякога не можем да се справим с най-простото нещо: да се въздържим от определен род храна или питие – изведнъж се оказва, че това не е по силите ни. Постенето ни помага да оценим самите себе си: да видим доколко сме силни или слаби. И, заявили своята слабост, да се обърнем към Господа с молитва да ни укрепи в постническото поприще.

Постът благоприятно въздейства на нашето физическо и духовно състояние, той прави нашата природа по-възприемчива към духовния живот и, следователно, съдейства за обостряне на религиозното чувство у човека. Но най-важното се заключава, може би, в това, че чрез подвига на поста Бог се завръща в нашия ежедневен живот. В друго време ние си спомняме за Бога рядко, възможно е, един път в седмицата. Ако пък постим – тогава всеки ден. Самият факт, че ние спазваме поста, неизменно ни напомня за Бога.

Ние отиваме в магазина и не купуваме блажна храна, отиваме в някакво заведение, където можем да похапнем и се въздържаме от приемане на непостна храна. Тези външни фактори постоянно ни заставят по време на поста да насочваме мисълта си към Бога, Който влиза в нашия всекидневен живот, за да заеме в него къде по-забележимо място, отколкото в обикновено време.

Постът е действено средство, което помага на човека да побеждава своите пороци и духовно да възраства. Ще напомня, това става, защото човек е същество двусъставно, имащо както душа, така и тяло. Душата и тялото се намират в тясно взаимодействие. И както нашите душевни сили, свойствата на разума, волята и чувствата, определяйки начина на живот на човека, въздействат наред с другите неща и върху състоянието на неговото физическо здраве, така и състоянието на нашата плът се отразява на душевните сили, на състоянието на разума, волята и чувствата.

Също е добре известно, че въздържанието от храна съдейства за изостряне, за осветляване на душевните свойства на личността, за възрастването на нейните вътрешни сили. Човек става по-възприемчив към въздействието на Божествената благодат.

Постът може да се сравни с лекарство, чиято ценност е относителна и зависи от неговата ефективност. Нещо повече, неправилно употребеното лекарство може да се окаже безполезно или даже да причини вреда. Същото се отнася и за поста: той може да донесе на човека добро, а може да се окаже безполезен и даже пагубен за душата му. Както излекуването от физическа болест зависи не само от лекарствените средства, но и от различните съпътстващи важни обстоятелства: качествата на грижите за болния, храненето, спазването на режим и много други, така и постът става „лекарство”, благотворно въздействайки на душата само при определени условия.

За едно от тях Господ говори в Евангелието от Матея: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците” (Мат. 6:16). Господ предупреждава, че не трябва да се пости лицемерно, неискрено: нали ако спазваме поста само, за да продемонстрираме на другите своята „праведност”, тогава такъв пост не само не изцелява, но става подобен на „лекарство”, нанасящо вреда. Именно така постъпвали ветхозаветните фарисеи, които специално си придавали унил, мрачен вид, желаейки да покажат колко строго постят. С други думи, те използвали поста за повишаване на своя авторитет, стремейки се, хората, които ги виждат, да прославят повече тях самите, а не Бога.

Съвременните църковни лицемери, уподобявайки се на ветхозаветните, понякога се стремят да изложат на показ своето постничество, нерядко стараейки се при това още и да обидят, да принизят другите. Към такива хора са отправени думите на апостол Павел: „Който не яде, да не осъжда оногова, който яде” (Рим. 14:3). – и това е още едно условие за спасителността на поста. Нашето собствено следване на поста не ни дава право да осъждаме тези, които не спазват поста. Единственото, за което можем да свидетелстваме, беседвайки на тази тема с други хора, особено непостещи – това е за своя собствен опит, за това колко благотворно влияе постът на нашата душа. При това неизменно следва да подчертаваме, че това не е наше лично достижение, а милост Божия, която ни се оказва по време на преминаване на постното поприще. Обаче нашето свидетелство за значимостта на поста като силно и действено лекарство, изцеряващо душевните недъзи, по никакъв начин не трябва да служи за наша самовъзхвала и за унижение на другите хора.

Постът е важен още и с това, че развива навик към въздържание – добродетел, явяваща се непременно условие за усъвършенстването на човешката личност. Постигането на успех във всяка област от човешката дейност изисква самоограничение, концентрация на волята, старателен самоконтрол. Това е добре известно от житейски примери: за да достигне значими резултати спортистът си налага сериозни ограничения, а човек, мечтаещ да получи достойно образование и да стане учен, твърде често се отказва от много радости, присъщи на младостта. Искреното намерение да се потруди за благото на Отечеството също поглъща човека напълно и в такъв случай без въздържание, ограничаване на желанията или даже накърняване на своите интереси да се постигне успех е невъзможно. Разпиляването пък на силите за нещо второстепенно, несъществено, макар и увлекателно, доставящо удоволствие, не допринася нито за концентрация на силите, нито за устременост за постигане на успех.

Ако този закон действа в светския живот, то колко по-важно е неговото спазване в духовния живот! Едно от условията за духовното възрастване на човека е умението и готовност за самоограничаване. И именно постът е училище за възпитаване на волята, на способността да ограничаваш себе си в името на най-главното – освобождаването на душата от поробването на греха.

Обаче в днешните условия по силата на различни причини не всеки човек може да пости, точно следвайки църковния Устав. Но да се стреми към това е нужно, нали напълно неслучайно Уставът предписва толкова строги правила: те са основани на многовековния опит на Църквата, отвеждащ към поста на Самия Господ и Спасител. Нали Той четиридесет дни и нощи нищо не вкусвал (Мат. 4:2; Мк. 1:13; Лк. 4:2), готвейки Се за обществено служение, за проповед на Царството Божие. Известно е, колко строг бил постът в светоотеческо време, но той не причинявал никаква вреда, никакъв ущърб на здравето на тези, които безусловно следвали неговите изисквания, но, напротив, съдействал за духовното възрастване. Църквата пренесла опита на тази древна традиция до днешния ден и го предлага на вярващите като забележително средство за възпитаване на волята и очистване на душата от греха.

Има случаи, когато житейските обстоятелства принуждават човека да се откаже от строго следване на църковната дисциплина. Как тогава да постъпваме? – Трябва да помним, че постът – това е преди всичко самоограничение. Необходимо е човекът да определи сам за себе си някаква област от житейски интереси, отказът от които изисква ограничение на някакви желания и влечения. Нямаш ли възможност да спазваш поста предвид определени обстоятелства – застави себе си поне да не вкусваш месо. Или, стремейки се да принесеш на Господа своята малка жертва, откажи се от това, към което чувстваш пристрастие, например, престани да пушиш.

„На поста се радва и нашият Господ, ако постим с любов, надежда и вяра” – казва преподобни Ефрем Сирин. Времето на поста с неговите продължителни богослужения, изпълнени с удивителни молитвословия, е истинска школа за молитва. В молитвата ние се обръщаме към Бога, в молитвата ние се разкайваме пред Господа, в молитвата ние благодарим на Бога за милостта, която ни дава, в молитвата и чрез молитвата ние чуваме отговор от Господа. Бог ни дава силата на Своята благодат, за да ни подкрепя в добрите дела, в добрите мисли, в добрите чувства. Заедно с покаянието и с молитвата постът образува някакво духовно цяло, помагащо на човека реално да измени своя вътрешен живот към по-добро.

Постът – това е свято време, време на самоусъвършенстване за всеки от нас. Ето защо в никакъв случай не трябва да губим това време, не трябва да провеждаме поста напразно, само формално изпълнявайки предписанията на църковния Устав, защото ако правим всичко само проформа, тогава, може би, по-добре е изобщо да не постим. Обидно е, ако тези спасителни дни преминат, външно постът ще бъде спазен, а човекът няма да усети в себе си никакви вътрешни промени. В никакъв случай това не бива да се допуска. Нужно е, за да стане постът истинска школа за благочестие, за да не пропилеем напразно благословеното време на постните служби, но с полза за себе си да преминем тази строга школа на духовно усъвършенстване, от собствен опит да почувстваме колко е прекрасна силата на молитвата.

Днес мнозинството хора свързват поста с въздържанието от блажна храна, като изпълняват скрупульозно предписанията на поста, ограничават себе си в приемането на храна, измъчват се за най-дребното нарушение и считат, че целият смисъл на поста се заключава в това да спазваме строга дисциплина. Действително, въздържанието от храна е непременно условие за постигане на тази цел, която всеки човек трябва да постави пред себе си, встъпвайки във Великия пост. Но тази цел се състои не толкова в предпазване себе си от храна, колкото в решение на къде по-сложни задачи. Целта на поста е да постигнеш промени вътре в себе си. А да направиш това е много тежко.

Хората, особено немладите, хората на средна възраст са привикнали да живеят така, както живеят. Този обичаен начин на живот мнозина защитават с всички сили, защото той дава чувство на комфорт, увереност, постоянство. Ако предложим на такива хора да се опитат да изменят живота си, мнозина няма да разберат защо е нужно да правят това. Ето в това е и трудността за възприемане какво представлява постът, за възприемане на тази цел, която стои пред постещите.

Ако в човека не става промяна към по-добро, той става по-зле. Постоянството, което ние нерядко толкова пазим и което считаме за удобно, обичайно за себе си, всъщност е регрес.

Ако в душата на човека не става нищо, което би я възвисило, тогава нивото на духовния живот на човека се снижава.

Целта на поста се заключава и в това да прекъснем нашия вътрешен зимен сън, да отхвърлим някаква успокоеност, да поставим пред себе си напълно конкретни цели, чието достигане е толкова необходимо по време на поста.

Как можем да направим това? Нали ние даже пред самите себе си не обичаме да признаваме своите слабости, пороци, грехове, своята неправда, особено ако това довежда до конфликти с други хора.

За да „разбудим” себе си, за да видим реалната картина на своя вътрешен духовен живот, изисква се и мъжество, и сила, и острота на ума, нали трябва да си зададеш правилните въпроси, такива, които ще те лишат от покой, ще те изведат от обичайния коловоз, заставят те да се замислиш за своя живот и да погледнеш на него от друга гледна точка. Най-често на хората не се удава да преминат това изпитание, защото рационалното размишление за собствения вътрешен живот, като правило, не бива успешно.

Но ако това размишление за своя вътрешен живот се съедини с молитвата, ако молим Бога да укрепи нашата мисъл, да усили нашата воля, да обостри нашите чувства, тогава може много да постигнем. Тогава преосмислянето на нашия вътрешен живот ще бъде успешно. Ние ще намерим тези „невралгични” болезнени точки в своя вътрешен живот, ние ще съумеем да им въздействаме, дори изпитвайки болка, но болка, която изцелява. Сам Господ ще ни поведе по този път – пътя на напрегната работа над себе си, по този път, който , несъмнено, възвисява душата, помагайки да направим толкова непрости, но едновременно толкова съществени крачки по пътя на духовното възхождане.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник: 
Патриарх Московский и всея Руси КИРИЛЛ, Ревнуйте о дарах духовных: О молитвенном делании и духовном возрастании, М.,2017