ДУХОВНОТО ЧЕТЕНЕ И ВЪЗПИТАНИЕТО НА УМА (Словото Божие ни разсича подобно на меч, пробуждайки съвестта)

Версия за печат

За да вървим по пътя на духовното усъвършенстване, а именно към такъв път ни призовава Господ, е необходимо да възпитаваме своя ум, своята воля и своите чувства. Светите отци твърдят, че разумът играе особена роля в борбата с греха, защото грехът започва с помисъл, с някоя мисъл, предваряща греха, с някакво мислено допускане на този грях. Ако пък човек „заключва своето съзнание в сърцето”, ако той съсредоточено следи състоянието на своя ум, непременно ще намери този греховен помисъл, който външно може да бъде и приятен, и увличащ, обаче в резултат неизбежно довежда до недопустими греховни думи или действия.

Възпитанието на ума придобива особено важно значение в наше време, когато човек е подложен на огромно информационно въздействие от страна на външния свят. Това въздействие може да бъде както позитивно, така и (в мнозинството от случаите) негативно, и информацията, която почти ежеминутно получава съвременният човек, също така може или да носи полза, или да причинява вреда.

Способността да отличава едното от другото свидетелства за духовната мъдрост на човека.

Ние можем да противостоим на злата и разрушителна информация, като възпитаваме своя ум.

„Не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Ин. 4:1) – така пише апостол Йоан в своето Първо послание. Всички ние знаем, че всеки нормален човек трябва да умее да отличава доброто от злото.

Като правило, тази способност се реализира в нашия живот посредством гласа на съвестта. Но ние много рядко се замисляме, че способността да различаваш добро и зло – това е преди всичко духовен процес, а не психологически или даже нравствен.

Отказът от духовен критерий или подмяната му с нещо друго неизбежно води до трагични последствия – и за душата на човека, и за цялото общество.

Ние нерядко приспиваме нашата съвест с нашите емоции и пристрастия, със създаването образа на врага в лицето на ближния, с оправдаването на неправдата. Стане ли смесване на доброто и злото, започва падението, и, ако навреме не се спрем, не се обърнем с покаяние към Христа, това падение може да стане необратимо.

Нашата епоха се отличава преди всичко с такова смесване на доброто и злото, с дълбока забрава на Божия закон, а понякога и с откровено дръзкото му престъпване. Когато аз виждам как в редица общества грехът не просто се допуска, не просто става възможен, но и законодателно се оправдава, на мен ми е болно за по-нататъшната съдба на тези народи.

Загубата на способността за различаване на доброто и злото неизбежно довежда дотам, че хората се оказват жертви на тъмните сили, като твърде често напълно не разбират това. Нали поробването от демоничните сили не винаги се проявява във вид на някакво буйство или явно умопомрачение: човек може да бъде умен, весел, симпатичен и остроумен, преуспяващ в живота и едновременно може да бъде играчка в ръцете на тъмните сили.

Ако, срещайки се с хора, които, да допуснем, нарушават съпружеската вярност, живеят двоен или троен живот, свещеникът говори, че това е лошо и че не трябва да се живее така, тогава той по неволя понякога става неприемлив човек за този, който живее такъв живот и не иска да го променя. В някакъв смисъл проповедта на Църквата винаги носи в себе си конфликт. А нима Господ не е казал: „Аз донесох меч!” (Мат. 10:34).

Словото Божие не оставя никого безразличен, ако човек действително сериозно възприема това послание. Винаги конфликт! Защо? Тъй като словото Божие носи правдата, а ние живеем не според правдата. Ето така възниква и митологемата за клерикализацията, за вмешателството на Църквата – защо те ще ни учат?

В действителност не учат, а проповядват; никого не принуждават, но говорят това, което са задължени да кажат по силата на своето призвание.

„В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха” (Прем. 1:4). То ест ако човек живее в грях, ако това е станало негова природа, тогава никакво слово Божие няма да влезе в душата му. Ако няма особено въздействие на Бога върху такъв човек – чрез страдания, чрез мъка, когато изведнъж всичко се променя, цялата ценностна система се преобръща, ако той живее лек, комфортен живот, в неговата „лукава душа” няма да влезе „премъдрост”, защото тя не може да се съедини с личност, която живее по закона на греха. И затова винаги има протест от страна на определени хора.

Но ето какво е важно да кажем. Има едно удивително явление във всеки от нас, с нищо необяснимо. Никакъв материализъм не може да обясни това, всички материалистически обяснения изглеждат смешно…

Марксистите казваха така: съвестта е резултат от въздействието на средата. Една е съвестта у буржоата, друга е съвестта у пролетариата. Но ние знаем, че това не така.

Съвестта мъчи и банкера, и предприемача, и простия работник – и в Америка, и в Русия, и в Германия, и в Африка. Това е универсално явление, универсално понятие.

Кант отхвърлил всички схоластични доказателства за Божието битие, но се спрял на нравственото доказателство, на присъствието на нравственото начало, което се познава чрез гласа на съвестта, казвайки, че това е най-силното доказателство за Божието битие. Това е и така, за това не се спори.

Ето така, когато изведнъж под въздействието на словото Божие, което разсича подобно на меч (Евр. 4:12), у човека започва да говори съвестта, това е и актът на обръщането. Живял човекът напълно друг живот, за нищо не мислел. И изведнъж някаква дума, казана или прочетена, или даже нещо видяно от екрана преобразява човека – съвестта започва да говори! И от този момент той встъпва на пътя на търсене на смисъла, който може действително да доведе този човек към спасение.

Под религиозно възпитание на ума се подразбира образование, основано не толкова на усвояване на информация, колкото на духовен опит. Нашият ум се възпитава, когато влизаме в досег с висшите Божествени истини, а също тогава когато се стараем да приложим тези Божествени истини към конкретни обстоятелства в нашия живот, да ги включим в него.

Как става това? – Преди всичко посредством размишление, храна за нашето размишление трябва да бъде четенето на Свещеното Писание, на творенията на светите отци, на житийна литература. Именно в такъв род книги се съдържат идеи и сюжети, размишлявайки над тях ние встъпваме в общение с висшите Божествени истини, възпитаваме нашия ум в закона Божи.

Такова четене ще се отличава поразително от четенето на обикновени светски книги, нали най-често в свободното си време хората предпочитат да четат това, което ги развлича и отвлича.

Други четат поради служебни задължения, по работа. Има още един вид четене – свързан с обучение, с усвояване на нови знания, с изучаване на едни или други дисциплини, когато човек чете учебници или някакви пособия.

Църквата добре съзнава частичния, относителен, несъвършен и преходен характер на човешкото знание, съдържащо се в светските книги, неизменно съотнасяйки го с абсолюта на Божествените истини: „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат” (1 Кор. 13:8).

Затова е естествено, че нито един от обичайните на нас начини и видове на получаване на информация е несъпоставим с това как следва да четем Свещеното Писание, защото Боговдъхновената Книга не може да бъде четене за развлечение или за убиване на времето.

Свещеното Писание също не е учебник, чието съдържание трябва да се назубри.

Четенето на Свещеното Писание преследва особена цел – възпитанието на нашия ум в неговото взаимодействие с Божествените истини.

Четенето на Свещеното Писание, на творенията на светите отци, на житията на светиите е четене бавно, съсредоточено и опитно, не оставящо без разяснение от знаещи и духовно опитни хора на трудните места в текста.

Такова четене е най-доброто средство за умъдряване на сърцето. Човек, възпитаващ своя разум в духовна работа над словото Божие, в постоянно вътрешно взаимодействие с Божествените истини , преуспява много на пътя на духовния самоконтрол, с който започва „потапянето на ума в сърцето”.

„Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” – поучава апостол Павел своя любим ученик Тимотей (1 Тим. 3:16). Самият процес на четене на Словото Божие е някакво тайнство, свещенодействие, защото, казва Спасителят, „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Мат. 24:35).

Именно затова изнасянето на Евангелието и четенето на Свещеното Писание в храма е толкова тържествено: клисари със свещи излизат на средата на храма, после протодякон или дякон благоговейно изнася от олтара напрестолното Евангелие, по-нататък се чете особена молитва зао вразумление на слушащите, след което звучи възгласът: “Премъдрост!” и свещеникът или дяконът с непокрита глава зачита „на глас за народа” съответното за деня или събитието зачало от Свещеното Писание. Наистина, според думите на апостола „вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие” (Рим. 10:17).

Самият вид на тази Книга, постоянно пребиваваща на престола, свидетелства за особеното почитане, което вярващите отдават на словото Божие: Евангелието е облечено в красив обков, нерядко украсен с барелефни изображения и с камъни, неговият външен вид е толкова тържествен и благолепен, какъвто няма нито една друга книга в света.

Самата дума „Библия” в превод от гръцки означава „свитък от книги” или просто „Книга” (с голяма буква) и ние с очите си виждаме благоговейното отношение към нея по време на богослужението в храма.

Разбира се, ние не можем да устройваме у дома си четене на Писанието с някакви специални ритуали, пък и това не се изисква. Обаче трябва да помним, че както в храма, така и в нашето жилище четенето на Свещеното Писание следва да се предшества от молитва.

Ние трябва със свои думи да молим Господа да ни помогне да разберем прочетеното, да запазим в ума и в сърцето си това, което ще ни се открие.

Свещеното Писание не трябва да се чете „със залп”, по няколко глави наведнъж. Достатъчно е да прочетеш през деня една глава от Евангелието и една от апостолските Послания. Четенето трябва да бъде бавно и съсредоточено.

„Когато четеш, чети с усърдие и прилежно, с голямо внимание спирайки се на всяка дума и не се старай само да обръщаш листите, но, ако е нужно, не се лени и два, и три, и няколко пъти прочети стиха, за да схванеш неговата сила” – съветва преподобни Ефрем Сирин.

Ние трябва винаги да се стремим отчетливо да разбираме смисъла на прочетеното от нас. Ако пък при четенето нещо е останало скрито за нас, тогава е нужно да запишем на отделно листче изглеждащите неразбираеми за нас обрати на речта или фрагменти от текста, за да попитаме по-късно по-опитни или образовани хора, а най-добре – свещеника.

Такова четене на Свещеното Писание, както и на творенията на отците на Църквата и на житията на светиите, въздейства благодатно на нашия разум, възпитавайки го в духовно преживяване на Божествените истини.

А такъв разум вече може да бъде „заключен в сърцето”, защото той е възпитан и развит по съответния начин.

Има и друго средство за възпитание на разума – това са духовните беседи. Колко често, срещайки се един с друг, ние не знаем за какво да говорим, или произнасяме множество празни и ненужни думи, опитваме се да се шегуваме или да се посмеем, което, впрочем, не пречи нашите дружески беседи да завършват понякога с недоразумения или даже с конфликти.

А нали Господ е благословил всеки човек да бъде носител на собствения си, неприличащ на никой друг, разум. И доколкото разумът на всeки друг човек е различен от нашия, то, следователно, и разбирането на Свещеното Писание от друг човек ще бъде в нещо по-друго, отколкото нашето лично разбиране, погрешно струващо ни се за единствено възможно.

Това е и интересно, и увлекателно, и важно – да беседваме един с друг на духовни теми, да си задаваме въпроси за трудните места в Свещеното Писание, да изказваме съображенията, които са възникнали в нас при четенето на Евангелието, апостолските Деяния и Посланията.

Всичко това заедно може действително да възпита нашия разум и да научи нашето сърце. Нужно е само честно да си даваме сметка колко много време разпиляваме напразно, колко сме празнодумни и злословни, колко често обсъждаме и осъждаме ближните си, забравяйки, че „при много говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен” (Притч. 10:19).

Страшно е да се каже: нашите духовни загуби от безплодното словоблудство се измерват с години живот и даже с цели животи. Да се запитаме често ли беседваме с друг човек така, че това да е полезно и за него, за нас самите? Процентът на такива събеседвания в сравнение с общото време на нашето празнословие навярно ще бъде нищожен.

„Някои се хвалят с беседи с велможи, князе и царе, а ти се хвали с това, че в Свещеното Писание беседваш със Светия Дух, защото чрез него говори Дух Свети” – казва преподобни Ефрем Сирин.

„Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12), то ни помага да виждаме доброто и злото, учи ни да отделяме доброто от злото и да възрастваме в доброто.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев