ЗА СЪЩНОСТТА НА ГРЕХА, НЕГОВИТЕ ВИДОВЕ И СТЕПЕНИ Гордостта и пороците, пораждани от гордостта

Версия за печат

Всяка проява на греха се нарича порок. Но има един от тях, който в пълна степен показва самата същност на греха – това е гордостта. Преподобни Йоан Лествичник е казал впечатляващите думи: „Гордостта е отхвърляне на Бога” (Слово 23, 1). А нали грехът е също така отхвърляне на Бога. Значи, действително, в гордостта се проявява същността на греха.

Ако се опитаме да проникнем в същността на това, което извършил падналият ангел, ако се опитаме да намерим една дума, с която би могло да се опише действието, което довело до появата на злото в света, то тази дума, според разбирането на светите отци, е горделивостта. Гордостта е синоним на злото, синоним на греха. И богоотстъпничеството също е било проявено в същия греховен порок – в гордостта: човек поставя самия себе си на мястото на Бога и значи, Бог не му е нужен – именно това светите отци и наричат гордост. Ние намираме посочки у мнозина свети отци, че гордостта е проява на самата същност на греха и причина за всички човешки пороци.

А как гордостта заявява за себе си в душата на човека? – Така, че човек поставя самия себе си в центъра на своето съществуване, отмествайки всички заобикалящи го хора в далечната периферия на живота. Ако той вярва в Бога, продължавайки при това да остава горд човек, тогава той и Бога поставя в периферията.

Гордият човек приписва всички свои постижения изключително на самия себе си, той не счита, че в тези успехи някой му е помагал или съдействал. Обаче по удивителен начин гордият човек отрича всяка своя съпричастност към собствените поражения и неуспехи, и в това се открива някакво вътрешно противоречие, толкова характерно за този човешки порок.

Но как възниква гордостта? Предразположението към нея, както към много други пороци, понякога се предава по наследство. В противопоставянето „човек – гордост” винаги побеждава само един, това означава, че човек може или да се бори с греха на гордостта, или, обратното, да развива, да култивира това опасно свойство на душата, за което в немалка степен допринася и неговият начин на мислене и светоусещане като цяло.

На гордостта са особено подвластни хора талантливи, способни, честолюбиви. Човек, съзнавайки своите таланти и своята сила, с тези свои дарования обяснява и всички успехи и постижения, всичко това положително, което се случва в неговия живот. Той привиква да се осланя само на своите сили, никой не му е нужен, често и Бог не му е нужен.

А човек по-малко способен се нуждае от странична помощ още от самото детство. Ако детето не е много способно за учене, му е нужна помощ от родителите и учителите. Ако то е болно, физически недостатъчно силно, също му трябва странична помощ и подкрепа. Такъв човек привиква да се обръща към някого за подпомагане. Той съзнава своята ограниченост и много често прибягва към Бога, молейки Го да му окаже помощ.

Означава ли казаното, че талантливият човек винаги е горд, а човек по-малко даровит и по-малко способен е абсолютно лишен от това качество поради своята природа? Това, разбира се, не е така.Често се случва, че и хора одарени са способни да осъзнават своята ограниченост и своята слабост, а човек по-малко талантлив и допускащ грешки понякога да не забелязва тези грешки и да пребивава в твърдото убеждение, че върши всичко правилно.

Как да избягваме гордостта? Как да се борим с това чувство? Свети Йоан Златоуст ни наставлява: „Нужно е да познаем Бога... Когато пък познаем Бога, всяка гордост ще се отдръпне от нас... Който знае до каква степен Син Божи е смирил Себе Си, той не се превъзнася”.

Съществува такова понятие като мъдрост. Мъдростта се формира в нас според нарастването на житейския опит. Когато имаме недостатъчно такъв опит, тогава уроците, наставленията, съветите на други, по-сведущи хора също са способни да съдействат за формирането в нас на човешка мъдрост. Мъдростта винаги предполага критично отношение към самия себе си, способност да виждаш и признаваш своите грешки. Когато човек, оставайки насаме със съвестта си, е способен да каже на себе си какво лошо е направил или за какво недостойно си е помислил, това свидетелства за неговата мъдрост, за умението да се подлага на безпристрастния съд. Вярващият човек трябва постоянно да развива навик за такова обективно за себе си отсъждане. Това е особено важно за одарените хора.

Когато сравняваме себе си с по-способни и образовани хора, това ни помага да се борим с гордостта. Ние нерядко се надценяваме: струва ни се, че сме по-силни и по-умни от всички тези, които ни заобикалят. Но да си зададем въпроса: хората, които са в нашето обкръжение дали са най-талантливи, образовани и силни? Може би, това съвсем не е така? И сравнявайки себе си с тях, ние всъщност далеч не сме първите по отношение на твърде много хора, които се намират извън нашето обкръжение и които действително са по-способни, по-силни, по-умъдрени от житейския опит, отколкото ние.

Всеки от нас трябва да се научи да контролира своите чувства, своите постъпки, необходимо е да овладеем устойчивия навик на критична самооценка, способността да подлагаме себе си на вътрешен съд. Но това не е достатъчно. Има още едно важно средство, което реално помага на човека да се справи с гордостта – това е молитвата.

Ние трябва постоянно да се обръщаме към Господа с молба Той да отвори вътрешните ни очи, да ни помогне да видим самите себе си такива, каквито сме, а съвсем не такива, каквито си се представяме.

Да си припомним впечатляващите, добре известни на всички думи: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). А благодатта – това е помощ Божия, това е Божествена сила. Ето защо нерядко гордите хора – талантливи, успешни – в някакъв момент изведнъж опасно се пречупват, отслабват, не постигат целите, които са си поставили и бият отбой. Понякога такива хора попадат в най-тежки обстоятелства именно, защото, бидейки уверени в собствените си сили и нямайки критичен поглед към своите постъпки и мисли, допускат грешки, които довеждат и до житейски катастрофи.

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат”, защото Бог винаги се намира в центъра на живота на смирения човек, който се обръща към Него в своята молитва, моли му даде мъдрост и способност да вижда своите грехове.

Житейската позиция на гордия човек влече след себе си множество опасни последствия, едно от които е завистта.

Размишлявайки за това какво е завист, свети Василий Велики точно е казал, че „завистта е скръб по благополучието на ближния”. Гордият човек не може да се примири с това, че някой е по-умен, по-красив, по-богат, по-успешен от него. Нали, ако горделивецът смята, че в центъра на битието е той самият, тогава кой може да му попречи да заеме това място? И появата на човек по-успешен и значителен предизвиква у връхлетения от гордост най-дълбока вътрешна болка.

Именно завистта разкрива цялата абсурдност на гордостта. За този порок свети Тихон Задонски е казал забележителните думи: „Другите пороци и страсти, в края на краищата, имат мнима услада, а завистливият греши и страда”. Действително, ако другите пороци се съпровождат от, макар и призрачно, все пак наслаждение, завистта – това е болка и винаги само болка, в нея няма никакво, даже мнимо, удоволствие. Ако не се бори със завистта, тогава това чувство може да пороби човека дотолкова, че той да стане агресивен. Нали неслучайно причината за първото убийство, което извършил в зората на човешката история Каин, била завистта към неговия роден брат Авел. Завистливият човек става опасен за другите. И колкото по-старателно скрива той от другите пламтящата вътре в него завист, толкова по-голяма опасност представлява за околните.

Как да се борим с този порок? Пак свети Тихон Задонски е казал: „Гордостта е майка на завистта. Умъртви майката и ще погине дъщерята”. За да преодолеем чувството на завист, трябва да се борим с гордостта. Но доколкото именно гордостта в пълна степен разкрива самата природа на греха, да се борим с този порок е много трудно и не може човек да победи гордостта иначе, освен само с Божията сила. Затова молитвата, участието в Тайнствата на Църквата, постоянното размишляване над своя живот, контролът над душевните пориви, над своите помисли, строгият съд над самия себе си могат да помогнат на човека да преодолее гордостта. Преподобни Максим Изповедник предлага още едно средство: „Можеш да спреш завистта, ако започнеш да сърадваш на радостта на този, на когото завиждаш, и заедно с него да скърбиш за това, за което той скърби”.

Има още две въздействащи средства. Първото – това е осъзнаването на този факт, че Господ наградил всеки човек с уникални качества и няма двама абсолютно приличащи един на друг хора. Всеки човек е неповторим и има своя ценност пред Бога. Колкото слаб, болен, несретен да ни изглежда човек, той е ценен в Божиите очи. Осъзнаването на този факт помага да се въздържаме от завист. Светът е голям и за всеки в този свят има място. Разбирането за уникалността на човека и премъдростта на Божествения замисъл за всеки ни помага да преодоляваме чувството на завист.

Друго много важно средство – това е вършенето на добри дела. Когато ние правим добро дело на човека, той престава да бъде за нас далечен, става ни ближен. Ние никога не завиждаме на този, на когото правим добро. Ако някой се съмнява в това, нека се постарае да прави добро дело на човека, на когото завижда, и тогава ще види, че завистта си тръгва, защото този човек е станал за него ближен.

Трябва да помним, че нерядко ние сами провокираме чувство на завист в околните. Нещо повече, понякога ни доставя наслада да раздразним завистника, да пробудим в него това низко чувство. Например, придобивайки някоя нова дреха, някои с удоволствие мислят, че тя ще предизвика завист у познатите или даже у роднините. Завистта е опасен и агресивен порок. И ако ние сами не искаме да бъде уязвени от завистта, тогава не е нужно да разпалваме този порок и в другите. Множество беди са ставали и стават в света поради завистта.

В човешката душа грехът се проявява във вид на различни пороци, сред които има особено страшни, при това както за самия грешник, така и за заобикалящите го хора. Към тези пороци се отнасят гневът и злобата. Преподобни Йоан Лествичник казвал, че те са прояви на духовно заболяване. Както за физическата болест няма само една причина, така и духовната болест има много източници.

Гневът е форма на изказване на несъгласие на човека с думите и делата на хората, които го заобикалят. Този начин на демонстрация на несъгласие обикновено се съпровожда с неадекватна реакция, когато човек повишава глас, употребява груби думи, допуска оскърбления по адрес на другите. Нерядко гневът е резултат от психично разстройство, резултат от болест на нервната система. В този случай изблиците на гняв трябва да бъдат предмет на медицинска грижа. Нас пък ни интересува гнева като проява на вътрешно разстройство, като някаква духовна болест.

Какво лежи в основата на тази болест? Какви са нейните причини? Както и мнозинството от пороците, гневът произраства от гордостта. В гордия човек, поставящ самия себе си в центъра на живота, се развива чувство на самоувереност, което, на свой ред, постоянно подхранва горделиво отношение към околните. И ако по адрес на такъв самоуверен и надменен човек някой произнесе думи, с които горделивецът явно не е съгласен, а още повече, ако това са не само думи, но и дела, тогава той възприема казаното и направеното като някакво предизвикателство към собственото му „аз” –най-главното, важно и безпрекословно, което има в своя живот. Оттук е и началото на тази безобразна емоция, съпровождаща се с повишени интонации, със зли, оскърбителни думи, с безумно изражение на лицето. Човек под силата и напора на своите думи, заплашителна мимика и яростна жестикулация се опитва да въздейства на този, който не е съгласен с него, стреми се да му нанесе емоционален удар.

В този порок има нещо мъчително и тягостно преди всичко за самия гневлив човек: той няма и не може да има приятели. И действително, гневът разрушава отношенията с ближните, с роднините, създава гнетяща, извънредно тежка атмосфера. Както много семейства се разпадат само, защото някой от членовете на семейството не е способен да сдържа своя гняв, правейки съвместния живот просто непоносим! Свети Тихон Задонски е казал за порока на гнева така: „Страшна е външността на гневящия се човек, какво пък тогава става в душата му!” Действително, в момент на изблик на гняв душата на човека тежко страда, така че гневът наистина е проява на нейната болест.

Гневливостта поражда страшни последствия за духовния живот на човека. Свети Йоан Лествичник, размишлявайки на тази тема, казва: „Нищо не препятства толкова идването в нас на Светия Дух, както гневливостта” (Слово 8, 14). Ако човек не се бори с порока на гнева, ако той не осъзнава цялата фатална опасност на своята духовна болест, тогава гневът прераства в злоба.

Ние намираме удивителни думи в Посланието на апостол Павел към Ефесяни: „Слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола” (Еф. 4:26-27). Тоест апостолът предупреждава: ако си се прогневил, не си издържал, проявил си емоция не по съответния начин, тогава направи така, че до залез слънце да се избавиш от гнева, - освободи се от този товар, примири се с човека, на когото си се прогневил. Защо е нужно това да се направи бързо? - Понеже, ако гневът се задържи за по-дълго време, тогава той прераства в друг, още по-страшен порок – в злоба. А злобата не е просто един от пороците. В руския език думата „злоба” има същия корен, както и думата „зло” - това е и дяволът. Както и в горделивостта, в злобата се проявява самата природа на греха, и злият човек не може да се спаси.

В духовния живот на човека, дълго време пребиваващ в пагубното състояние на гнева, могат да започнат необратими процеси. Злонравният човек най-често бива невъздържан в думите, в жестовете, в мимиката. Разбира се, той не може през цялото време да крещи и да ругае, но често е способен в продължение на целия си живот да има зли намерения. За да не стане толкова страшно помрачаване на духовния живот трябва да се започне борба с гнева, да не се допуска той да прерасне в злоба.

Ние слушаме многократно по време на великопостното богослужение впечатляващите думи на псалмопевеца Давид: „Постави, Господи, стража на устата ми” (Пс. 140:3) – това трябва да си припомняме всеки път, когато изведнъж се появява остро желание да стоварим гняв върху своя събеседник или върху човек, с когото заедно се трудим или живеем. Удържайки езика си от зло, ние вършим добро (Пс. 33:14-15). Ние се обръщаме към Бога с молитва Той да ни даде сила да контролираме своите думи, а следователно, и своите емоции, и това, най-напред, е приложимо към такова състояние, като гнева.

В човешкото общество много високо се цени способността да мълчиш. Ненапразно казват, че мълчанието е злато, словото пък – само сребро. Пазещият мълчание човек е способен, съсредоточил се вътрешно, внимателно да следи за своите мисли и постъпки. „Обичащият да мълчи пребивава близо до Бога и Неговите Ангели, и във висините е мястото му” – свидетелства преподобни Антоний Велики. Затова и в аскетическата практика на Църквата мълчанието има толкова важно значение. Това не означава, че всички хора трябва да се превърнат в мълчаливци. Пък и това е невъзможно, защото мнозинството хора са въвлечени в трудова дейност, в многоразлични обществени отношения. Но винаги трябва да помним, че ценността на мълчанието се състои в това, че, пазейки безмълвие, ние сами поставяме преграда на пътя на гнева и злобата, не даваме на тези пороци да завладеят сърцата ни.

И, разбира се, голямо средство за преодоляване на тези, както и на много други грехове, е молитвата. Когато ние чувстваме, че в сърцето ни се пробужда гняв, трябва да се спрем, с волево усилие да се заставим да замълчим и да се обърнем към Бога с гореща молитва Той да ни даде решимост и сила да се борим с връхлитащите ни страсти.

Сред множеството пороци, в които се проявява грехът, има един, представляващ опасност със своето широко разпространение сред вярващите. Той е опасен с това, че хората, извършвайки това злодеяние, понякога даже и не се досещат, че вършат беззаконие. Този порок е осъждането.

Ние често осъждаме хората просто от желание да позлословим, запълвайки с такива разговори празното прекарване на времето. Нерядко в компании тема на разговор става осъждането на общи познати или на известни на всички лица. Понякога става даже някакво странно обединяване на хората въз основа на осъждането на един или друг отсъстващ човек: съвместното осъждане води до това, че хората чувстват взаимна подкрепа и съгласие. Има даже един такъв съвременен израз: „да се сдружиш против” някого. Такава „дружба”, насочена към осъждане на ближните, е греховна и опасна независимо от това, съзнават ли хората тази опасност или не.

Но най-често ние осъждаме напълно съзнателно и целенасочено. Причината за такова осъждане е все същата тази гордост човешка. На гордия човек далеч не са му безразлични успехите на другия или на другите. И колкото по-значителни биват постиженията на другите, толкова повече гордият, самолюбив човек вижда в тях заплаха за себе си и, желаейки да умали постиженията на другия, го осъжда.

С това се обяснява добре известната на всички закономерност: колкото по-успешен е човек в живота, колкото повече ползи принася на другите, колкото по-голямо значение има неговата професионална дейност, толкова повече осъждане се стоварва върху главата му. На Изток има впечатляваща пословица, която има непосредствено отношение към това, за което сега говорим: „Хвърлят камъни по това дърво, което има плодове”. Осъждат, злостно критикуват, клеймят тези, които принасят реален плод. Най-често това явление се среща в обществения, политическия, деловия живот, но не само: осъждането нерядко присъства и в обикновения живот, в нашите лични взаимоотношения с околните.

Словото Божие категорично ни забранява да осъждаме другите хора: „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1); „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи” (Рим. 14:4). Ние трябва да се въздържаме от греха на осъждането. Забележителни думи във връзка с това е казал свети Йоан Златоуст: „Не можеш ти да похищаваш честта на Единородния Син Божи – на Него единствен принадлежи престола на съда”. С други думи, всеки човек, присвояващ правото да съди другия, присвоява заедно с това правото, което принадлежи изключително на Бога. А защо е така? – Тъй като само Бог вижда съкровеното, таящо се в дълбините на вътрешния живот на човека. На най-проницателния и на най-мъдрия човек не дадено да види тези дълбини и затова той лесно греши, присвоявайки си правото да съди другия.

Когато светски съд произнася лъжливо съждение за човека, това най-често е обусловено или от непълнотата на сведенията за това или друго събитие, или от недостатъчната професионална квалификация на хората, разследващи престъплението. Но въпреки това гражданският съд, изнасяйки определение, се основава на напълно обективни данни, съображения и изводи. Ние пък обикновено съдим, не защото владеем някаква истина, а просто изхождайки от желание да принизим човека, „да хвърлим камък” по него.

Всеки човешки съд е ограничен и непълноценен, защото не ни е дадено да знаем това, което става в сърцето и душата на другия човек. Именно затова Словото Божие ни предупреждава за неминуемо наказание за греха на осъждането.Но ясно свидетелства, че нашият човешки съд ще се обърне в бъдеще в особен съд Божи по отношение на нас: „С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Мат. 7:2). И когато застанем пред Господа, толкова по-суров ще бъде над нас Божият съд, колкото по-често ние сме си позволявали тук, на земята, да вършим свой съд, човешки – беззаконен и неправеден.

Какво да правим, за да се предпазим от този пагубен порок? – Нужно е постоянно да помним за своята собствена греховност. И само да почувстваме желание да осъдим някой човек, необходимо е веднага да си припомним за греховете, обременяващи нашата собствена душа. Да си припомним какво лошо и скверно сме направили в живота си. У всеки ще се натрупа голям багаж от тези лоши възпоменания. А после, като погледнем човека, когато сме се канели да осъдим, да си зададем въпроса: мога ли аз със своя греховен товар, с моята обременена съвест да го осъждам?

Преподобни Йоан Лествичник наставлявал така: „Никога не се срамувай от този, който пред тебе злослови против ближния, но по-добре му кажи: „Престани, брат, аз ежедневно падам в най-люти грехове и как мога аз да го осъждам?” Ти ще направиш по такъв начин двойно добро и с един пластир ще изцелиш и себе си, и ближния. Това е един от най-кратките пътища към получаване на прошка за греховете, т. е. никого да не осъждаш” (Слово 10, 7). Е, ако някой много не ни харесва, ако ние не сме съгласни с неговите постъпки, тогава не е нужно да злословим против него – достатъчно е да предадем такъв човек на Божия съд.

Божият съд е истински и справедлив, и се извършва не само след гроба. Бог съди хората още тук, в този живот. Понякога се поразяваме колко удивително и своевременно бива Божието вмешателство в живота на грешния човек: никакъв човешки съд не би могъл да завърши с такова наказание, с каквото завършва съдът Божи. Ние пък, осъждайки своя ближен, стремейки се да се разправим с човека, който не ни е по сърце, само пилеем енергия, която би било по-добре да използваме за борба със собствените си грехове.

Ако ние живеем според словото Божие,тогава ще живеем мирно и радостно. Господ не заповядва да осъждаме – не осъждай и не оправдавай с нищо своето осъждане. Но ако не ти стигат силите да се сдържиш и те тегли езикът да осъдиш някого, да кажеш за някого лошо – помоли се в този момент на Господа.

Много може искрената, сърдечната молитва пред Бога: тя може да ни спре, да ни вразуми, да ни изправи.

Има порок, който наравно с гордостта е не следствие от греха, а негово въплъщение: това е порокът на лъжата, защото в него, както и в гордостта, се проявява самата дяволска природа. Дяволът, падналият ангел, станал такъв именно, защото поради гордостта отхвърлил Бога, поставил себе си на Неговото място, в центъра на битието – и станал въплъщение на лъжата. Дяволът е лъжец и баща на лъжата (Ин. 8:44), затова, когато хората стават обладани от гордостта и лъжата, те вършат дяволското дело.

Човек не привиква веднага да говори неправда. „Младенецът не познава лъжата” – казва преподобни Йоан Лествичник (Слово 12, 13), и това е истина: човек придобива навик да лъже с нарастване на възрастта. Съществуват множество причини ,принуждаващи хората да говорят неправдa. Понякога човек лъже, защото просто се опасява да каже истината. Същият свети Йоан Лествичник свидетелства: „Друг е съдът за този, който лъже поради страх от наказание, и друг е за този, който лъже без предстояща опасност” (Слово 12, 8). Да, действително, пред лицето на наказание или опасност човек е способен да каже неистина. Това е грях, но грях по-малък в сравнение с този, когато хората говорят неправда, стремейки се да нанесат вреда на ближния и да придобият с това блага за себе си. Когато човек използва лъжата като средство, насочено за постигане на користни цели – било то в личния, семейния, обществения живот, в професионалната дейност – тогава лъжата особено се наказва от Бога.

Лъжата на нивото на думите е твърде опасна, защото тя предава лъжливи идеи в общественото пространство. Човек се заразява с лъжата чрез думите, и ние знаем колко страдания на човешкия род е донесла лъжата, която е била усвоена от хорските маси. Такава лъжа довежда до войни, до конфликти, до страдания, до смърт.

И, накрая, лъжата в действие е това, което по видим начин разпространява дяволското начало в света. Човек, вършещ делата на лъжата, продължава делото на бащата на тъмнината.

Как може да се преодолее лъжата? Нали понякога ние използваме лъжата в шеги, говорейки небивалици; понякога – превъзнасяйки самите себе си (такава лъжа се нарича самохвалство); а понякога с лъжата нанасяме удари по други хора – такава лъжа се нарича клевета.

Египетският подвижник от IV век авва Исаия е казал: „Страхът Божи изгонва лъжата”. А свети преподобни Йоан Лествичник, сякаш продължавайки тази мисъл, твърдял, че може да придобиеш страх Божи, само като победиш лъжата. Значи, има някаква вътрешна връзка между страха Божи и лъжата. И тази връзка е очевидна, защото Бог е истината: „Аз съм истината” (Ин. 14:6) – казва Господ. А дяволът е лъжа. И ако ние чуваме и слушаме Божия глас, ако ние усвояваме това, към което Господ ни призовава, това нарушение на Божествените закони в нашето сърце поражда страх – страх пред Бога. И страх не само от наказание, както казва Василий Велики, но и страх да обидиш този, когото обичаш, страх да бъдеш отлъчен от общение с Господа.

Колкото повече е лъжата в личния, семейния, обществения живот, в живота на човешката цивилизация, толкова по-малко е страхът Божи. Ние можем да направим точни „замервания” на състоянието на човешкото общество по това, съхранява ли се в сърцата на хората страхът Божи или не. Ако страхът изчезва, значи, обществото се потапя в тъмнина.

Но покрай това, че всяка лъжа е наказуема, бидейки не нещо друго, а осъществяване на дяволското дело – лъжата е небезобидна и за самия лъжец, защото развива в него такова опасно качество като лицемерието. Лъжливият човек с всички сили ще се стреми да създаде впечатление, че казаното от него е чиста истина, а за това му е необходимо да убеди в това този, с когото общува. При това лъжецът прибягва към лицемерие и лукавство, развивайки в себе си такова опасно вътрешно състояние като двуличие или двоедушие.

Двуличният човек сякаш има две лица: едното истинско, а другото мнимо. Но човекът не е създаден, за да живее с две лица. Той може да бъде духовно здрав и цялостен само тогава, когато има едно лице, т. е. той трябва да бъде такъв, какъвто е. Именно такъв е Божият замисъл за човека. И когато ние надяваме на себе си като маска второ лице, тогава с това разрушаваме собствената си вътрешна цялостност, ставайки слаби и уязвими, както е казал авва Исаия: „Тежко е състоянието, когато на устата е святост, а в сърцето беззаконие и злоба”. Лъжата разрушава отвътре личността – това не винаги е забележимо, особено ако човек едва встъпва на пътя на лъжата, но това е напълно очевидно (както се казва, изписано е на лицето) в края на живота на този, който през цялото време е говорил неистини.

Двоедушието е извънредно опасно за вътрешното, духовното състояние на човека – това отслабва човека, прави го уязвим, подвластен на много пороци.

Но лицемерието е опасно не само с това, че разрушава вътрешната цялостност – лицемерието поражда ответна реакция сред околните, формирайки недоверие към този, който говори лъжа, поражда подозрителност, която подобно на ракова клетка, разяжда здравата тъкан на междуличностните отношения. Причината пък за този недъг е лъжата, защото именно тя провокира недоверието. А недоверието разрушава битието, разрушава човешките отношения, разрушава човешката личност. Ако няма доверие, не може да направиш много. Няма ли доверие е невъзможно да изградиш семейство, няма ли доверие – не може да се запазят добрите отношения между родители и деца, няма ли доверие е невъзможно да се устроят хармонични обществени отношения, няма ли доверие е невъзможно да се запази мира между страните и народите. И ако лицемерието разрушава доверието, то предизвиква ответна реакция – подозрителност, която във всеки момент може да доведе до агресивно действие, насочено към това да предвари възможни опасни действия на лъжеца и лицемера.

Но, от друга страна, човек, който подозира някого, може от отбрана да премине към настъпление. Често така и става: реакцията на лъжата става проява на враждебност и даже на агресия, породени от същата тази подозрителност.

С какво завършва лъжата в семейството, измамата между съпрузите? Най-често – със семейна трагедия. С какво завършва лъжата в мащабите на държавата – Ние добре знаем това: по-старото и даже средното поколения помнят колко много лъжи са се стоварили върху нашето съзнание в сравнително недалечно време. Лъжата в международните отношения също влече след себе си подозрителност и агресия, разрушавайки света, нагнетявайки напрежение и създавайки военна заплаха. Иначе не би и могло: ако дяволът е лъжец и баща на лъжата, то нима може неправдата да породи мир, покой, радост, благополучие? – Никога!

Житейската позиция на християнина трябва категорично да изключва лъжата. Ако ние творим лъжа, тогава вършим дяволско дело. И обратното, правдивостта, честността, искреността са едни от най-силните и убедителни свидетелства за дълбоката вяра на човека. Е, ако по силата на някакви външни обстоятелства, поради своята слабост, поради неправилно възпитание или под влияние на околните ние все пак вършим греха на лъжата, тогава как ще изправим този порок, как ще прекратим да говорим неправда?

Удивителни са думите на преподобни Йоан Лествичник, който задълбочено е вникнал в тайната на възрастването на човека, на неговото духовно усъвършенстване: „Който е придобил страх Божи, той се е отдръпнал от лъжата, имайки в себе си неподкупен съдия – своята съвест” (Слово 12, 7)- Какви впечатляващи думи! У този, който живее в страх Божи, който осъзнава, че Бог знае и вижда всичко, че Той чува нашата неправда – се обостря съвестта, и, желаейки да избегне нейните укори, той с всички сили се старае да се въздържа от лъжа, защото всяка произнесена лъжлива дума болезнено наранява такъв човек.

Но понякога има ситуации, когато е тежко и даже невъзможно да се каже истината. Не винаги може да кажеш истината на умиращия човек – нужно е да му оставиш някаква надежда, той още да се моли, да мобилизира своите сили за победа над недъга – ние знаем, че лекарят обикновено не съобщава страшната диагноза на своя болен, зачерквайки живота му. Има и други ситуации, в които не може да се каже истината.

Като дете, аз веднъж попитах своя благочестив баща: „Татко, ти казваш, че не трябва да се говори неистина. Но как може да изживееш живота си и никога да не говориш неправда?” Това, което ми каза баща ми, аз помня и ще помня до края на живота си: „Синко, трудно е да не говориш неистина, но е възможно, защото кой те тегли за езика да казваш цялата истина?” Това са мъдри думи.

Когато ние не искаме да лъжем, никой не иска от нас да казваме истината. Ние можем да мълчим или да кажем точно толкова, колкото считаме за възможно и допустимо, без да съгрешим против истината. Позицията на човека, който предпочита мълчанието пред лъжата, винаги извиква уважение у околните и той става пример за другите.

За всеки християнин вършенето на лъжовни дела, произнасянето на лъжливи думи напълно еднозначно е предателство по отношение на Бога, Който ни призовава към съвсем друго. Бидейки Истината, Бог ни призовава да бъдем носители на тази Истина.

Всеки път, когато употребяваме лъжовни думи, или когато в нашето съзнание се прокрадват лъжливи мисли, или когато искаме да извършим лъжовно дело, ние трябва да помним за Божия Съд. Ние трябва да възпитаваме в себе си страх Божи, ние трябва да контролираме и нашите мисли, и нашите думи, и нашите постъпки. Такъв постоянен контрол над своето вътрешно състояние, над думите, които произнасяме, и над делата, които вършим, може да ни помогне да се спрем в този момент, когато ни се струва, че трябва да кажем неистина.

Човек, който следи за своето духовно състояние, който е потопен в молитвата, който пази страх Божи, винаги намира правилните, мъдрите думи, за да не падне в греха на лъжата, да не нарани друг човек, да не наруши своите ангажименти пред други хора и да не направи грешки, които могат да произлязат, ако някой узнае цялата истина – за него, за околните или за обстоятелствата, в които хората се въвличат.

Грехът на човека е отклонение от нормите на живота, който е учредил Самият Творец. И ако животът без грях е Божествена норма, която била поставена в основата на битието, грехът като отклонение от тази норма може да се сравни с болест. И светите отци действително наричат греха болест. „Грехът е подобен на болест или рана, а наказанието – отсичане или лечение” – казвал свети Йоан Златоуст.

Ние всички знаем, че да се чувстваме добре може само тогава, когато в организма се поддържа нормална температура. Ако температурата на тялото е повишена или понижена, тогава независимо от самочувствието (защото то може да бъде измамливо) силите, подкопавани от болестта, отслабват. Нещо подобно става и в духовния живот: понякога извършването на грях даже се съпровожда с чувство на еуфория и се представя на нашето съзнание като нещо положително.

Грехът – това е болест и както болестта той разрушава духовния, пък и не само духовния, живот на човека.

Преподобни Макарий Египетски, размишлявайки на тази тема, казвал така: „Нито един член на душата и тялото не е свободен и не може да не страда от живеещия в нас грях”. Грехът разрушава човешката личност, но това се проявява навън и става очевидно не веднага.

Много често ние възприемаме порока като проява на човешка сила. Най-яркият пример за това е гордостта: даже в художествената литература, да не говорим вече за масовото съзнание, гордостта често се представя като очевидна добродетел. В разбирането на хората тя практически е синоним на сила, мъжество, независимост на човека, на неговото достойнство. Но всъщност гордостта е най-страшният порок, в който се разкрива цялата пълнота на греха.

За да се убедим в това, нужно е да си припомним, че именно гордостта поражда завист, гняв, злоба, осъждане, т. е. тези пороци, които провокират и поддържат толкова болезнени конфликти в междуличностните отношения, в семействата, в обществото и даже в международния живот.

Ето затова светите отци наричат гордостта майка на всички пороци, защото почти всички неправедни действия на човека произрастват от това греховно състояние. В горделивостта се открива природата на греха, слабостта на греха, страданията, които грехът носи на човека. Грехът никога не е помагал на човека да постига целите си, никога не е помагал на човека да устрои щастливо живота си. Грехът не е способен да съгражда, грехът – това е силата на разрушението.

Гордият човек, който най-често е също човек завистлив, гневлив, злобен и склонен към осъждане, остава сам.

Горделивецът винаги е обречен на самота. Той се наслаждава и опива от своето собствено „аз”, поставяйки го в центъра на битието, но колкото повече той отстоява своята егоистична, себелюбива житейска позиция, толкова повече той се потапя в мрака на самотата.

Понякога ни се струва, че пороците помагат да бъдеш по-успешен в живота, в устройването на служебна кариера, в политическата и икономическа дейност, например, лъжата, която хората с лекота използват за постигане на своите цели. Обаче „няма нищо тайно, което да не стане явно” (Мк. 4:22). И още към дадения случай добре подхожда нашата известна пословица: „Шило в торба не стои”. Лъжата винаги се разголва и не е задължително да изживееш целия си живот, да дочакаш идването на следващото поколение, за да се убедиш в лъжата на сегашното поколение. Най-често още приживе всички тези митове, които човек старателно е създавал за себе си, цялата тази неправда, която той е изказвал или осъществявал, се разобличава и в крайна сметка вместо успех и благополучие го чака разочарование, а нерядко и житейска катастрофа. „Лъжата е източник и причина за вечна смърт” – така охарактеризирал този низък порок свети Игнатий Брянчанинов.

Нито един порок не довежда човека до щастие и благоденствие, защото грехът, съставляващ същността на тези пороци, - не е от Бога, а от дявола. Но врагът на човешкия род ненавижда хората, целта му е поражението на човека, загуба на свободата му, заробването му в мрежата на греха, а съвсем не пълнота на живота и човешко щастие. За съжаление, понякога целият живот преминава, преди човек да се убеди в простата истина: щастието е само там, където е Бог и изпълнението на Неговия закон, а където е дяволът – там има мъка и страдания.

Именно затова никаква идеализация на греха, в това число и на гордостта, както и много други прояви на порока, не трябва да ни въвеждат в заблуждение. Днес за идеализацията на греха работи огромната индустрия на псевдокултурата, която прави греха привлекателен, предлагайки го в ярка и красива обвивка: „Вземи, използвай, наслади се!” В това няма нищо, нали същото казвал и дяволът на първите хора в рая: „Вземи този плод, изяж го, в това няма нищо лошо – и ще станеш като Бог”.

Днес ни учат, че не е нужно да се боим от греха – напротив, трябва да разкрепостяваме своята природа, да се наслаждаваме на живота, без да правим различие между греха и светостта. Но ние знаем към какво води това. Човешкият род, цялата човешка цивилизация стои едва ли на края на пропастта, вече в пълна степен показвайки своята слабост и несъстоятелност. Цялата техническа мощ на тази цивилизация, която допринася за утвърждаване в умовете на хората някой мит за нейната сила, всъщност показва човешката слабост. Ние знаем това даже от примери от собствения ни живот: достатъчно е да изключат тока, да се изключи хладилника, да спре лифтът, да престане да работи общественият транспорт, достатъчно да не появи вода в крана, човек губи присъствие на духа, става незащитен, слаб, незнаещ какво да прави. Тези прости битови примери може да бъдат продължени.

Човешката слабост се проявява в много неща, на първо място в това състояние на духа, в което пребивават много хора, зависими от греха. Психически заболявания, стресове, разстройства – всичко е станало ежедневие в нашия живот. Медицината твърди, че днес не може да се живее без транквиланти, трябва да се успокояваме медикаментозно, защото стресовете на съвременния живот сякаш са несъвместими със здравия живот, включително и със здравето на човешката психика.

Къде е тази сила на гордостта? Къде е силата на греха? И може ли да бъде жизнеспособно човешкото общество, което основава своя живот на греха? Бог ни казва: не!

Грехът – това е смърт, това е разрушение, и никакви ярки обвивки, в които хитроумното дяволско отношение обвива греха, за да ни го предложи, не трябва да объркват вярващия човек.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев