“КЪДЕТО СА ДВАМА ИЛИ ТРИМА СЪБРАНИ В МОЕ ИМЕ…” За църковната молитва

Версия за печат

Целта на живота на православния човек е да извърши обратното на това, което направил Адам в началото на човешката история. Ако праотецът е прекъснал общението с Бога, отказал се от Него, не се подчинил на Божия закон и пожелал да живее според своята воля, нашата задача е да се върнем към спасителното общение с Господа и да се възсъединим със своя Творец. Ако в основата на греха на Адам лежало непослушанието на Божията воля, на Божия замисъл за човека, то в основата на нашия живот трябва да поставим приемането на волята Божия. Ние познаваме тази воля, тя ни е дадена в Божественото Откровение.

Божественото Откровение се съхранява в Църквата, в община от единомишленици, в която живее и действа Светият Дух. Със силата на Светия Дух Словото Божие се пази в Църквата неповредено и никакви временни обстоятелства, никакви човешки мъдрувания не са способни да разрушат това Слово или да го изопачат. Но в Църквата ние не само узнаваме Божията воля чрез Свещеното Писание. В Църквата ние встъпваме в особено общение с Бога посредством молитвата. В Църквата ни се дава възможност, като съотнасяме своите постъпки и мисли със Словото Божие, да видим доколко се отклоняваме от истинския курс, доколко вярно или невярно живеем. И ако ние разбираме, че постъпваме или мислим неправилно, т. е. не според Божия закон, имаме възможност със сърдечно съкрушение да се разкаем пред Бога за своите грехове и, изправили своя житейски курс, да продължим да се движим по пътя на духовното усъвършенстване.

И още нещо много важно става в Църквата: ние не само се научаваме на словото Божие, не само можем да коригираме своя живот, насочвайки го по верния път, но с Божествената сила ние ставаме способни реално да преодоляваме греха. А доколкото грехът е единствената преграда между човека и Бога, разрушавайки тази преграда, ние имаме възможност да влезем в непосредствено общение с Бога, да се съединим с Него. За значението на Църквата в делото на духовното очистване на човека свети Тихон Задонски казвал така: „Което е болницата за болните, това е Светата Църква за християните, болни духовно… Заради това болните духовно влизат в Светата Църква, за да се изцелят от душевните болести и така да се спасят”.

Известно е, че съвременните средства на медицината се справят с много физически недъзи, но те не са в състояние да върнат на човека младостта и освен това не са способни да удължат живота толкова, колкото би искал човекът. Смъртно опасните духовни болести, напротив, могат напълно да бъдат излекувани, а душата е способна да се обнови така, както не може да се обнови тялото. Такова обновление и изцеление от греховете ние получаваме в Тайнството на Църквата.

Възпоменанието за Тайната Вечеря, тайнството на Светата Евхаристия ние неслучайно наричаме Тайнството на Църквата. Това определение не се е появило днес – то се е появило в светоотеческата древност, защото Църквата е призвана да актуализира всичко това, което е извършил Господ Иисус Христос, да го направи достояние на всяко следващо поколение. Подобно на апостолите, ние, две хиляди години след събитията на Тайната Вечеря, молейки се на Литургията, със силата на Светия Дух извършваме това, което е извършил Господ Иисус Христос, учредил тайнството на Светата Евхаристия.

Свети апостол Павел наричал Църквата тайнствено Тяло Христово (Еф. 1:22-23). За нас е трудно да разберем какво означава това, но е ясно едно: казаното не е просто образ. Тялото Христово не е метафора, а реалност. Когато Църквата, общината на вярващите хора, се събира заедно със своя епископ или свещеник и извършва тайнството на Тялото и Кръвта Христови, Светата Евхаристия, тогава тя показва по видим начин това, което апостол Павел определил като Тяло Христово. Затова и преподобни Симеон Нови Богослов наричал Евхаристията Тайнството на Църквата.

Ние сме Църквата, когато заедно се молим и когато от единия Хляб и от едната Чаша се причастяваме с истинското Тяло и истинската Кръв Христови. В този момент става нещо неразбираемо за човешкия ум: причастявайки се от единия Хляб и Чаша, ние се съединяваме един с друг „за общуване с Единия Дух Свети”, влизаме в неразрушимо единство. Именно в това е Божествената обосновка за единството на Църквата, именно от този факт произтича осъждането на всякакви разколи, ереси, които препятстват хората да участват в свещената евхаристийна трапеза. Този, който разделя Тялото Христово, разрушава Светата Евхаристия, върви против Бога, против Неговите заповеди, против всичко това, което е запечатано с мъдростта на светите отци и с кръвта на мъчениците – против единството на Църквата.

В Църквата Божия Небесното се съединява със земното по непостижим за човешкия ум начин: хлябът и виното се претворяват в Тялото и Кръвта на Спасителя. Както в Богочовешката Личност били съединени човешката и Божествената природа на Иисус Христос, така в Църквата се сплитат Божественото и човешкото, земното и Небесното, временното и вечното. Църквата не е само човешко съобщество, съюз на верните, а е Богочовешки организъм. И когато ние, научени в Църквата на словото Божие, съединени с Господа с жива молитва, очистени със сърдечно покаяние, вкусваме Тялото и Кръвта Христови, тогава се разрушават нашите грехове, защото ние се причастяваме „за опрощение на греховете и за вечен живот”. В това Тайнство се възстановява разрушената от Адам връзка с Твореца, и ние, немощни и слаби, влизаме в реално общение с Бога, докосваме се до Божественото Царство, където живот се устройва според Неговата блага воля и в съответствие с Неговата правда.

Православното богослужение, църковното молитвословие са голяма школа за овладяване на навика за молитва. Всичко, което се произнася и се пее в храма е молитва. За какво ли само не моли човек Господа! Ние Му откриваме най-съкровеното, молим Го да изцели нашите душевни и телесни недъзи, да ни предпази от изкушения, да ни помага в трудните житейски обстоятелства, в сложните отношения с другите хора. Ние казваме на Бога всичко, което за нас е важно и насъщно. Когато идваме в храма Божи, тогава и тук може мислено да се обръщаме към Господа със свои думи, даже ако в това време се четат псалми или молитви, пеят се църковни песнопения. Едното обръщение към Бога не може да попречи на другото. Но напълно очевидно е, че е невъзможно в продължение на цели часове да молим Господа за нещо със свои думи – такива думи просто няма да ни стигнат.

Нужно е да се стараем да се вслушваме в думите на песнопенията, в текстовете, които се четат и произнасят в храма. Тези особени църковни молитви не са нищо друго, освен разговор на Църквата Божия със своя Глава, със Спасителя. В това съборно обръщение към Бога е съсредоточена великата мъдрост на хилядолетията, основана на огромния духовен опит на много поколения християни. В думите на църковната молитва се открива смисълът на общението на човека с Бога, затова е важно да се стараем да концентрираме своето внимание върху думите, произнасяни на богослуженията.

Храмовото богослужение цялото е пронизано от молитвата, в него няма нито едно действие, нито една дума, които да не са молитва. По време на богослужение звучат дивни псалми, дошли до нас от дълбока древност, от Ветхия Завет. Техни творци били такива боговдъхновени мъже като цар и пророк Давид и други; имената на някои от тях не са стигнали до нас. Псалмите са удивителен пример за симфония на духовна поезия и молитва. В тези псалми ние се обръщаме към Бога с прошения, разкайваме се пред Него за своите прегрешения, благодарим и Го възхваляваме. Псалмите, както и каноните, и молитвословията, произнасяни по време на богослужения, научават човека на молитва, помагат му да почувства цялата й сила и дълбочина. У вярващия, който често идва в храма и внимателно се отнася към всичко, което става по време на богослужението, се изработва устойчив навик за молитва. Ако ние внимаваме в думите, произнасяни в храма, тогава волю-неволю ще се научим на молитва, ще се пропием от нейния дух, ще отбелязваме за себе си молитви, най-съответстващи на нашето духовно състояние.

Разбира се, ние не винаги сме способни да възприемаме тези думи в цялата им пълнота и дълбочина, защото нерядко лошо разбираме, особено от слушане, църковнославянския език. Но нали това не ни е чужд език, това е езикът на нашите предци, близък и до нашия съвременен език*, и на нашето сърце, и на нашата генетична памет. Почти за всеки от нас разбирането на общото съдържание на молитвата, на нейния смисъл е напълно достъпно – това е най-важното. И колкото по-често посещаваме храма, толкова по-разбираеми за ума и сърцето ни ще станат текстовете на църковните молитвословия и богослужебни последования, откривайки ни по-рано скрити, нови и богати смисли.

Човек, участващ в богослужението, се назидава не само умствено, възприемайки текстовете на молитвословията и псалмите, но и чувствено, съзерцавайки прекрасните образи на светите икони, дивната архитектура на храмовете, свещеническите и епископските облачения. Намирайки се в храма, ние се потапяме в особения свят на църковната естетика, който се е създавал дълги столетия, попивайки в себе си високият духовен сонм от подвижници, отци, учители, праведници на Църквата. Същото може да се каже и за църковната музика, която е идеал за хармония и красота. Съпровождайки молитвословията, тя по благодатен начин въздейства на нашия вътрешен свят, като го преобразява.

Съзнанието на човека е устроено така, че е невъзможно постоянно да внимава в думите на молитвата. Човешките сили и паметта не достигат, за да държат здраво в нея всяка молитва – така сме устроени хората – ние отслабваме. Затова службата продължава не един час, та отново и отново да ни възвръща към молитвените текстове, подбуждайки ни да съсредоточим вниманието си за тяхното възприемане и разбиране. А в какво тогава е смисълът на нашето дълго стоене в храма?

Но даже ако мислено, поради своята немощ, си тръгваме от молитвата, все пак намирайки се в храма, в благодатната атмосфера на молитвата на другите хора, ние се намираме под постоянното въздействие на Божествената благодат. В храма се извършва обща, съборна молитва, когато всички наши немощни сили се събират и умножават. Тази всеобща молитвена стихия е способна да завладее цялото ни същество и, подобно на мощен лифт, да го възнесе нагоре, при това общата подемна сила ще бъде несъизмеримо по-голяма от тази, която ние влагаме в нашите частни молитви.

Ето защо молитвата в храма има особен смисъл, значение и сила, „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20).

Да си припомним евангелския разказ (Ин. 2:12-22) за това как Господ в началото на

*За руснаците църковнославянският език е по-разбираем, защото е руска редакция на старобългарския език – б. пр.

Своето обществено служение изгонил търговците от Йерусалимския храм – не само

търговците, но и животните, които продавали, за да бъдат принесени в жертва. Взел

бича, Господ изгонил хората, търговците и менячите на пари (Ин. 2:15) и казал: „Домът Ми дом за молитва ще се нарече” (Мк. 11:17; Мат. 21:13).

Какво отношение имат нашите трудове по благоустройството на църкви и манастири към изгонването на нечестивците от древния Йерусалимски храм? По всяка вероятност, и едното и другото са свързани с възприемането на великия закон, който Бог поставил в основата на битието на целия космос. На Господа било угодно цялото мироздание да се изгражда върху закона на хармонията.

А хармонията – това е съчетание от елементи, даже разнородни, в някакво единно цяло, което носи в себе си истинската, Божествената красота. Ако пък хармонията се нарушава, значи злото побеждава доброто. Ето защо нашият забележителен писател Ф. М. Достоевски е казал, че красотата ще спаси света – имайки предвид не красотата на човешките лица или дрехи, а този Божествен закон на хармонията, който спасява света с това, че е някакъв невидим еталон на Божествената красота.

И къде, ако не в храма, трябва да се прояви тази красота? Къде, ако не в храма, всичко трябва да бъде хармонично? И ако ние виждаме храмове, увредени или от безбожието, или поради човешка глупост, как това ранява сърцата ни! Ние разбираме, че в дома Божи не може да няма красота и, затова грижата за външната красота на църквите и манастирите произтича не от някаква естетика, лишена от духовна основа, а от потребност да съзерцаваме Божествената красота като проява на всемирния закон на хармонията.

Но този закон се изразява не само във външната красота на храмовете, тяхното главно украшение са не стените, даже гениално изписани, и не иконостасите, блестящи със своята красота, а народът, молещата се община.

И когато молещата се община внася в богослужението и въобще в атмосферата на храма нещо недопустимо като странични разговори, невежливо отношение един към друг, когато ние, оказали се на тясно, започваме „да се борим за своето жизнено пространство”, изблъсквайки стоящите около нас, това също е нарушение на Божествения закон на хармонията, някаква хула против Бога.

Ето защо свети Василий Велики казва, че домът за молитва не трябва да се превръща в място за празни беседи. А понякога така и става: само да замлъкнат песнопенията и четецът да започне да чете псалмите, тутакси възникват разговори, особено на големи празници, когато се събират хора, които не са се виждали отдавна. Ето и тези разговори разрушават хармонията на Божия храм.

Всичко това до някаква степен напомня за това, което е станало в Йерусалимския храм. Там нещастните животни и звънът на монетите също разрушавали хармонията на храма и, затова Господ изгонил търговците от него. Понеже, действително Спасителят не могъл да се примири с това, че домът Божи носи върху себе си печата на човешкия безпорядък.

Ето защо всеки път, влизайки в храма, ние трябва ясно да съзнаваме, че влизаме в особено място за поклонение на Бога, където ние реално влизаме в съприкосновение с Божествената благодат, където всичко трябва да бъде прекрасно, да допринася за възвисяването на душата.

Господ да помага на всеки влизащ в Божия храм да осъзнае величието и светостта на това място и да не разрушава Божествения замисъл за хармоничното устройство на света и особено за хармоничната подредба на дома за молитва с празни думи, с неподобаващо поведение, още повече със своите зли мисли. В храма ние сме длъжни да изгоним от своето съзнание всяко зло, за да застанем пред Господа в простота сърдечна и с готовност да приемем Неговата Божествена благодат.