ДА НЕ ГУБИМ УПОВАНИЕ НА БОГА (За това, че покаянието и молитвата побеждават унинието)

Версия за печат

На всеки човек му се налага в живота да се сблъсква с такова тежко душевно състояние, което на светоотечески език се нарича униние. Чувството на униние е познато едва ли не на всеки човек, обаче често под униние ние подразбираме съвсем не това, което то всъщност е.

За всеки от нас е свойствена промяна на настроението и ние знаем какво значи лошо настроение. То може да има различни причини и да се проявява по различни поводи.

Нерядко причина за лошото настроение е нашето физическо самочувствие, телесна немощ, болест, при това не непременно болест на духа – причина може да бъде банално заболяване на нашата плът.

Когато ние изпитваме физически дискомфорт, това се отразява и върху сферата на нашите чувства, на възприятието ни за околния свят, това въздейства угнетяващо на нашата психика. Подобно състояние се лекува от лекарите и съвременната медицина знае много начини, помагащи на човека да се справи с болестта.

Така че лошото настроение не винаги има духовни причини. Това е важно да имаме предвид. Всеки човек трябва да знае какви средства следва да употреби, преодолявайки угнетеното състояние на духа – духовни или медицински.

Случва се и така, че нашето настроение, емоционалното ниво се снижава от това, че ние се сблъскваме с някакви житейски проблеми: неуспехи в работата, конфликти в семейството.

Даже лошото време – магнитни бури и тем подобни – е способно негативно да влияе върху настроението на човека, да разваля неговото настроение.

Но лошото настроение в никакъв случай не трябва да се бърка с унинието. Унинието е грях и за този грях съществуват конкретни духовни причини, нямащи никакво отношение към времето, към магнитните бури или някакви сложни житейски обстоятелства.

Добре е известно, че даже в най-трудни ситуации много хора не изпадат в униние. Достатъчно е да си припомним разкази за войната. Сега малко са останали от участниците и свидетелите на тези страшни събития, но на мен ми се е случвало да общувам с хора, които са били на фронта и преживяли Ленинградската блокада. И когато аз ги разпитвах за тези години, те говореха за страха, за физическите мъки, за глада, за смъртта, но никой и никога не каза дума за униние. Под натиска на тези ужасни външни обстоятелства унинието отстъпвало, трябвало да се борят за своя живот, за живота на другите хора, за победа над врага.

Унинието не следва да се смесва с печалта, със скръбта.

Скръбта – това е естествено чувство за човека, което също е греховно, но въпреки това е напълно разбираема реакция при трудни обстоятелства, при загуба на близки, при болест.

Скръбта е това, което в съвременния живот наричаме стрес. Унинието е свързано със скръбта, но не винаги.

За връзката на унинието с печалта, със скръбта свети преподобни Макарий Египетски казва така: „Дяволът ни хвърля в униние по време на скърби, за да ни лиши от упование на Бога”. Значи, унинието – това не е самата скръб, а нещо, което я съпътства. Нещо повече, унинието може да възникне въобще без всякаква видима причина, защото то не е нищо друго, освен въздействие върху нас на тъмната дяволска сила.

За разлика от печалта, която просто пронизва човека с болка, унинието ни прави разслаблени, лишава ни от духовен имунитет, от концентрация.

Намирайки се в униние, човек не може да събере своите сили, за да преодолее печалта, скръбта, стреса – той сякаш е смъртно ранен. Той е жив, но не може да се съпротивлява.

Светите отци много ярко описват това състояние, което лишава човека от възможността да се труди, да мисли, което води към различен род последствия, такива като леност, разслабленост.

Всичко това се отразява на нашия начин на живот, всичко това се предава на нашите ближни, но най-важното – унинието нанася на нас самите много голяма духовна щета.

Унинието най-често идва при нас не в момент на преодоляване на тежки житейски обстоятелства, а във време на относително благополучие, понякога и без всякаква видима причина.

За това понякога се жалват монашестващите в манастирите, където, изглежда, всичко разполага към молитва, към богосъзерцание, към особена нагласа.

И изведнъж незнайно откъде, безпричинно, в сърцето се появява униние, отпускат се ръце, не ти се иска да ходиш на богослужение – такъв монах с труд се моли.

Ако не се излезе от това състояние, то може да приведе даже монашестващите, не говоря вече за светските хора, към много силно духовно разстройство.

И ето защо…

В основата на унинието е загубата на надежда, съмненията, най-често отнасящи се до житейската перспектива. Не толкова външните обстоятелства, колкото състоянието на ума и сърцето разрушават надеждата. Тук ние имаме работа с греха, защото надеждата изчезва тогава, когато отслабва вярата.

Ако ние искрено вярваме, че Бог е с нас, че чрез молитвата, покаянието, Тайнствата на Църквата ние встъпваме в общение с Него, ако вярваме, че Бог е силен от „тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (Мат. 3:9; Лк. 3:8), че Господ може да спаси нашата душа и да преобрази живота ни, тогава за какво униние може да става дума?

В такъв случай унинието си тръгва, а вместо него идва разбирането, че даже тежките житейски обстоятелства, болестите и скърбите се допускат за нас от Бога. Милосърдният Господ не е източник на нашите скърби.

Той, ако и да допуска да преминем през тях, това е само заради изправление на нашия живот към по-добро. Нерядко и затова, по допущение Божие, ни посещават тежки душевни преживявания, та преодолели ги, да придобием надежда да се укрепим във вярата.

Когато духовно силният човек се сблъсква със скръбта, той се опитва да преодолее това състояние така, както ни учи авва Доротей: с мъжество и благородство. Както ни учат други свети подвижници: с молитва, с богомислие, с добри дела. Но ако в сърцето на човека прониква униние, тогава той става неспособен да се съпротивлява на житейските обстоятелства, довеждащи го до печал, до скръб.

Сега е разбираемо, защо свети Йоан Златоуст нарича унинието глава и начало на всички наши нещастия, - защото слабият човек, изпаднал в униние, не е способен да се съпротивлява.

Защо става така?

Понеже, изпадайки в униние, ние губим упование на Бога, по думите на Макарий Египетски. Унинието разрушава в човека вярата, такъв човек отпуска ръце, трудно му е даже да се моли, той не вярва, че Бог може да му помогне. Ето защо унинието е начало на всички нещастия.

Ако се губи вяра в това, че Бог е с нас и че даже в най-трудни житейски обстоятелства Той може да протегне Своята спасителна десница и да ни помогне да възстановим силите си, душевното си равновесие, да излезем от полосата на неуспехите, на трудните обстоятелства, тогава човек става неспособен да се моли, нито пък да се уповава на Бога.

Всичко по-горе казано има най-непосредствено отношение към покаянието, защото унинието и покаянието са несъвместими.

Човек, пребиваващ в униние, не е способен истински да се кае и да се моли. Нали ние принасяме покаяние с надежда да изменим себе си и своя живот, да станем по-добри.

Покаянието – това е показател за вътрешната динамика на духовния живот, това винаги е надежда на Божията милост, това винаги е вяра и, следователно, спокоен и мирен поглед в бъдещето. Аз се разкайвам, защото искам да стана по-добър, искам да получа Божията милост, да придобия Царството Небесно. Така че какво униние може да има у каещия се човек?

Главното препятствие на пътя на каещия се човек е липсата на способност да вижда и помни своите грехове. Грехът на безпаметността сякаш се вплита в канавата на живота, премесвайки се със събития и явление съвсем негреховни, забравя се и затова човек се лишава от възможността да принесе необходимото покаяние.

Такова безчувствие към собствените грехове свидетелства за опасно вътрешно състояние на човека, насочва към някакъв духовен недъг, отнасящ се към областта на неговата нравственост, защото неспособността да виждаш своя грях, неведението, говори за помрачение на нравственото чувство.

Остротата на духовното зрение зависи от умението да оценяваш своя живот, гледайки на него отстрани, защото отвътре, от дълбините на собственото „аз” е трудно да дадеш безпристрастна оценка на своето духовно състояние.

За да умееш обективно да съдиш за самия себе си, е нужно да се научиш да гледаш на своя живот някак си през призмата на житията на светите Божии угодници, които са за нас пример за нравствена и духовна красота.

Такъв поглед помага отчетливо да разберем какво в нашия живот следва да изменим, да изкореним, да подобрим или да усъвършенстваме, а също какво става в душата на човека, който искрено се разкайва пред Бога.

Грехът на унинието разрушава надеждата, отслабва вярата, а без вяра и надежда на Божията любов и на Божието всеопрощение не може да има истинско покаяние.

Голяма трудност за каещия се човек е липсата или слабостта на духовно зрение, т. е. на способност да виждаш своите грехове, а също така някаква безпаметност за извършените прегрешения.

Забележителни думи се съдържат във Великия покаен канон на преподобни Андрей Критски: „Предвечна Троице, на която се покланяме като на Единица, снеми от мене тежкото греховно бреме и като милосърдна, дай ми сълзи на умиление”.

В тези няколко думи се съдържа цялата същност на това, което става с човешката душа в момент на истинско разкаяние и примирение с Бога.

Никакво напрежение на духовните и физическите сили, никаква човешка власт не може да ни освободи от тежкото греховно бреме.

Никакви свръхчовеци не са способни да се освободят сами от товара на греха, защото „Бог се противи на горделиви, я на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Ако човек счита, че е способен самостоятелно да управлява своя, вътрешен, духовен живот, че не му е нужна никаква помощ за самоусъвършенстване, той дълбоко греши – не е дадено това на човека.

Само „Предвечната Троица, на която се покланяме като на Единица” може да ни избави от тежкото греховно бреме, само милосърдният Бог може да изпепели нашите прегрешения, да очисти душата и да дарува надежда за спасение.

А това очистване става в отговор на нашите насрещни усилия. Съзнавайки своя грях, ние трябва не само със сърдечно съкрушение да се разкайваме за него, но и да молим Господа да ни освободи от тежестта на греха.

Свети Ефрем Сирин, размишлявайки върху темата за унинието, казва, че най-силното средство за преодоляване на унинието е молитвата.

Затова молитвата и покаянието са един подвиг: нито покаянието без молитва, нито молитвата без покаяние са способни да преобразят нашия живот.

Ето защо нашето разкаяние трябва постоянно да се съпровожда от молитва към Бога с молба да ни спаси, да ни помилва, да снеме от нас бремето на греха.

Необходимо е да се молим на Бога въпреки, може би, всенарастващото нежелание да правим това.

Представете си човек, който в мразовито време, замръзвайки в снега, отначало страда от ужасен студ, сковаващ цялото му тяло, а в някакъв момент изведнъж престава да чувства този студ.

Той се потапя в състояние на разслабленост, на сън, - и ако в този момент не го разбудят, не го изправят на крака, не го върнат в съзнание, той непременно ще умре. Той е загубил съпротивление, той не може повече да се бори за живота си.

Ето това става и с човека, който изпада в униние. Затова свети преподобни Ефрем Сирин настоява за необходимостта именно по време на такива душевни изпитания да се заставяме да се молим, да се обръщаме към Бога с дръзновение, да Го молим за помощ, за да не заспим греховно, за да не премине чертата, отделяща духовния живот от духовната смърт.

Авва Доротей, който също много размишлява върху темата за унинието, говори за необходимостта не само от молитва и не само от размишления за своето собствено духовно състояние, но и от ръкоделие.

Необходимо е да правим нещо със своите ръце, - с други думи, необходимо е непременно да започнем да се трудим. Това е много важно, за да концентрираме своите мисли върху друго нещо.

Да не зацикляме върху своята скръб, върху своето униние, задавяйки се в тези опасни чувства, но да превключим своето съзнание, да насочим енергията към друго – към труд.

И най-добре е да се трудим за благото на ближните си, било то в семейството или на работа или при някакви други обстоятелства.

Нужно е да изберем определена работа, която действително би завладяла сърцето, увлякла ума. И ако такова ръкоделие, такъв труд се съпровожда с молитва, тогава мисълта ще престане да се намира в опасна дрямка, човек ще престане да се потапя в опасно духовно тресавище, което може напълно да го погуби.

Големият опит на отците и учителите на Църквата, основан на двехилядолетната традиция на християнството, ни помага да се докоснем до важни страни от духовния живот на човека и да намерим такива начини за самоусъвършенстване, които позволяват реално да въздействат на нашия живот и да го изменят към по-добро, към преодоляване на всичко това, което ни лишава от вътрешна хармония и пречи на здравия духовен живот.