ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ДЕВЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Свещеник Сергий Пятелин

 

В имeто на Отца и Сина и Светия Дух! В днешното Евангелие се говори как учениците напуснали брега, където Христос останал насаме, в уединение, в пълно молитвено общение с Бога. Те отплавали и по средата на морето ги застигнала буря, и учениците разбрали, че ги грози гибел. Те се борели с всичките си сили, способности и опит, и, въпреки това над тях била надвиснала смъртна опасност; обзели ги страх и ужас.

В този евангелски откъс много ясно ни се казва, че Господ Иисус Христос е Творец на небето и земята, и че именно Той повелява на всички стихии, земни и небесни. Той тръгнал по водите, не за покаже, че е чудотворец, а поради необходимост – трябвало да се отправи на другия бряг и Той тръгнал. Но с това Той показал на апостолите и на всички нас, че Той всичко може и, следователно, когато сме с Него няма от какво да се боим. Ние всички плаваме в житейското море, което се вълнува от скърби и неуредици, войни и болести, икономически и политически кризи, и ние, както и апостолите в тази нощ, много се боим – боим се да не ни погълнат разбушувалите се вълни. Но Господ за това и дошъл, за да не ни даде да погинем. Той е винаги край нас и стига само да се обърнем към Него, всички бури ще утихнат. Ние се намираме в църковния кораб подобно апостолите. Ние всички плаваме „към другия бряг”, към Царството Небесно, но житейските бури често ни пречат и ни задържат. Ние всички приличаме на апостол Петър, който, като видял Господа, в горещ порив се хвърлил към Него, а после, когато стихията го обхванала, се изплашил. Той започнал да потъва в този момент, когато отвърнал поглед от Христа и си спомнил за себе си – за това, че е буря, че по всички човешки закони той може да загине. Ние много често забравяме, че нашият път към спасението преминава през самозабрава. Ние се надяваме за всичко на своите сили и затова сме толкова маловерни и изпълнени със съмнения. А Господ стои пред вратите на нашето сърце и говори на всеки от нас, както на апостол Петър: „маловерецо, защо се съмняваш?”.

Съмнението е страшно нещо. Когато човек започне да се съмнява, той губи благодат, връзката с  Бога, а без тях човек става отломка в бушуващото море и погива. А когато човек е с Бога, той твърдо върви по този път, който му е посочил Господ. Какво спасило Петър? Спасила го любовта към Христос. Даже когато започнал да потъва, той в този момент, по-точно е да се каже, именно в този момент, в последния, може би, миг от своя живот си спомнил за Христос и завикал към Него: „Господи! спаси ме”, и протегнал към Него ръцете си. И ето виждаме, Христос, Който през цялото това време стои наблизо и гледа Петър, без да протяга към него Своята ръка до този момент, мигновено хваща Петър за ръката и го поставя до Себе Си върху водата. В това за нас с вас също има дълбок смисъл и урок: Господ винаги е край нас, но Той не ни протяга Своята ръка докато не завикаме към Него: „Господи, помогни”. Защо така? Нима Той чака именно това ние унизително да поискаме нещо? Не. Той ни дава възможност да проверим себе си – това е първото, да проверим своята вяра. Той ни дава да се убедим за сетен път, че без Неговата помощ нищо не можем в този живот. И едва тогава, когато ние разберем това, осъзнаем го, приемем го със сърцето си, приемем го като истина без всякакви колебания и съмнения, нека чистосърдечно да си признаем, че без помощта Божия ние нищо добро не можем да сторим този живот, едва тогава благодатта ще действа в нас. Затова ето така става, че в този момент нашето сърце е способно да приеме тази благодат с благодарност. Не по задължение, не като капризно дете, изискващо незабавно, мигновено изпълнение на своите желания, а именно от смирено съкрушено сърце, от осъзнаване на своята греховност, на своята немощ. Това е така важно и така полезно е за нас да помним в своя живот, защото ако ние забравяме за това, се събужда такова чувство като горделивостта. Човек започва да мисли, че сам със своите сили може да постигне нещо в този живот, някакви успехи, благополучие, здраве, щастие и т. н. Ето, за не се случи това, за да не падне в самозаблуда, в прелест духовна, допуска Господ такива изпитания за човека, отрезвявайки го, така, че той да се опомнил, и да види всичко както си е.

Затова, братя и сестри, ние трябва да вложим в сърцата си и твърдо да запомним: ако следваме Господа, тогава трябва да не съмняваме, да не се страхуваме от тези обстоятелства, които са около нас. Ние трябва да отсичаме съмненията, изкушаващите ни помисли, защото Спасителят е винаги край нас и винаги е готов да ни подаде Своята всесилна ръка. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
https://градблагпермь.рф/