ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

Версия за печат

Който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси” (Мк. 8:35)

Нашият Господ Иисус Христос завършил нашето спасение на Голготския Кръст. Последната Му дума на Кръста била: „Свърши се”. Завършило се нашето спасение. Оттогава по призива на Христос и апостолите християните започнали да участват в страданията на Христа, започнали да Му състрадават, да се съразпъват с Него. Апостол Павел решително ни призовава към това участие в страданията на Христа (Фил. 3:8-10). Към същото призовава и апостол Петър (1 Петр. 4:12-13). А апостол Иоан направо казва, че ако „Христос положи за нас душата Си, и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята” (1 Ин. 3:16).
В днешното евангелско четиво ние чухме призива на Самия Спасител да вървим след Него по кръстния път, по пътя на кръстоносенето (Мк. 8:34-39). Той ни зове да с отречем от себе си, да вземем кръста си и да Го последваме.
Какво значи да се отречем от себе си? Това значи да се откажем от своя егоизъм. Да забравим за себе си, за да намeрим себе си в Бога и в другия човек, за да живеем за него и с грижа за него.
Но нали това е много трудно и едва ли е възможно, ще кажете вие. Нали това значи да застанем на пътя на борбата не на живот, а на смърт със самите себе си: със самолюбието, егоизма, себеугаждането, безчувствието, жестокостта, равнодушието и безразличието към другите.
Да, действително, това е тежка борба. Нейният успех е невъзможен без Божията помощ, когато имаме любов към Господа, послушание на Неговата воля и Го следваме. „Без Мене, – казва Той, – не можете за върщите нищо” (Ин. 15:5).
И обратното, всичко можем да вършим и даже „планини да преместваме”, ако пребъдваме в любовта Божия, която ни се открива чрез любовта към Бога. Да обичаме Бога – значи да не бъдем роби на суетата на света, на грубите удоволствия и съблазни. Да обичаме Бога – значи да пазим душата си за Бога и да я загубим за житейските мамони.
Земният живот е временен, бързопреходен. Ние виждаме как минават годините, как стареят, слизат от сцената хората, как овехтяват и се лишават от ценност предметите и вещите, които ни заобикалят. Всичко е изменчиво по пътищата на земния живот. Днес интересите, модите, вкусовете, възгледите са едни, утре – други. Днес ни харесват едни хора, утре – други, а после – трети и така нататък. Едно остава завинаги с нас: нашата безсмъртна душа, нашият дух като образ Божи, като безценно съкровище, предназначено не само за временния, земния живот, но и за вечния, задгробния.
Затова каква полза за човека, ако придобие цял свят, т. е. всички земни блага, а повреди на душата си (Мк. 8:36-37), откъсвайки я от интереси духовни, спасителни и обричайки я на вечна погибел. Какво земно благо, какво материално съкровище, каква материална ценност може да бъде приравнена към ценностите на нашата безсмъртна душа? Такава земна ценност няма и никога не ще има. Толкова висока и ценна пред Бога е нашата безсмъртна душа и дарувания ѝ свят благодатен дух.
Но ние, братя и сестри, често забравяме какво съкровище имаме, какъв небесен вестител и жител носим в себе си! Затова и я пренебрегваме. Душата е създадена за вечните блага, за Бога, а ние я храним с блага земни, тленни. Тя се оживотворява от любов към Бога и хората, а ние я принуждаваме да се привързва към неща и интереси изменчиви, бързопреходни. Даден ѝ е „тесният”, кръстният път, а ние разтваряме пред нея вратата на „широкия” път, водещ към погибел.

Ето вече настъпи Кръстопоклонната неделя на светата Четиридесетница на Великия пост. Светата Църква се стреми да въздигне Кръста Христов в нашето сърце, та живо да усетим в него Христос, и, при това, разпнатия. През цялата Кръстопоклонна неделя ние ще съзерцаваме Кръста Христов, въздигнат посред нашия храм, та, взирайки се в него, да се оживотворяваме духом, укрепвайки волята си, умилостивявайки сърцето си. Той ще предизвиква нашата религиозна съвест и чест, нашето духовно мъжество, ще ни призовава към преданост и вярност на Христа и любов дин към друг.
В Кръста Христов, в следването Му е нашето спасение. Който се срамува от Христос и Неговия кръстен път, ще бъде посрамен от Него, „кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели” (Мк. 8:38).
Нека сме Му верни и предани винаги и във всичко! „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свето Възкресение пеем и славим!”. Амин.