ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА НА СВ. МЧЦИ ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮЛБОВ ИШ МАЙКА ИМ СОФИЯ

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Игумен Леонтий (Козлов)

 

Днес ние почитаме паметта на светите млади девици-мъченици Вяра, Надежда и Любов, които под мъдрото ръководство на майка си София донесли докрай кръста на вярност към Христа и се сподобили с вечна слава в Неговите небесни чертози. Нека поразмишляваме за тези християнски добродетели, в чест на които те били наречени.

Апостол Павел, говорейки за последователите на Христа, отбелязва, че „с вяра ходим, а не с виждане” (2 Кор. 5:7). В земния живот ние сме принудени да възприемаме духовната реалност с вяра, а не с очи и с телесни усещания, и не можем да се убедим в нея сами. Такова възприемане чрез догаждане, виждане като през матово стъкло, апостолът сравнява с младенчеството, което трябва да се смени със зряла възраст, когато ще видим Господа „лице с лице” (1 Кор. 13:12).

„ А сега остават тия три: вяра, надежда, любов, но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13). Вярата – това е очите на душата и нашата връзка с Бога, надеждата – котва на упованието, придаваща устойчивост в живота, и стимул към действие за постигане на целта, а любовта – това е двигателят, които ни приближава към тази цел, нишките, свързващи ни с Господа и един с друг, и затова тя е по-голяма от трите.

Докато живеем във веществения свят и носим на себе си тази груба плът, нашите млади добродетели – вярата, надеждата и любовта – са принудени да преминават през тъмнината към светлината, през веществеността към духовността. И докато те не израснат, им е крайно необходима помощ от родилата ги майка София – духовната мъдрост, или добродетелта на разсъдителността, без която те бързо стават жертви на пороците и различните крайности.

Но, да предположим, че имаме вяра, надежда и любов, направлявани от духовна разсъдителност като някакъв космически кораб, приближаващ ни към Твореца на мирозданието. Но за да достигнем Бога, Чиято същност е безкрайно далече от човешкото естество, ни се налага да преодоляваме космически разстояния, развивайки космически скорости. А за това е нужно някакво неземно гориво, божествена енергия, защото без подхранване и вярата оскъдява, и надеждата изчезва, и любовта охладнява.

Действително, освен нашите човешки усилия, нашата ревност и старание, за преуспяване в добродетелите е необходима друга, божествена сила, благодатта на Светия Дух, която би ни помогнала да достигнем невъзможното за човека – съединението със Самия Бог.

Вярата, надеждата и любовта съставляват лампада, която гори в нашето сърце, със своята светлина показвайки пътя към Христа. Умът – това е поплавъкът, който регулира горенето и насочва пламъка на духа нагоре, към Бога. Но при все това, ако в лампадата липсва елея на добрите дела, на благодатта Божия, тогава ще прегори фитилът на човешките възможности, и лампадата, предназначена за вечно горене, ще угасне още в този земен живот.

И така, да отхвърлим светското мъдруване, убиващо духовната мъдрост, да употребим разсъдителност, използвайки дадените ни от Бога време и възможности, да придобием благодатта Христова и да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13). Амин.

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев

 

Източник: 
www.rusdm.ru