ПРОПОВЕД ВЪРХУ ЕВАНГЕЛСКИЯ РАЗКАЗ ЗА ЧУДЕСНИЯ УЛОВ НА РИБА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В неделя на Божествената Литургия се чете евангелското повествование за чудесния улов на риба (Лк.5:1-11). Сякаш виждаме Господ Иисус Христос, проповядващ от лодката, хората, тълпящи се на брега, желаейки да чуят словото Му, рибарите, уморени и, разбира се, унили от неуспешния риболов. Ние чуваме повелята на Господа: „отплувай към дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба” и отговора на Симон Петър: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата” (Лк. 5:4-5). „Това като сториха, – разказва евангелистът, – те уловиха голямо множество риба, та мрежата им се раздираше” (Лк. 5:6).

Това удивително събитие ни показва не само божествеността на нашия Спасител, повеляващ на Своето творение, не само „пророчество в действие”, указващо за бъдещото апостолско служение на учениците, но дава представа за нашия духовен живот.

На кого не е познато това състояние – като че ли се молиш, ходиш на църква, спазваш поста, стараеш се да се бориш с греха, а резултат сякаш липсва. Нищо не се получава, струва ти се, че няма нито вяра, нито любов, и даже Евангелие, т. е. Светото Слово на Самия Господ не можеш да разтвориш, а ако го разтваряш, четеш го без размисъл, формално, с хладно сърце... Раздразняваш се по повод и без повод, роптаеш срещу обстоятелствата, обиждаш се на всяка забележка, въобще – спъваш се на всяка крачка. И отиваш на изповед със същите немощи, и изглежда, че няма просветление: „мъчихме се цяла нощ и нищо не уловихме”!

И ето тук е важно да не отпускаш ръце, да не изпадаш в униние, решил, че всичко е безполезно, а да слушаш словото на Христос. Нали ние често сякаш се плъзгаме по повърхността на живота, завладяват ни някакви дреболии, ние понякога преследваме призраци... А трябва да „отплуваме на дълбокото”.  Там е и нужно „да хвърлим мрежите” за духовен улов, защото само там душата истински се докосва до Бога.

А главното е „да ходим  пред Бога” (вж. Бит. 5:22), именно това трябва да поставим на основно място в своя живот. И тогава – в светлината на вечността – нищожни ще ни се струват обидите (често мними), ние ще престанем да мечтаем за призрачни цели, ще престанем да се упрекваме един друг, а ще намерим „едното потребно” (Лк.10:42).

Но това може да стане възможно, разбира се, само ако „излезем в морето” и, повярвали на словото на Господа, започнем да се трудим над своята душа. Да се молим – помнейки, че Христос е с нас. Да ходим на църква – усещайки Неговото живо присъствие в Божия храм, особено в Светата Евхаристия. Да постим – не просто спазвайки „хранителна дисциплина”, а осъзнавайки поста като подготовка за среща с Него, с Господа, в Причастието или в празника. Да се борим с греха – винаги напомняйки си, че не сме сами, че в тази борба нашият Спасител е за нас  и с нас. И ако се стремим да изпълняваме Неговата воля, ако „сами себе си, един друг и целия си живот на Христа Богу отдадем”, ето тогава мрежата ни ще се напълни и животът ни няма да бъде безсмислено черпене на вода, а ще принесе обилен духовен плод. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев