ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! На езика на църковния устав днешната неделя се нарича Неделя на митаря и фарисея, и евангелското четиво разказва именно за тях – за фарисея и за митаря (Лк. 18:10-14).

Добре известно е, че фарисеите били духовно привилегирована прослойка на тогавашното израилско общество. Те били хора благочестиви, посещавали храма, синагогата, изпълнявали всичко това, което предписвал законът Мойсееев, и затова били почитани от народа. А митарят – това е човек, презиран в израилското общество, защото той събирал данъци в полза на римските завоеватели. Днес биха нарекли митаря колаборационист, предател, ако и да е само изпълнявал служебните си задължения, по собствена воля или по неволя! Но нали събирачите на данъци най-често взимали повече, отколкото се полагало, те просто ограбвали своя народ и затова хората им отвръщали с пълно неприемане. Митарят бил лишен от общуване със своя народ, всеки митар бил ненавиждан заради предателството, заради нечестността.

И Господ съвсем неслучайно разказва как в храма влезли двама човека. Митарят бил презиран и подозиран във финансови престъпления само заради своето занятие. А още в храма се намирал фарисей, човек благочестив, нали фарисеите изпълнявали всички предписания на закона и от гледна точка на формалните изисквания на закона били благочестиви. За какво мислел фарисеят? Той вижда хората около себе си и благодари на Бога за това, че той не е такъв като другите, за това, че изпълнява всички предписания на закона, че живее благочестиво. И какво може да кажем за това? Греховна ли е била молитвата на фарисея? Нали и днес ние, хора вярващи, благодарим на Бога за това, че сме запазили вярата, за това, че идваме в храма. Ние благодарим на Господа за този дар на вярата. И ако фарисеят се бе ограничил с благодарение, тогава, навярно, не би се оказал участник в тази история, за която днес, в преддверието на Великия пост, ни разказва словото Божие. Но фарисеят бил уверен в своята житейска правота, а значи, в своята святост, и тази увереност се проявила в удивителните думи, които той отправил към Бога: „Благодаря Ти, Господи, за това, че аз не съм такъв като останалите хора”; и по-нататък той изброява всичко, което прави. Фарисеят не се ограничава само с това да се изтъкне като човек особен, изпълняващ точно предписанията на закона. Той казал нещо повече. Той сравнил себе си с друг човек, с презрения митар, също намиращ се в храма, и произнесъл: „Благодаря Ти, Господи, че аз не съм такъв като останалите хора и не съм като този митар”.

Ето това сравнение на себе си с другите – в този смисъл, че другите са по-лоши, е и било причината за осъждането на фарисея. Той си тръгнал по-малко оправдан от храма, отколкото митарят, който с никого не се сравнявал, но напълно съзнавал своята греховност, своята неправедност. И нямал никакви думи, с които би могъл да се оправдае пред Бога, пък и не искал да произнася такива думи, но от чисто сърце казвал само едно: „Боже, бъди милостив към мен, помилвай ме!” И заради тази молитва, изпълнена с дълбоко и искрено покаяние, с осъзнаване на своето пълно недостойнство, митарят излязъл от храма, както говори словото Божие, оправдан повече, отколкото фарисеят. А фарисея излязъл осъден ли? Не. Също оправдан, нали той изпълнявал предписанията на закона. Но доколко фарисеят, сравнил себе си с митаря, го осъдил, а себе си превъзнесъл, много добродетели, които били присъщи на фарисея, в този момент, както днес бихме казали, се занулили. Горделивостта и осъждането на ближния зануляват добрите ни дела.

Тази проста истина научаваме днес, в преддверието на Великия пост, чрез дивния евангелски текст. Историята за митаря и фарисея ни показва, че никакви добродетели, свързани с нашия религиозен живот, не трябва да се възприемат от нас като нещо, което ни спасява автоматически. Идваме в храма, постим, опитваме се да изпълняваме заповедите – е какво още? Но ако ние считаме така, това означава застой в духовния живот. А покаянието – това е сила, която възпрепятства застоя. Чрез покаянието ние сами си отправяме предизвикателства. Ние се запитваме, критически се запитваме: така ли живееш, така ли мислиш, така ли се молиш? Какво става в твоята душа? И, стремейки се да се разкаем за своите лоши постъпки и мисли, ние провеждаме собствено разследване – вътрешно, сърдечно – какво представляваме като вярващи хора. Къде сме, на чия страна – на страната на митаря или на фарисея? Какво е в повече в нашия живот –искреното покаяние или някаква увереност в това, че изпълнението на църковните предписания предопределя нашето спасение? Но никакви закони и предписания не могат да предопределят спасението. Само една сила може да отвори пред нас вратата на вечния живот и Божественото Царство – това е искреното, сърдечно, дълбинно покаяние. Не на думи, не чрез автоматично произнасяне „грешен съм” или „грешна”, а чрез осъзнаване на своите грехове. Ежедневните грижи затулват от нас много неща, ние превключваме вниманието си върху други сфери на живота, така че не виждаме лошото, което става в нас, което се проявява в нашите мисли, а понякога и в делата. Ето да даде Бог, встъпвайки в тези подготвителни седмици към светия пост, вразумявани от чудните евангелски четива, които ще ни бъдат предложени в предстоящите неделни дни, да можем действително да се подготвим за достойно протичане на Великия пост, да принесем на Бога истинско покаяние, да поставим живота си под духовен контрол, да умеем да се възпираме овреме от всичко това, което може да възникне в нашата душа, в това число чрез добросъвестно изпълнение на църковните предписания. Ние трябва да помним, че се спасяваме чрез осъзнаване на своите грехове и чрез искрено сърдечно покаяние пред Бога. И да ни помага Господ именно така да се подготвим за светите дни на идващата Четиридесетница и да ги изминем достойно, с полза за своя живот – и земна, и вечна. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев