НЕКА БЪДЕ И ПРЕБЪДЕ

Версия за печат

Подир славния и героичен 10-и в милодрагото ни отечество настъпиха промени всякакви, хубави, лоши. Сред първите ще посоча непредвидимия, неочаквания, невероятния, комай зашеметяващ взрив на поезия. Той е последие от пълната свобода на изразяване, ибо вече няма я ситната идеологическа цедка, своего рода намордник, по-скоро намозъчник, принуждаващ словесниците да си мерят приказките, устни, писмени, че да нямат ядове с властите. Щом демократясахме (то включва и демокретенясахме), бликна поразителен брой стихопишещи, особено сред нежния пол, сиреч женския, зер още по-нежен е мъженският, в много случаи госпожи възрастни, с какви ли не професии, най-неочаквано за нихните синове, дъщери, съпрузи, съпруги прописаха (дали не изненадващо и за самите авторки?) изящна книжовност. Сториха го не тука-тамо някоя, а съдейки по наличия в списания, вестници, алманаси, книги, това са без преувеличение стотици особи. По количествен белег става дума за явление, което препраща единствено към изтекли времена, сравнимо с жените, съчинили много хиляди народни песни, а то значи освен мелодии, тоже словоизкази.* Съм, а едва ли само аз, яко изненадан, удивен от размера на това действително смайващо колко много – небивало изобилие – нашенци създават поетични творби. Сякаш бе отприщен бент, задържал дълго насъбирана вода, която рукна, впечатляваща по бройка и разнообразие в тематика, изразност, мерен, свободен стих.

Преизобилието от сбирки бе обобщено с двуединната лепенка графоманство/графоманщина, което сочи явно присмехулство и представя нещата изцяло в отрицателна светлина. То, ако ще би обладавайки не особено високо равнище (нима очакваме всяка от въпросните госпожици, госпожи да съперничат на Ботев, Вазов?) неоспоримо свидетелства за една искрена потребност от духовен живот, при туй рожба на собствени усилия, предшестван от лични преживявания, съкровен изказ на собствени чувства. Независимо от качествени показатели иженарицаемото графоманство показва една вътрешна потребност от изкуство и то не чуждо, а свое производство. Бидейки така (нима е другояче?), кое му е лошото на туй ширнало се деяние, та осъдително го нарекохме графоманщина? Все едно играенето на хора да бъде позволено за най-опитни танцьори, мотаеш ли стъпки, не се хващай. Пó ли е хубаво пенсионерка да кисне по скамейки, да клюкарства, празнодумства, да борави единствено с тенджери, метла, пералня, да крепи годността на мозъчните си гънки посредством кръстословици, судоку, да блее пред телевизор? Защо укорихме стихописането като подигравчийски го нарекохме графоманство, защо го преценихме изключително от към отрицателната му страна? Многобройните графоман(к)и пречат кому, с какво? Нихните съвсем безвредни занимавки не доставят ли на извършител(к)ите едно по-смислено битие? По-хубаво ли е да реват на футболни срещи? Графоман(к)ите не потвърждават ли силата на словото, впрочем яко стискано за гушата от виртуалната образност, впрочем от нравствено гледище често безобрáзност?

В тая бегла защита следва да припомня свободата на изразяване и друго едно благоприятстващо обстоятелство: небивалата леснота за книгоиздаване. В соцкомунизма, с редки изключения, да видиш отпечатана твоя книга бе трепетно събитие, обикновено предшествано с няколкогодишно копнежно чакане, присъщо на възхваляваната плановост, заквасена с идеологически надзор. Сега и двете потънаха безповратно в миналото, да ти бъде издадена книга става от бързо по-бързо, а и е по твоя, даже пенсионерски, джоб, плащаш и опа, бивша счетоводителка ей я с хартиена рожба, сякаш правнуче.

Сред небивалото преизобилие на стихотворци радостно учудват множеството работи у наши съвременници, написани в православен дух. Въз основа на тях отец Лъчезар Лазаров, явно имащ верен художествен усет, е направил двутомен изборник, чиито достойнства не ще разгледам, тъй като не искам да повлияя върху личната услада с откривателството, предпочитам да обърна внимание другаде. По количество и качество включените произведения сочат едно будно, искрено  православно чувство днес, което топли всяка българска душа, милееща за Църквата Майка. В тоя смисъл том втори поднася твърде приятна изненада: Богу слава, не скъднее любовта към Отца, Сина, Светия Дух и то у люде млади.

С внушителната антология, съставена чрез обхватно търсачество, сиреч похвално дълготърпение, свещеник Лазаров е осъществил дело достопохвално и – по всеобхватност и вкус – без сравним предшественик в родното книжовно поприще. Двутомникът, освен че отразява православната тематика, заложена в поезията ни още с покръстването, девети век, сиреч отдавна подкарала своето второ хилядолетие и през цялото време жива живеничка, в лично и народно творчество, на пук враждебни, чак безжалостни обстоятелства, доказва, че не иде реч за туктамешни прояви, а за неща обилни, преживени, честни, стойностни, убедителни. Те опровергават наложеното от другарята користното и злохулно, преобладаващо мнение, че българите сме маловерци, безбожници. Ако наистина такива бяхме, кой събра пари, градива, съзида, зографиса, украси хилядите православни черкви, прицърквия (параклиси), манастири? Друговерци, инородци от маймунлуци дойдоха тук да ни ги направят? Кои, кога, къде, па защо?

След промените (10-и) хлуйнаха у назека всевъзможни вери, полувери, ужвери, та редно е всинца да знаем, помним, на следходници предаваме: главно, решаващо три неща са ни увардили като народ през турското едва полухилядолетие: Православие, език, народотворчество. Как в тая избавителна и взаимообвързана тройственост, на която следва да сме вечно и дълбоко признателни, участвали са друговерци, с какъв дял, деленце, деленченце? Колцина богомили, протестанти, юдаисти, дзен/будисти, кришнаити и прочие са погинали за свободата, в черни зандани хвърляни, живи на кол побивани? Кои са, къде ги? Защо бунтовници полагали клетва именно над българската православна Библия? Защо православни свещеници бивали поборници, знаменосци, укриватели, просветители? Мигар случайно онзи, когото с най-дълбоко преклонение сме извисили - ради неговите чистота и всеотдайна себежертвеност - в национален герой на България, е православен дякон, Игнатий, с мирско прозвище Левски, обичан от всите българе? В кратце и со кротце: може да има равнопоставеност между боговерия при техен избор, но тя по заслуги пред България е невъзможна и лъжовна, пред олтара на отечеството за во веки веков стои непоклатима, величаво самотна Църквата Майка. Колцина друговерци участваха в създаването на глаголицата, кирилицата, на българската книжовност и в отстояването, разпространението ѝ? Както и колкото да го въртим, сучем, трябва да признаем истината: късните (ранни въобще нямаше) разновидови страноверци протегнах ръчици към омесена, изпечена баница.

Големият руски учен академик Дмитрий Лихачов ни е завещал ненадминуемо (на неговия език три думи) по стегнатост и вярност определение: „България е държава на духа“. Той ни е крепял дори кога своя държава сме нямали, за което следва да го пишем с ръстато Д. От мен да зависеше, значи ако бях цар, щях да вдигна Паметник на незнайния свещеник. Тая не ке я биде, та нека поне  казваме „Да буде воля Твоя нине и присно и во веки веков. Амин“.

И тук спирам до едно предвидимо възражение, защото не искам да го мълком заобиколя: добре де, щом сме православно боговярващи, защо даже в неделя черквите ни са посещавани оскъдно? Залитания по мирска суета? Да. Обичайният ответ хвърля вината връз комунистическата управа, коленопреклонно раболепничила пред Марксовата мислица „Религията е опиум за народите“. Многажди търсил съм инакво обяснение и стигах до нашата умонагласа и душенагласа. Българите не обичаме да си разкриваме пред други човеци съкровенията, които ни лежат на сърце, такива деяния комай го имаме за неприличност, лигавщина (сякаш воайорство?), та предпочитаме да мълчим за изживяванията си, не ги споделяме охотно, себеразголващо. Може би съм прав като въже в торба, но как да обясним, че някой не се черкува, но твори стихове, които, преценени от православно-богословско гледище, са читави, хубави. Съдейки по тях, он е явно православен, ако и неприсъстващ на богослужения. Противоречие? Не бих рекъл, а особеност, познавам такива люде, по-скоро присъщност в народопсихологията ни. За подкрепа на твърдението ми нека обърнем внимание към ежедневието: днес съвсем изрядко ще видиш жалейка без върху нея изобразен кръст. Покойникът не ходел в молитвени домове, ала чеда, сродници поръчват да има разпятийно знамение на листа, оповестяващ кончината му. Тоже в гробища рядко ще зърнеш скорошен безкръстен паметник. Време все не стига, обаче останеш насаме с тебе си, надникнеш в глъбта си, току бликне, може би самия теб изненадващо, чувство православно и го излееш стихом на хартия.

Убеден съм, че дълбоко в нас, огромнейшото мнозинство българи, в живеца ни, заложено е християнството. Според мен доказват го тълпите жени, мъже от всички възрасти, които на връх Великден отиват в православни храмове. Този наш белег, нечеркуващи се православни, ме кара да наричам сегашния българин несподелящ, някак срамлив православен, да е жив и здрав, па нека и по-открит.