
Поздравявам Ви, братя и сестри, с празника! Днешната неделя, първата след Пасха, се нарича Антипасха, т. е. „вместо Пасха”. Днес също така се чества паметта на свети апостол Тома.
Днешното Евангелие ни разказва как ученикът Христов, Тома, бил по чудесен начин утвърден във вярата. И ето прокрадва се мисълта: нима Тома започнал да се съмнява, когато разпнали Господа? Ние знаем, че Тома, един от дванадесетте ученици, няколко пъти изповядвал своята решимост да върви с Господа докрай. Например, когато учениците разубеждавали Господа да отива в Йерусалим, казвайки, че първосвещениците търсят случай да Го убият, Тома казал: „Защо Го разубеждавате? Да вървим и ние да умрем с Него”. Той бил готов докрай да върви с Господа: такава била неговата решимост, такава била неговата вяра. Но ето в някакъв момент му се приискало именно очевидно уверение. И това било по Божи Промисъл, по Божията Премъдрост устроено. И не само за Тома, но и за всички нас. Понеже в човешката природа има някакво зърно рационалност, което търси в необяснимото обяснение. Вярата Христова пък е необяснима.
Не може човешкото съзнание, човешкият разум да вмести тези тайни, които предлага вярата Христова. И ето, често натъквайки се на подобни необясними неща, човешкият разум им се противи. Ние можем да предполагаме какво му е било на Тома, той не чувствал, не усещал в себе си промени. Ние знаем, че до Петдесетница апостолите си оставали тези немощни ученици, които макар и да виждали всичко със собствените си очи и усещали, и чувствали, но когато Спасителят си тръгнал от тях, те се разколебали, загубили това чувство на увереност и се разбягали всички, освен апостол Йоан. И ето, когато Тома чува от учениците за Възкръсналия Спасител, вижда тяхната радост, тогава той не вярва и казва думи, които често повтарят мнозина християни: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам”.
Не така явно, но често и ние се сблъскваме с подобно изказване в душата си. Понякога ни е трудно да се доверим на Господа, трудно е да повярваме, че Той се грижи за нас, че Той има грижа за всеки миг от нашия живот. Всеки душевен порив е видим за Него. И ето всяка мисъл има своята тежест. Забравяйки това, ние говорим, че трябва сами да се грижим за себе си, да правим това и това и тем подобни, и да намерим някакви начини за решение, покрай божествените, и така нататък.
За нас има евангелско предупреждение, което Господ казва със Своите уста. Той казва: „не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно”. Това ни подтиква да се замислим какво става с нас, какъв духовен живот живеем, какво е качеството на нашия духовен живот. Понеже често се отдръпваме от Господа и именно под благовиден предлог. Лукавият ни тласка с някакъв измамен порив. Измамен душевен порив. И ни отвежда от Христа. Отвежда неусетно.
Ако нямаме желание и стремеж да бъдем с Бога, не ще се молим за своето неразумие, понеже човек твърде много се осланя на своя разум, на своя разсъдък. И ето една от примамките на Лукавия, която избегнал, както чухме в днешното евангелие, Тома. Но той я избегнал по чудесен начин, с уверението на самия Възкръснал Иисус Христос.
Ние едва ли ще се сподобим с такова уверение, затова Господ ни казва: блажени, които не са видели, а са повярвали. Опасността да отпаднеш от Христа – това е да се потопиш в една от заблудите, упованието на своя собствен разум. Тези, които са по-стари, помнят когато се говореше, че именно разумът, именно човекът е мярка за всичко и трябва именно на него да се осланяме. Трябва да вървим натам, където ни води този разум. Ние видяхме, че тази идеология бързо изчезна. Но дойде друга, която повтаря същото, само че с други думи. Отново на човека се внушава, че той трябва да живее така, както му е удобно, да се надява, да разчита на своите сили, че той е мерило за доброто и злото. Както убеждават на Запад: което е добро за човека, не за душата, а за тялото – това е истината. На такива съблазни е трудно да се устои.
Днешното Евангелие учи, че нашата вяра трябва да бъде искрена и чиста, без примеси на някакви отстъпки на света, да не служим на самите себе си, а на Бога. Нали много е лесна следващата крачка, след като поставим разум по-високо от вярата, започнем да служим на самите себе си, да решаваме за себе си какво е добро, а какво лошо. Христос ни е показал пример за служение на Бога. И това бил пример на послушание до Кръстна смърт, не в царско Величие, ни в слава Господ послужил тук на земята, но в страдание и безчестие, и този пример винаги ще бъде с нас.
Ние пеем «Христос воскресе!», знаейки, че това възкресение преминава само през кръста и през безусловно, безпристрастно разпъване на себе си, така че нашите страсти и грехове във възкресението ни да не ни бъдат за осъждане. За да чуем от Господа: „Влезте в приготвеното за вас Царство Небесно”. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев