ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ 14-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Епископ Силвестър (Стойчев)

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух! На нашето внимание днес е представена още една притча, преоткриваща тайната на Царството небесно. Притчата е за поканените на брачния пир на царския син. Господ използва в тази притча образа на брачния пир. Пирът в библейската традиция е символ на победа и духовно ликуване. Още във Ветхия Завет образът на пира се използва за обозначаване на така наречения месиански пир, който е потвърждение за възцаряването на Месията. „И Господ Саваот ще сложи върху тая планина за всички народи трапеза с тлъсти ястия, трапеза с чисти вина, с тлъстина от кости и най-чисти вина” – предсказва великият пророк Исаия настъпването на месианския пир (Ис. 25:6). И така, пирът и особено брачният пир, е ярък образ, разбираем и очевиден, а освен всичко останало, брачният пир е символ на радостта от общението, което може да бъде между хората.

Всеки от нас, вярващите в Христа, трябва да разбере, че тази притча има смисъл за всяко поколение, за всеки народ, за всеки човек. Ето и ние, съвременните християни, трябва да се разпознаем под образите в дадената притча. Бог-Отец ни призовава на брачния пир на Своя Син. Под образа на пира се разбира участие в Богослуженията и Тайнствата. Колко често тези, които се наричат християни, се отказват да живеят църковен живот. Нали всеки от нас така или иначе се сблъсква с въпроси от нашите роднини и близки: „защо да ходим в храма? Не може ли да бъдеш добър човек и даже благочестив християнин без това?”.

Братя и сестри! Ние не ще проумеем докрай цялото значение на събиранията за съвместна молитва, ако не се замислим над това, че когато се появило християнството, когато апостолската проповед се разпространила по целия свят, тогавашната римска власт преследвала християните и гонителите могли да пресметнат кой е християнин и кой – не, преди всичко, по донос, че някъде се събират християни. Християните, скриващи своите възгледи, въпреки това винаги посещавали събранията. Понякога събранията се провеждали в катакомбите, понякога в частни домове. Но при това християните трябвало да опазят своята вяра в тайна от околните, те, рискувайки своето имущество, рискувайки своето положение, рискувайки своя живот все пак се събирали заедно. Следвайки съвременната логика, християните от древността можели да кажат: защо да ходим някъде, на някакви събрания? Това не е нужно, пък и е опасно. Но за християнската община било немислимо да бъдеш християнин без събранието, защото изначално християнството – това е събиране. Нашият Господ Иисус Христос не просто проповядва Евангелието, не просто проповядва Благата вест, Той събира около Себе Си последователи. Учениците на Господа се събират около Божествения Учител в отговор на Неговата проповед. Ако се вгледаме в значението и произхода на думата Църква, по гръцки εκκλησία, то тя обозначава не просто събрание, а „събрание на поканените”, и изначално християнството – това е събиране, обединение един с друг, заради това да отговорим на призива на нашия Господ Иисус Христос.

Иисус Христос казва: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Тези думи на Господа са призив към събиране. В молитвата „Отче наш”, която всеки от произнася за ден неведнъж, обръщението към Бога е „Отче наш”, не Отче мой, но Отче наш. Само това обръщение ни напомня, че нашият Отец небесен ни обединява и можем да се обръщаме към Него като към нашия Отец. Бог обединява, а силата противна на Бога, напротив, разединява и разделя. И нашият Господ Иисус Христос дошъл не просто, за да спаси човешкия род, не просто за да го изкупи и да открие Евангелската истина, но за да събере хората заедно, та те да разберат, че не са отделени един от друг, но са събрани в Христа Иисуса в такова единство, което в Свещеното Писание се нарича Тяло Христово (ср. Еф. 1:23).

Подобно на неблагодарните поканени от притчата и сега има нежелаещи да приемат поканата от Господа, които намират множество предполагаеми причини. Една от тях, най-дръзката и горделива, са разсъждения в духа на: за какво ми са вашите храмове и служби, у вас всичко не е така, както трябва! И свещениците са лоши, и енориашите зли, и службите досадни и неразбираеми. И въобще всичко не е така, както следва. Ето Бог ми е в душата. Разбира се, и Писанието казва, че човек е храм на Светия Дух (ср. 1 Кор. 6:19). Но, човече какво си направил ти, за да станеш достоен за Бога и да се именуваш Негов храм? Човек с неговите страсти, с неговата ограниченост изведнъж решил, че Бог е в душата му! Кои сме ние, които се осмеляваме да кажем, че заслужаваме Бога? Че заслужаваме безсмъртие и райско блаженство? За какво? Как Светият може да бъде вътре в скверния? Как Премъдрият може да бъде вътре в глупака? Как Благият може да бъде вътре в злобния? „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха” (Прем. 1:4), – казва премъдрият Соломон. И ако се вгледаме честно в човека, тогава ще кажем, че вместо твърдението „Бог е вътре в мен”, всеки трябва си зададе въпроса: „достоен ли съм за това Бог да бъде у мен в душата ми”? Какво съм направил аз за това?

Скъпи братя и сестри! Велика е тайната на Църквата в това, че по отделно ние сме просто грешни хора, слаби и немощни, и при това още се гордеем със себе си, но, събрани заедно в името Христово ние сме Църква Господня „род избран, царствено свещенство, народ свят” (1 Петр. 2:9). И ето когато Бог призовава всички нас на Божествената Трапеза – Тайнството Евхаристия, колко причини намираме, за да не дойдем. Бог ни призовава, а ние отговаряме – имаме работа. Уморен съм. Имам почивен ден. Стигат ми моите грижи. Но как да се преобразим? Как да се изменим, без да правим нищо за това? Бог и пир е приготвил, и ни е поканил, и дори празнични дрехи ни е раздал, а ние така или иначе продължаваме да повтаряме – не ни е нужно, не искаме, и така всичко си имаме. Но откъде? Откъде е освещението и благодатта, нима не са от Божиите ръце? Откъде е спасението, нима не е от нашия Спасител Иисус Христос? Всичко това може да получим от Бога в Неговия дом – Светата Църква. В импровизирани условия спасение не се постига – това е духовна самоизмама, оправдание за духовната леност и гордост. Не е по силите на човека да се спаси – по силите на човека е да приеме спасението като дар.

Един западен християнски автор от ХХ век, задавайки въпроса защо неговите съотечественици така бързо са загубили своята религиозност, отговаря по следния начин. Не защото някой ги е преубедил, и не защото някой им е забранил, а само защото в определен етап те се проникнали от идеята, че ходенето на богослужение в храма през неделните дни не е задължително. Това било достатъчно след едно поколение нацията да престане да се усеща като християнска. Затова, братя и сестри, нека осъзнаваме и ценим важността от посещението на Божия дом – храма и участието в предложената ни Божествена Трапеза – Евхаристията. Нека избягваме глупавите и високомерни мисли, че ние сами можем да постигнем нещо в духовния живот. Нека бъдем внимателни към себе си, към делата и мислите си, за да заприличаме не на глупавия и нагъл гост, дошъл без празнично облекло, а на добри изпълнители на Господните заповеди, на които Той ще каже: „Вие сте Ми приятели” (Ин.15:14). Амин!

 

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.kdais.kiev.u