ЗА ФАРИСЕЯ С ЛЮБОВ

Версия за печат

Минимум един път в годината, а всъщност, разбира се, по-често, ние си припомняме фарисея от разказаната от Спасителя притча. Основно си го припомняме, за да изобличим някого в нехристиянско, а именно фарисейско, отношение към ближния. Основните признаци за такова отношение са: превъзнасяне до небесата на своите собствени добродетели, хвалене с тях, подценяване на заобикалящите ни хора - грешници, разпознаване и тънко, придирчиво-презрително разглеждане на техните немощи и пороци. А също – прекомерно внимание към външното и нехайство за вътрешното. И ние нерядко говорим за някого: „Е, той е фарисей!». Или още: „Виж какво фарисейство!”.

А ето аз си мисля за фарисея от притчата и по някаква причина ми е много жал за него. И не само, защото той излязъл от храма „по-малко оправдан”, отколкото митарят, макар и за това също. Всъщност какво толкова лошо знаем за него, защо така сме се опълчили срещу него, че почти две хиляди години не даваме на духа му покой, но все го споменаваме и споменаваме с недобра дума. С каква именно? Ето, с тази: „фарисей”.

А може би, в тази дума да има и нещо добро? А може, и в него, „по-малко оправдания”, да ни се удаде да намерим нещо положително?

По мое мнение, ще се намери.

„Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам…”. Какво лошо има в това? И какво е лошото в това, че той не е „като другите хора, грабители, оскърбители, прелюбодейци”? Нима само, защото сам говори за това, сам свидетелства за себе си... Но той пък и сам благодари за това: „Боже, благодаря Ти”. То ест разбира, съдейки по всичко, че ако не беше Господ, той не би смогнал да устои в доброто, не би извършил ни едно от тези добродетелни дела, за които тук става дума.

Да, той, безусловно, съгрешава в това, че допуска в сърцето си превъзнасяне над „другите”, а особено над плачещия за греховете си митар, когото Бог за тези сълзи и смирение вече оправдал. Но нима нямаме причина и него, фарисея, макар отчасти, макар поне малко да оправдаем? Когато сам се трудиш, подвизаваш, въздържаш се от грях, в крайна сметка е така лесно да паднеш в осъждане! Врагът не ще те остави в покой, но постоянно ще те изкушава със съзиране на грехове чужди, ярки и крещящи. И не по-малко с ярко и крещящо съзиране на твоите подвизи. И нещо повече: „праведният” гняв ще се ражда в твоето сърце при съзерцаване на чуждите беззакония: нали беззаконстващият не просто позори високото звание човек, той със своите грехове оскърбява Бога! Как да не му се сърдиш за това, когато ти сам повече от всичко се боиш да не оскърбиш Твореца, считаш това за основно нещастие в живота? Ето и фарисеят, бедният, на това неравно място се препъва и пада. А ние се радваме да приковем него, окаяния, на позорния стълп...

Но защо се радваме? Не затова ли, че почти винаги така ни се иска някого да „заклеймим”, „да осъдим” или, в крайна сметка, да принизим? Нали само, ако се съгласим с помисъла, че някой е лош, че за нищо не става, ние самите ще се окажем вече така лоши и годни за нещо. Толкова е сладко и така радостно да осъждаме по навик фарисея! Вече можем и да забравим за неговите напълно реални добродетели, можем да не им придаваме никаква стойност (нали са отровени от гордостта и превъзнасянето!), можем да сме сигурни, че Господ не ще изисква от нас външен подвиг, ние знаем, че вътрешния е къде по-важен! Знаем и... вътрешно сами осъждаме фарисея и се превъзнасяме над него. И ставаме, по такъв начин, съдейки по всичко, фарисеи на квадрат, не по-малко.

А най-вероятно, и повече. Струва ни се, че всичко разбираме: ето „лошият фарисей”, ето „добрият митар”, грешният праведник и праведният грешник. Но когато по житейския си път срещаме поредния „митар” (т. е. грешник), не се бавим и него да осъдим. Така и се „спасяваме”: без да имаме делата на единия и смирението на другия, превъзнасяме се, впрочем, над двамата, в лошото подражаваме на всеки, а до доброто не се и докосваме.

Но все пак това не означава, че сме съвсем пропаднали. Милостив е Господ и, ако за нас няма друг шанс да прогледнем, тогава по най-различни начини Той допуска да осъзнаем нашата нищета и окаяност, нашата крайна бедност и слабост, така че по неволя ние понякога повтаряме вече не молитвата на единия и молитвата на другия, а своя собствена: Боже, благодаря Ти, че ми даде да разбера и със сърцето си да почувствам, че аз, а не някой друг, съм по-лош от всички. Със съкрушение изповядвам своята лошота и смирено моля за милост”.

Може, и фарисеят да се е молил така скоро след описания от Господа епизод? Не е изключено. Бог „иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината”. Не само митарите, но и фарисеите в това число...

Превод: Иконом Йоан Карамихалев