ВСЕКИ ОТ НАС ИМА КЪМ КАКВО ДА СЕ ЗАВЪРНЕ (Проповед в Неделя на блудния син)

Версия за печат

Днес, братя и сестри, ние с вас чухме от евангелското четиво притчата за блудния син. Тази притча е известна. Много хора, които не знаят въобще почти нищо за Евангелието, са чували за блудния син. Знаят, че той се завърнал при баща си. В същото време, когато се вглеждаме в тази притча, ни се струва, че тя е за някакви хора, които са далеч от Църквата, за нецърковни, за невярващи – ето те са блудните чада, нали те са там. А ние сме тук. Ние сме при Небесния Отец и храмът – това е нашият дом. Ние, в крайна сметка, такива се чувстваме. Но работата е в това, че съдейки по притчата, има баща, има негови деца и има хора зад пределите на тази притчи – в далечна страна, където отишъл същият този блуден син. Това означава, че не може просто така да сметнем, че всички, които са вън от Църквата, са блудни чада.

За да се върнеш, трябва отначало да си бил в това място, от което си тръгнал и където после трябва да се завърнеш. А когато човек нито веднъж не е бил в храма, нито веднъж не се замислял за Небесния Отец, не е имал с Него никакви отношения – сложно е да го назовеш блуден син. Той изначално се е родил в друго място. Изначално в него е израсъл. Той не е изменял никому в съвестта си. Не е предавал никого. И за него, навярно, съвсем други притчи в Евангелието са казани. Може би, че има още овци в стадото, и когато те дойдат – ще има едно стадо и един пастир. Ето това, навярно е правилно. А ето блуден син се нарича този човек, който израснал с баща си или който, в крайна сметка, познал живота с него. А после се обърнал и си тръгнал. Предал това, което имал. Предал отношенията, които имал. И всъщност, разбира се, за тези, които са си е останали вкъщи, да се отнасят добре към такъв човек е много по-трудно. Понеже когато човек е дошъл и въобще нищо не е знаел за Бога, ти се радваш да го посрещнеш. Понеже действително човекът е напълно нов за Бога. А когато човек е бил с тебе, после е предал, потъпкал всичко – своята вяра, своя нравствен живот, от всичко си е тръгнал, а после се завръща, тук изведнъж в нас се зараждат съвсем други чувства. Същите чувства, които се зародили у по-големия брат. Понеже, едно е, ако бащата просто бе проявил милост към някого. А когато идва този, който е бил свой и който всичко е пропилял, после се завърнал, ето тук е разбираемо по-големият брат да изпитва и завист, и гняв, и обида. И затова притчата е за този, който е бил някога в Църквата. После си е тръгнал, а по-късно се завърнал.

И ето, оказва се, че нашата задача е или да кажем, че тази притча не е за нас, ако ние, например, никъде не сме отивали, никого не сме предавали и след като сме се кръстили повече никога не сме блудствали, не сме развратничили, не сме пиянствали, не сме погубвали своя живот ето там, „в далечна страна”, а сме оставали тук, с Църквата. Или по някакъв начин трябва да гледаме на нея така, че да видим в тази притча себе си. Трябва да престанем да гледаме на хората, които грешат, като на блудни, а на себе си като на старши чада. Нерядко хора, които са се въцърковили започват да гледат на всички останали от позицията на старши братя. Но усещайки се като старши брат, не си ли всъщност блуден син? Трябва да вникнем в състоянието на блудния син и да разберем, че всеки от нас има към какво да се завърне. Всеки от нас има повод да преразгледа своя живот, да се замисли над него и, разкаял се, действително да се завърне, защото Отецът ни чака. Може да ни се струва, че отдавна сме тук, при Него. Но всъщност да има още над какво да поработим в сърцето си. И главното – да не се отчайваме, да не помислим, че Той ни чака в битността ни на наемнициа. Той ни чака в битността ни на синове. В битността на верни раби. И трябва, без да се боим да вървим към Отца. Понеже Той, което, навярно, е най-поразителното в тази притча, не очаква поклонение пред Себе Си, не желае да ни унижи. Той пръв е готов да се хвърли насреща ни, да ни прегърне, да ни облече в най-добрата одежда и да възстанови нашето синовство.

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев